Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ИСТОРИЯ и РЕЛИГИЯ в помощ на ученика
Автор: pavrenski Категория: Други
Прочетен: 153330 Постинги: 67 Коментари: 17
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

Дяконът на българската свобода замина

(по ръкопис на „Видрица”)
175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЙЕРОДЯКОН  ИГНАТИЙ

           В едно свое изследване през далечната  1987 година, професор Иван Петев написва статия в сп. „Духовна култура” за животът и делото  на Васил Левски. Почти три десетилетия той изследва както богословски проблеми така и  исторически.  Rсторическата наука е отразила стотици страници за Васил Левски. Иван Петев се е стремил в своите аспекти  да отразява безсмълтния подвиг на Дяконът, но и да ни увлече в свещенните тайни и така да ни срещне с него.  Изследвайки родословието му, професор Петев пише : „Родът на Васил Левски от бащина линия води намалото си от с. Кочмаларе, Карловско (дн. Отец Паисиево, Пловдивско). Далечните му прадеди се редуват поимено : Драгой (1600- 1680), Видул (1650 – 1730) и Кръстил (1709 -1741). Последният е обесен в Цариград, защото заедно с Атанас от Арбанаси се побратимили с цел да свалят султана.Буйни са и двамата синове на Кръстил. Първият от тях – Видул е убит от турците в Пловдив през 1758 г., а вторият – Тудур (Тодор) – е преписвач на Паисиевата история, автор на няколко приписки, останал с една ръка при защита на селото им от нападения на  кърджалии. През 1812 г. Тодор попада в Одринския затвор, заради Кунчо, който ,бил Сабри бей то Пловдив и се укрил в с. Войнягово. Този именно Кунчо, син на убития Тодоров брат Видул, е дядо на Васил Левски. От осемте деца на Кунчо Видулов (1757 – 1830) най-големият му син е прочутият Видул войвода, паднал убит в Троянския балкан през 1833 г., а Иван, бащата на Левски е последното дете на семейството им. Тези данни намираме у Никола Ферменджиев, „Родови хроники”, издадени през 1977 година. Според Гина Кунчева, майката на Левски, „Васил приличал на дядо си Кунчо и чичо си Видул”. По майчина линия от братята на Гина Кунчева най-големият Генчо е търговец и занаятчия. Негово дело е известният в Карлово Караиванов хан, в който Левски често се укривал и провеждал събиранията на Карловския революционен комитет. Вторият по ред вуйчо на Левски е хаджи Василий Караиванов. Като брат на Хилендарския манастир той бил изпратен за таксидиот и изповедник в Карлово и неговите околности. Хаджи Василий има не малкозаслуги за физическото и духовното израстване на своя сестреник Васил, бъдещият Левски. Атанас Караиванов – третият вуйчо  на Васил Левски – се занимава с тръговия. Турците виждат в негово лице буден българин и опасен комита, затова по време на освободителнат авойна той е заловен, измъчван и след това, бит. Най-малкият от вуйчовците на Левски е хасжи Пейо, починал като емигрант в Румъния.  Родителите на Васил Левски, Иван Кунчев и Гина Караиванова Кунчева са дребни занаятчии, „хора , които се трудели чрез бояджийство иработа над чекръка.  През 1937 година във вестник „Литературен глас” излиза статията „За тези, които откърмиха великия дух на Васил Левски”. Автор на статията е Никола Славчев.  В статията се споменава, че Иван Кунчев е сред спомоществувателите в издадената през 1837 г. „Христоматия” на Райно Попович и преведената от Христо п. Василев и издадена през 1844 г. „Александрия”.

      Семейство Кунчеви. Иван и Гина Кунчеви се сдобили с рожба Яна през 1835 година. Сестрата е с две години по-голяма от Васил. Тя се омъжва за Андрей Начов, надживява братята си, дочаква свободата и умира в преклонна възраст. Другите им братя, Христо (р. 1840) и Петър (р. 1844) са по-малки. Последният член на семейството, Марийка умира още като дете.  Христо прави постъпки да бъде приет във Втората легия при брат си Васил. Заминава за Букурещ и води живот на емигрант. Умира на 9 април 1870 година. По-малкият брат, Петър постъпва във Втората легия на Раковски, но след нейното разпускане се насочва към Румъния. Включва се в четата на Христо Ботев. Подписва се Петър Иванов – Левски. По време на Освободителната война той  е в редовете на българското опълчение. В боевете на Шипка показва голяма храброст, но получава и тежка рана. Дочакал освобождението на България, Петър се разболява от туберкулоза и умира през 1881 година. През 1844 г. бащата Иван Кунчев става поръчител на съдружника си и помеа всичките му задължения. Напълно ослепял и през 1851 година починал. През  1850 година  празникът на светите братя кирли  иметодий, установен в Пловдив през 1851 година най-тържствено отпразнуван от учениците и гражданите в Карлово. Годината 1850  според архимандрит Горазд е била година  на Игтатиевото задячване, както по народному се нарича посвещението в дяконски чин.  Смелата постъпка на Иларион макариополски на Великден, 1869 година отекнала ив Карлово. Петнадесет свещеници от околият намазали с катран писмото на Цариградския патриарх, с което анатемосвал всички българи, които се солидализирали с постъпката на Иларион макариополски и публично го подпалили.След смъртта на съпруга си Гина Кунчева поверява сина си Васил на своя брат хаджи Василий. Така през 1862 г. синът на Гина, Васил става послушник при вуйчо си и се  премества да живее при него в метоха на Хилендарския манастир, който се намирал в двора на църквата „Св. Богородица”.  Учител на Васил Кунчев става  Райно Попович. Преместен на служба в Стара Загора хаджи Василий записва Васил в тригодишното местно класно училище. Завършвайки втори клас, Васил е преместен в новоучреденото училище за свещеници в Стара Загора. През 1958 г. хаджи Василий се завръща отново в Карлово. Пострижението на Васил е извършено в деня на св. Екатерина на 24 ноември 1858 г. в Сопотския манастир „Св. Спас”, при което Васил Иванов Кунчев приема монашеското име Игнатий. На следващата 1859 г., при посещението си в Карлово, Пловдивският митрополит Паисий възвел в архимандритско звание хаджи Василий и в йеродяконски чин монаха Игнатий. Всички гореизложени данни намираме  у следните автори : Иван Унджиев, „Съчинения”, Иван Панчовски в Сборника Априлското въстание  и БПЦ, издаден през 1977 г.  Захари Стоянов в своите съчинения описва възвеждането в йеродяконски чин на монаха Игнатий. Архимандрит Горазд пише в сп. Духовна култура през 1981 година : „На 7 декември 1859 г. в манастира „Св. Спас” при Сопот, Левски приема пострижение и безукорно спазва дадените монашески обети за послушание, целомъдрие и нестижание, на Великден, 1864 г. на поляната Алтън чаир, западно то Карлово, йеродякон Игнатий моли приятелите си Христо Василев Пулев и хаджи Георги поп Христов да отрежат косата му, защото от този ден ще се посвети на националното дело”                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    . Възрастта на Дякон Игнатий е двадесет и четири години. В писмо до Анастас п. Хинов от 25 август 1872 година, Васил Левски пише : „Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 1861 – во лято да  му служа  иработя по народната воля”.  През нощта на 3 март 1862 година Васил Левски напуска метоха прицърквата „Св. Богородица” в Карлово. Пристигав Ниш при своя приятел  Генадий, дякон на светогорския изповедник  архимандрит Виктор. И двамата постъпват веднага в първата легия на Г. С. Раковски. Васил Левски е с прочутият Панайот Хитов, храбрият Стефан Караджа, дядо Ильо Войвода, Васил Друмев (бъдещият митрополит Климент), д-р Павлович, Иван Касабов. Завърнал се през 1863 година от Белград в Карлово, Левски поема служението си като дякон в църквата.  За своите действия и организаторска дейност в легията разбират младежите на Карлово. Всички по-будни и жадни за свободен живот са около дякон Игнатий в карловския храм. Дякон Игнатий е задържан от местните власти, откаран в Пловдивския затвор. След три месеца е освободен по застъпничеството на пловдивски първенци.  През есента на 1863 година Левски заминава за Пловдив и постъпва в училището на Йоаким Груев. Тези сведения намираме у Иван Унджиев. В събота срещу Велкден на 1864 г. дякон Игнатий взема участие в последната си тържествена пасхална служба в Карлово. Заедно със свои верни приятели излиза извън града в местността „Алтън чаир”, като сваля расото и отрязва косата си, която грижливо завива в кърпа и слага н пазвата си. Така е записал Иван Унджиев в своите съчинения през 1945 година. Завърнал се в къщи, изважда кърпата с косата, подавя я на майка си Гина Кунчева.  На Второ Възкресение Васил Левски присъства в църквата и частва в богослужението, но само като певец, облечен в цивилни дрехи.  На връх Гергьовден 1864 г. се улавя за учител  и църковен певец. Това свидетелства неговият приятел Петър Попов. Записал ги е Захараи Стоянов. През пролетта на 1866 година Левски емигрира в Румъния. На път за Румъния се среща се в село Конгас със свещеник (поп) Харитон. Запознава се с тревненския зограф Цаньо Захариев, който заедно с баща си му помогнал да бъде назначен  за учител в с. Еникьой (Добруджа).  През пролетта на 1867 г. Васил Левски се озовава в Румъния и по препоръка на Раковски, Панайот Хитов назначава Левски за свой знаменосец. Така през нощта на 28 април четата преминава Дунава при Тутракан, помеа път през Балкана и след многократни схватки с турски потери на 4 август 1867 г. преминава в  Сърбия. Влиза в втората българска легия и се запознава с Аннгел Кънчев. Търсейки помощта на Найден Геров да напусне легията, Левски желае да премине в българска територия с малка чета. Идеята му не се осъществява поради здравословни проблеми. В Блеград, Левски е опиреран и остава на лечение.  На 8 октомври 1867 година умира Г. С. Раковски. Следва и преминаване н ачетата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в българските земи. Димитър Ценович, касиер на „Българското бощество” в Букурещ предоставя на Васил Левски 30 турски лири и той предприема първата си  проучвателна  обиколка на 11 декември 1868 г. из България, която завършва на 24 февруари 1869 година.  Добродетелните дружини в Букурещ , чиито членове били българи разполагали с много пари, през 1867 г. дали на българските чети за издръжка и въоръжаване 160 лири. Още известните чорбаджии в Троян Нено и Минко Пеновски дават по 10 и 5 лири за комитетската каса. Отец Пахомий, игумен на малкия Дряновски манастир дава 70 лири, а 100 лири дава отец Даскал Аверкий, игумен на манастира „Св. Йоакив Осоговски”. В Букурещ, Левски заедно с Иван Касабов, редактор на в-к „Народност” съставя и отпечатва прокламация „Към българския народ”, подписва я от името на „Привременното правителство”, което щяло да бъде основано и я скрепя с неговия печат. Втората обиколка на Васил Левски из България  е с начална дата1 май 1869 година. Създават се  основите на революционната организация из цяла България. На 26 август отново се завръща в Букурещ. Така до 26 май 1870 година Васил Левски полага усилия да убеди емиграцията да възприеме неговите планове и да обедени своите революционни сили в единен център за общи планови действия в името на свободата. Създаден е БРК (1870 г.). На 27 май 1870 г. Васил Левски навлиза в България. За център на организацията Левски избира гр. Ловеч, чието географско местоположение го прави удобен и сигурен стратегически пункт по пътя от Тракия за Северна България  и Румъния.  През втората половина на 1870 година и първата половина на 1871 година Левски изработва проектоустава на т.н. „Нареда на работниците за освобождение на българския народ”. За втори път Левски посещава българите в Цариград в края на лятото на 1871 година. През коледните пости, 1871 година Васил левски дошъл в СтараЗагора. Свещеник Минчо Войводата (Кънчев) описва имената на организационните комитети  по градове : Търново- Асен, Русе- Кубрат, Сливен – Славомир, Лясковец 0 Аспарух, Варна- Иреремия, Котел – Софрония, Стара Загора – Атил, Разград – Мирослав,  Траян – Боян, Шумен – Крум, Плевен – Любомир, Ловеч – Иван Шишман, Пазарджик – Докум, Пловдив – Дилян, Сопот – Самуил, Ряхово – Нотов, Никопол – Стомир, Лом - Паланка (Амасия), Тулча – Рашомир, Етрополе – Драко, Враца – Борис, София - Роман, Орхание – Сарсаул, Тетевен – Кардан, Свищов – Алцеко, Габрово – Перун, Одрин – Гръмник, Хасково – Цоко, Арабаджиево – Попово. Поучавайки в Стара Загора, Левски насърчава хората, че центъра на комитетскит есъбития трябва да се преместив с. Арабаджиево.  Това пише свещеник Минчо в своята „Видрица”. Пловдивският митрополит Максим е бил верен сътрудник на йеродякон Игнатий в революционното дело. Митрополит Максим пише, че  в началото на 1872 годино Дякон Игнатий пожела да се причасти. Това става в Сопотският девически манастир, гдето с екриеше Апостолът – Дякон, в зимника на килията на монахиня Христина, негова леля. В нейната килия се шееше революционното знаме. Сестра на майка му Гина. Свещеник Енчо намира Дякона да чете причастните молитви пред иконата при запалено кандило и две вощеници. Аз – дякон снех от рамото си  орара и го подадох на Левски, който, облечен в расото на леля си Христина, го постави на рамото си  и с епричасти, като дякот от светия потир. След това тайнодействие ние със свещеник Енча се върнахме вв храма за „Со страхом Божиим”. Това беше последното ми виждане с Левски, мише митрополит Методий, Пловдивски. Уместно е да се отбележи, че в Карлово Дякон Левски е имал моралната и материална подкрепа на семейство д-р Киро Попови и на брата на Киро Попов – Константин, бъдещият Врачански митрополит Константин. Левски подготвя и работи за свикването на Общо събрание на революционните дейци от България и чужбина, което било проведено от 29 април до 4 май 1872 година в Букурещ. То изработва програма на БРЦК, разглежда и приема  подготвения от Левски и обсъден вчастните комитети проектоустав, избира Любен Каравелов за председател на БРЦК, а Левски за Главен апостол н ацяла България, Тракия и Македония. На 22 септември 1872 година, без знанието на Апостола и Ловчанския комитет, Димитър Общи организирал обир на държавната хазна в Арабаконашкия проход. Димитър Общи направил опит да тури ръка на около 125,000 гроша равни на 105 златни лири.  След залавянето на Димитър Общи, Левски се среща с Константин, който му дава подробни сведения по залавянето на комитетските хора и на Димитър Общи и го е посъветвал да не отива в Ловеч и Троян, а да замине за Цариград, а оттам за Румъния. По предание на Константин  същата вечер Левски остава при дякон богослов и дядо Рафаил игумен на сопотския манастир „Св. Спас”. На 25 декември 1872 година Левски успява да влезе в град Ловеч и остава в дома на Николчо Сирков. Двамата зашиват комитетската архива в самара на коня. На 27 декември 1872 година на път за Търново, придружен от Никола Цветков пренощуват в Къкринското ханче. Където е арестуван.  На 6 февруари 1873 година Васил Левски е обесен.  На 7 ноември 1866 година, в едно писмо написано в главния град на Молдова – Яш, изпратено до Георги С. Раковски в Бкурещ, Васил Левски се подписва : „Дякон Игнатий Левски”.  Свещеник Минчо Кънчев в своят а”Видрица” дава описание за изповедта на Дякон Левски на 5 февруари 1873 година. Васил Левски завършил думите н асвоята изповед пред свещеник Тодор Така : „Отче, поменувайме в молитвите си, йеродякон Игнатий”.  

 
175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ.                  


                                                                                                        
                                          
imageimageimageimageimageimageimageimage                                                                                                                

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 


Категория: История
Прочетен: 1770 Коментари: 1 Гласове: 1
Последна промяна: 11.07.2012 21:13

Дяконът на българската свобода замина

(по ръкопис на „Видрица”)
175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЙЕРОДЯКОН  ИГНАТИЙ

           В едно свое изследване през далечната  1987 година, професор Иван Петев написва статия в сп. „Духовна култура” за животът и делото  на Васил Левски. Почти три десетилетия той изследва както богословски проблеми така и  исторически.  Rсторическата наука е отразила стотици страници за Васил Левски. Иван Петев се е стремил в своите аспекти  да отразява безсмълтния подвиг на Дяконът, но и да ни увлече в свещенните тайни и така да ни срещне с него.  Изследвайки родословието му, професор Петев пише : „Родът на Васил Левски от бащина линия води намалото си от с. Кочмаларе, Карловско (дн. Отец Паисиево, Пловдивско). Далечните му прадеди се редуват поимено : Драгой (1600- 1680), Видул (1650 – 1730) и Кръстил (1709 -1741). Последният е обесен в Цариград, защото заедно с Атанас от Арбанаси се побратимили с цел да свалят султана.Буйни са и двамата синове на Кръстил. Първият от тях – Видул е убит от турците в Пловдив през 1758 г., а вторият – Тудур (Тодор) – е преписвач на Паисиевата история, автор на няколко приписки, останал с една ръка при защита на селото им от нападения на  кърджалии. През 1812 г. Тодор попада в Одринския затвор, заради Кунчо, който ,бил Сабри бей то Пловдив и се укрил в с. Войнягово. Този именно Кунчо, син на убития Тодоров брат Видул, е дядо на Васил Левски. От осемте деца на Кунчо Видулов (1757 – 1830) най-големият му син е прочутият Видул войвода, паднал убит в Троянския балкан през 1833 г., а Иван, бащата на Левски е последното дете на семейството им. Тези данни намираме у Никола Ферменджиев, „Родови хроники”, издадени през 1977 година. Според Гина Кунчева, майката на Левски, „Васил приличал на дядо си Кунчо и чичо си Видул”. По майчина линия от братята на Гина Кунчева най-големият Генчо е търговец и занаятчия. Негово дело е известният в Карлово Караиванов хан, в който Левски често се укривал и провеждал събиранията на Карловския революционен комитет. Вторият по ред вуйчо на Левски е хаджи Василий Караиванов. Като брат на Хилендарския манастир той бил изпратен за таксидиот и изповедник в Карлово и неговите околности. Хаджи Василий има не малкозаслуги за физическото и духовното израстване на своя сестреник Васил, бъдещият Левски. Атанас Караиванов – третият вуйчо  на Васил Левски – се занимава с тръговия. Турците виждат в негово лице буден българин и опасен комита, затова по време на освободителнат авойна той е заловен, измъчван и след това, бит. Най-малкият от вуйчовците на Левски е хасжи Пейо, починал като емигрант в Румъния.  Родителите на Васил Левски, Иван Кунчев и Гина Караиванова Кунчева са дребни занаятчии, „хора , които се трудели чрез бояджийство иработа над чекръка.  През 1937 година във вестник „Литературен глас” излиза статията „За тези, които откърмиха великия дух на Васил Левски”. Автор на статията е Никола Славчев.  В статията се споменава, че Иван Кунчев е сред спомоществувателите в издадената през 1837 г. „Христоматия” на Райно Попович и преведената от Христо п. Василев и издадена през 1844 г. „Александрия”.

      Семейство Кунчеви. Иван и Гина Кунчеви се сдобили с рожба Яна през 1835 година. Сестрата е с две години по-голяма от Васил. Тя се омъжва за Андрей Начов, надживява братята си, дочаква свободата и умира в преклонна възраст. Другите им братя, Христо (р. 1840) и Петър (р. 1844) са по-малки. Последният член на семейството, Марийка умира още като дете.  Христо прави постъпки да бъде приет във Втората легия при брат си Васил. Заминава за Букурещ и води живот на емигрант. Умира на 9 април 1870 година. По-малкият брат, Петър постъпва във Втората легия на Раковски, но след нейното разпускане се насочва към Румъния. Включва се в четата на Христо Ботев. Подписва се Петър Иванов – Левски. По време на Освободителната война той  е в редовете на българското опълчение. В боевете на Шипка показва голяма храброст, но получава и тежка рана. Дочакал освобождението на България, Петър се разболява от туберкулоза и умира през 1881 година. През 1844 г. бащата Иван Кунчев става поръчител на съдружника си и помеа всичките му задължения. Напълно ослепял и през 1851 година починал. През  1850 година  празникът на светите братя кирли  иметодий, установен в Пловдив през 1851 година най-тържствено отпразнуван от учениците и гражданите в Карлово. Годината 1850  според архимандрит Горазд е била година  на Игтатиевото задячване, както по народному се нарича посвещението в дяконски чин.  Смелата постъпка на Иларион макариополски на Великден, 1869 година отекнала ив Карлово. Петнадесет свещеници от околият намазали с катран писмото на Цариградския патриарх, с което анатемосвал всички българи, които се солидализирали с постъпката на Иларион макариополски и публично го подпалили.След смъртта на съпруга си Гина Кунчева поверява сина си Васил на своя брат хаджи Василий. Така през 1862 г. синът на Гина, Васил става послушник при вуйчо си и се  премества да живее при него в метоха на Хилендарския манастир, който се намирал в двора на църквата „Св. Богородица”.  Учител на Васил Кунчев става  Райно Попович. Преместен на служба в Стара Загора хаджи Василий записва Васил в тригодишното местно класно училище. Завършвайки втори клас, Васил е преместен в новоучреденото училище за свещеници в Стара Загора. През 1958 г. хаджи Василий се завръща отново в Карлово. Пострижението на Васил е извършено в деня на св. Екатерина на 24 ноември 1858 г. в Сопотския манастир „Св. Спас”, при което Васил Иванов Кунчев приема монашеското име Игнатий. На следващата 1859 г., при посещението си в Карлово, Пловдивският митрополит Паисий възвел в архимандритско звание хаджи Василий и в йеродяконски чин монаха Игнатий. Всички гореизложени данни намираме  у следните автори : Иван Унджиев, „Съчинения”, Иван Панчовски в Сборника Априлското въстание  и БПЦ, издаден през 1977 г.  Захари Стоянов в своите съчинения описва възвеждането в йеродяконски чин на монаха Игнатий. Архимандрит Горазд пише в сп. Духовна култура през 1981 година : „На 7 декември 1859 г. в манастира „Св. Спас” при Сопот, Левски приема пострижение и безукорно спазва дадените монашески обети за послушание, целомъдрие и нестижание, на Великден, 1864 г. на поляната Алтън чаир, западно то Карлово, йеродякон Игнатий моли приятелите си Христо Василев Пулев и хаджи Георги поп Христов да отрежат косата му, защото от този ден ще се посвети на националното дело”                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    . Възрастта на Дякон Игнатий е двадесет и четири години. В писмо до Анастас п. Хинов от 25 август 1872 година, Васил Левски пише : „Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 1861 – во лято да  му служа  иработя по народната воля”.  През нощта на 3 март 1862 година Васил Левски напуска метоха прицърквата „Св. Богородица” в Карлово. Пристигав Ниш при своя приятел  Генадий, дякон на светогорския изповедник  архимандрит Виктор. И двамата постъпват веднага в първата легия на Г. С. Раковски. Васил Левски е с прочутият Панайот Хитов, храбрият Стефан Караджа, дядо Ильо войвода, Васил Друмев (бъдещият митрополит Климент), д-р Павлович, Иван Касабов. Завърнал с епрез 1863 година от Белград в Карлово, Левски пома служението си като дякон в църквата.  За своите действия и организаторска дейност в легията разбират младежите на Карлово. Всички по-будни и жадни за свободен живот са около дякон Игнатий в карловския храм. Дякон Игнатий е задържан от местните власти, откаран в Пловдивския затвор. След три месеца е освободен по застъпничеството на пловдивски първенци.  През есента на 1863 година Левски заминава за Пловдив и постъпва в училището на Йоаким Груев. Тези сведения намираме у Иван Унджиев. В събота срещу Велкден на 1864 г. дякон Игнатий взема участие в последната си тържествена пасхална служба в Карлово. Заедно със свои верни приятели излиза извън града в местността „Алтън чаир”, като сваля расото и отрязва косата си, която грижливо завива в кърпа и слага н пазвата си. Така е записал Иван Унджиев в своите съчинения през 1945 година. Завърнал се в къщи, изважда кърпата с косата, подавя я на майка си Гина Кунчева.  На Второ Възкресение Васил Левски присъства в църквата и частва в богослужението, но само като певец, облечен в цивилни дрехи.  На връх Гергьовден 1864 г. се улавя за учител  и църковен певец. Това свидетелства неговият приятел Петър Попов. Записал ги е Захараи Стоянов. През пролетта на 1866 година Левски емигрира в Румъния. На път за Румъния се среща се в село Конгас със свещеник (поп) Харитон. Запознава се с тревненския зограф Цаньо Захариев, който заедно с баща си му помогнал да бъде назначен  за учител в с. Еникьой (Добруджа).  През пролетта на 1867 г. Васил Левски се озовава в Румъния и по препоръка на Раковски, Панайот Хитов назначава Левски за свой знаменосец. Така през нощта на 28 април четата преминава Дунава при Тутракан, помеа път през Балкана и след многократни схватки с турски потери на 4 август 1867 г. преминава в  Сърбия. Влиза в втората българска легия и се запознава с Аннгел Кънчев. Търсейки помощта на Найден Геров да напусне легията, Левски желае да премине в българска територия с малка чета. Идеята му не се осъществява поради здравословни проблеми. В Блеград, Левски е опиреран и остава на лечение.  На 8 октомври 1867 година умира Г. С. Раковски. Следва и преминаване н ачетата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в българските земи. Димитър Ценович, касиер на „Българското бощество” в Букурещ предоставя на Васил Левски 30 турски лири и той предприема първата си  проучвателна  обиколка на 11 декември 1868 г. из България, която завършва на 24 февруари 1869 година.  Добродетелните дружини в Букурещ , чиито членове били българи разполагали с много пари, през 1867 г. дали на българските чети за издръжка и въоръжаване 160 лири. Още известните чорбаджии в Троян Нено и Минко Пеновски дават по 10 и 5 лири за комитетската каса. Отец Пахомий, игумен на малкия Дряновски манастир дава 70 лири, а 100 лири дава отец Даскал Аверкий, игумен на манастира „Св. Йоакив Осоговски”. В Букурещ, Левски заедно с Иван Касабов, редактор на в-к „Народност” съставя и отпечатва прокламация „Към българския народ”, подписва я от името на „Привременното правителство”, което щяло да бъде основано и я скрепя с неговия печат. Втората обиколка на Васил Левски из България  е с начална дата1 май 1869 година. Създават се  основите на революционната организация из цяла България. На 26 август отново се завръща в Букурещ. Така до 26 май 1870 година Васил Левски полага усилия да убеди емиграцията да възприеме неговите планове и да обедени своите революционни сили в единен център за общи планови действия в името на свободата. Създаден е БРК (1870 г.). На 27 май 1870 г. Васил Левски навлиза в България. За център на организацията Левски избира гр. Ловеч, чието географско местоположение го прави удобен и сигурен стратегически пункт по пътя от Тракия за Северна България  и Румъния.  През втората половина на 1870 година и първата половина на 1871 година Левски изработва проектоустава на т.н. „Нареда на работниците за освобождение на българския народ”. За втори път Левски посещава българите в Цариград в края на лятото на 1871 година. През коледните пости, 1871 година Васил левски дошъл в СтараЗагора. Свещеник Минчо Войводата (Кънчев) описва имената на организационните комитети  по градове : Търново- Асен, Русе- Кубрат, Сливен – Славомир, Лясковец 0 Аспарух, Варна- Иреремия, Котел – Софрония, Стара Загора – Атил, Разград – Мирослав,  Траян – Боян, Шумен – Крум, Плевен – Любомир, Ловеч – Иван Шишман, Пазарджик – Докум, Пловдив – Дилян, Сопот – Самуил, Ряхово – Нотов, Никопол – Стомир, Лом - Паланка (Амасия), Тулча – Рашомир, Етрополе – Драко, Враца – Борис, София - Роман, Орхание – Сарсаул, Тетевен – Кардан, Свищов – Алцеко, Габрово – Перун, Одрин – Гръмник, Хасково – Цоко, Арабаджиево – Попово. Поучавайки в Стара Загора, Левски насърчава хората, че центъра на комитетскит есъбития трябва да се преместив с. Арабаджиево.  Това пише свещеник Минчо в своята „Видрица”. Пловдивският митрополит Максим е бил верен сътрудник на йеродякон Игнатий в революционното дело. Митрополит Максим пише, че  в началото на 1872 годино Дякон Игнатий пожела да се причасти. Това става в Сопотският девически манастир, гдето с екриеше Апостолът – Дякон, в зимника на килията на монахиня Христина, негова леля. В нейната килия се шееше революционното знаме. Сестра на майка му Гина. Свещеник Енчо намира Дякона да чете причастните молитви пред иконата при запалено кандило и две вощеници. Аз – дякон снех от рамото си  орара и го подадох на Левски, който, облечен в расото на леля си Христина, го постави на рамото си  и с епричасти, като дякот от светия потир. След това тайнодействие ние със свещеник Енча се върнахме вв храма за „Со страхом Божиим”. Това беше последното ми виждане с Левски, мише митрополит Методий, Пловдивски. Уместно е да се отбележи, че в Карлово Дякон Левски е имал моралната и материална подкрепа на семейство д-р Киро Попови и на брата на Киро Попов – Константин, бъдещият Врачански митрополит Константин. Левски подготвя и работи за свикването на Общо събрание на революционните дейци от България и чужбина, което било проведено от 29 април до 4 май 1872 година в Букурещ. То изработва програма на БРЦК, разглежда и приема  подготвения от Левски и обсъден вчастните комитети проектоустав, избира Любен Каравелов за председател на БРЦК, а Левски за Главен апостол н ацяла България, Тракия и Македония. На 22 септември 1872 година, без знанието на Апостола и Ловчанския комитет, Димитър Общи организирал обир на държавната хазна в Арабаконашкия проход. Димитър Общи направил опит да тури ръка на около 125,000 гроша равни на 105 златни лири.  След залавянето на Димитър Общи, Левски се среща с Константин, който му дава подробни сведения по залавянето на комитетските хора и на Димитър Общи и го е посъветвал да не отива в Ловеч и Троян, а да замине за Цариград, а оттам за Румъния. По предание на Константин  същата вечер Левски остава при дякон богослов и дядо Рафаил игумен на сопотския манастир „Св. Спас”. На 25 декември 1872 година Левски успява да влезе в град Ловеч и остава в дома на Николчо Сирков. Двамата зашиват комитетската архива в самара на коня. На 27 декември 1872 година на път за Търново, придружен от Никола Цветков пренощуват в Къкринското ханче. Където е арестуван.  На 6 февруари 1873 година Васил Левски е обесен.  На 7 ноември 1866 година, в едно писмо написано в главния град на Молдова – Яш, изпратено до Георги С. Раковски в Бкурещ, Васил Левски се подписва : „Дякон Игнатий Левски”.  Свещеник Минчо Кънчев в своят а”Видрица” дава описание за изповедта на Дякон Левски на 5 февруари 1873 година. Васил Левски завършил думите н асвоята изповед пред свещеник Тодор Така : „Отче, поменувайме в молитвите си, йеродякон Игнатий”.  

 
175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ.                  


                                                                                                        
                                          
imageimageimageimageimageimageimageimage                                                                                                                

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Категория: История
Прочетен: 1389 Коментари: 0 Гласове: 0

Трябва да имеме надежди

 


imageimage

 


Трябва да имеме надежди



Интервю на Соня Димитрова

Стандарт, № 2283, 10 февруари 1999, с.7

 

 

-         Проф. Генчев, нашият парламент навърши 120 години. Какво е значението на парламентаризма в българската история?

-         Историята и психологията на българския парламентаризъм дават отговор на разрухата на България през ХХ век. Фактически нашият парламент води началото си от Оборище по време на Априлското въстание. Хората, които са присъствали там, по думите на Захари Стоянов, сай най-чистите и възвишени личности и най-верните народни представители, които България едва ли някога ще има. Тази оценка на Захари Стоянов се оправдава напълно. След Освобождението, когато руският царизъм наложи една либерална конституция, която обяви България за парламентарна монархия  парламентът се оказа основната политическа сила и власт в страната в края на ХІХ и началото на  ХХ век. И в тази си роля той успя да създаде основите на нова България – подготви законите за нейното буржоазно-демократично развитие, за институциите на новобългарската култура и правата на отделните социални групи. За съжаление този период беше много кратък и продължи едва три десетилетия. По време н аличния режим н ацар Фердинанд парламентът бе поставен под натиск и с измененията на Търновската конституция в полза на правата на царя Народното събрание бе превърнато в оръдие на реално господстващи сили извън парламента. И така се стигна до редица решения и проекти, които доведоха до провала на България.

-         Ще споменете ли по- важните от тях?

-         Например създаването на Балканския съюз – едно несмислено и неосигурено от международна гледна точка обединение, което въвлече България вМеждусъюзническата война и тя отиде да бие турската армия на изток, а остави българите в Македония и Тракия под ръководството на Сърбия и Гърция. В резултат се стигна до записването на първия акт  на национална капитулация и България се раздели с огромни части от своята земя  и своя народ. Тя остана една малка, незначителна държава с второстепенна роля. Така беше анулирана историческата мисия на българите като най-масоваата национална група на Балканския полуостров. Или да вземем въвличането на страната ни в Първата световна война, завършила с Ньойския договор – реквиема на българския национализъм, края на България като могъща държава и разпръсването на българскат анация в границите на съседните балкански държави.

Между двете световни войни парламентът се опитва да възсатнови своите функции и права. Но наличието на силни тоталитарни тенденции – комунистическа  и фашистка, в българската политика и стремежът на цар Борис ІІІ еднолично да направлява политическите ходове навън и вътре в страната доведоха до един парламент, който не можеше да защити българските интереси в навечерието на войната. След Втората световна война в условията на  комунистическия режим българският парламент бе лишен от неговите автентични исторически качества и не бе нищо повече от оръдие на диктатурата на пролетариата и комунистическия елит. И отново чрез него се прокараха чужди политически интереси.

-         Може ли да се каже, че след промените през 1989 г. парламентът възвърна най-добрите си демократични традиции?

-         По-точно е да се каже, че беше направен опит да се възстанови парламентарният живот в буржоазнодемократичен порядък. И този опит завърши катастрофално. В праламента влязоха хора, предварително си бяха осигурили икономическа власт чрез заграбване на националните богатства на страната. В политическите партии, които се нароиха близо до две хиляди, проникна огромна маса хора, които се очевидно сметнаха, че сега е времето да се краде и да се уреждат лични и котерийни цели и  интереси. С една дума парламентарният режим не беше възстановен в духа на най-добрите традиции. Българската република с парламентарен характер не успя да се  развие и главно на това се дължи и неуспехът на българския преход.

-         Десетилетието на преход дали въобще ще бъде забелязано  от историята и с какво?

-         Историята забелязва  и доброто, и лошото. Демокрацията в новата българска история е много оскъдна и кратковременна. И когато говорим за българския парламентаризъм, ние се позоваваме на скромно наследство. Колкото до последното десетилетие, мисля, че то ще остане в историята като време на рухване н анационалните институции и разграбването на България, на създаването на една олигархия, кото наложи своята власт и доведе обществото ни до дълбокия трап, на мизерията и унижението. Нашето олщество се разпада, в него доминират лошите сили и то не е способно да определи категорично бъдещето си.

-         Все търсим оправдания в историята или обясняваме чужди сили и собствени управници за съдбата на страната ни, а ние самите като народ не носим ли вина?

-         Носим, разбир асе. Народът ние е виновен за всичко добро или лошо, което се случва в неговата история, в настоящото което предстои. Един народ, който не успява да уреди обществото си и да се съхрани нормално, не може да смята себе си за много умен народ. Той винаги е бил разединяван и противопоставян срещу част от себе си.

-         Те  и политиците ни през всичките тези години не проумяха, че само заедно могат да решат проблемите на страната....

-         Не, те достатъчно добре разбраха, че заедно могат да се възползват и да я ограбят. А това, което излиза на повърхността в митинги, речи, заклинания – няма никаква случайност. Така че те никога няма да се съберат заедно, докато има какво да се дели и преразпределя  от националното богатство.

-         Защо в днешния ни политически елит отсъстват големи личности от рода на възрожденците ни?

-         Българското възраждане е велика епоха на огромен национален и духовен подем.  Тогава българия се връща към славата на нейното минало, към своята европейска същност. В такова време се раждат големи личности – политици, мислители, които прозират дълбоко в бъдещето.Сега това мизерно време не може да роди велики мъже. То създава само мизерни хора –далавераджии, изнудвачи. И така е било винаги в историята – не може една нещастна епоха, десетилетия на разруха и падение да изградят големи, ярки личности. Но българскат адържавност, духът и културата са неща, които съществуват вън и независимо от политиката, макар и в отделни периоди да се съприкосновяват с нея. Тъкмо тези сили, които изразяват интересите на главното, ще изтикат тази мътилка, която движи българското общество към упадък. Убеден съм в това.

-         А интелигенцията, чиито корени са изследвани в дена от вашите книги – какво място й е отредено днес в общестевния живот?

-         Поставена да изплати злините, които свърши българското общество през ХХ век и за това, че не успя да изпълни своята национална мисия. Още в своя зародиш тя бе политически разнебитена. В опита си да догонва напредналия свят по образованост тя се раздели на русофили, франкофони, англофони, туркофони и т.н. И в това разделение лежат големите причини, които доведоха до разпада на нова България. Днес интелигенцията ни ев дълбока покруса, тя е изхвърлена от социалния живот. Част от нея попълва каталога на таксиметровите шофьори, друг ис ана уличните търгове и дотам стигат поривите й за възход. В огромнат аси част нашата интелигенция е слабо платена, липсват средства за развитие  на науката, културата  изкуството. Но най-опасното в  този преходе, ако позволим да рухне националното ни образование. Тогава България не може да продължи нормалното си развитие по-нататък и да създаде онзи елит, който утре ще трябва да се яви на фона на историята  и да каже своята дума.

-         След тези мрачни размишления каква перспектива виждате пред странта ни?

-         Трябва да имаме надежди, колкото и да е трудно в момента. Надежди, че нашият народ, живял 13 века на този невралгичен пункт – Балканите, успя да се съхрани като народ. Не бе унищожен нито от седемвековните чужди робства, нито от огромния натиск на източни и западни сили да го разпилеят, да го откъснат от православието. По българските земи са шествали варвари, диваци, кръстоносци и какви ли не, които искатда ликвидират България. Нашата страна се намира на място, където се държи ключът на световните дела, и затова и собствената ни история е толкова трудна. Този рефлекс на историческа издържливост, на съобразяване с мястото, на което живеем, източник на вяра, че България ще се запази и в бъдеще. Погледната в по-глобален план, в края на ХХ век под въпрос е  и съдбата на земната цивилизация. Тя  е изправена пред остри вътрешни противоречия, живее над такива смъртоносни оръжия, че никой не знае дали утре една криза ням ад апердизвика гибелта на човечеството.

-         Особено ако живее на Балканите...

-         Балканите отново са едно котило, място на вражди и кръвопролития. Това същ одопринася за безкрайно трудните условия за развитие на българското общество.

-         Предстои парламентът да ратифицира Рамковата конвенция за защита на малцинствата. Със или без декларация, по-важното не е  ли д ас егарантират правата на всички български граждани, а също и да се  изключат всякакви евентуални сепаратистки амбиции. Какво мислите по този въпрос?

-         Правата на българските граждани от чужд произпод винаги са били гарантирани. Българите са едни от малкото народи на Балканите и в света, който  не проявява краен национализъм или крайна фобия. След пет века робство ние сме живели тук с огромни турски маси, чиито интереси не са били засегнати в нито един момент. Те са имали училища, джамии, финансова подкреп, привилегии. Национално малцинство е странно понятие. За такова не може да бъде определено население, което е било оставено тук вследствие на война или завоевателство. И това изрично е упоменато в международнит еконвенции. Следователно турците у нас не могат да претендират за правото на национално малцинство. А от другите общности не може да с еочаква опасност, затова сме  и толкова толерантни към тях.

-         Най-важният въпрос за вас като историк?

-         Да се създава национална културна среда, която да отгледа истински историци, и те да отразяват точно и обективно българскот оминало. За да се спре с това вечно нагаждане на историята като политически инструмент, тази политико-публицистична изплезица на българското развитие, която е вредна за нашето духовно съвземане.

 

Интервю на Соня Димитрова

Стандарт, № 2283, 10 февруари 1999, с.7

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 1075 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 08.02.2009 23:12


НЧ"ХРИСТО СМИРНЕНСКИ", село Здравец, Община АВРЕН,
Честитят Рождесдтво Христово  иНовата 2009 година на всички читалищни дейци и
самодейци!


image

Читалищен и самодеен състав при НЧ"Христо Смирненски" със секретар г-жа Неделчева, кметицата на село Здравец Паунка Коларова, народната певица Добра САВОВА и майстора на акордеона Димитър СТОЙКОВ - 21.12.  2008 г.







image






image

Спомен с народната певица Добра САВОВА
image

И още снимки с народната певица Добра Савова

image Честит празник на всички читалищни дейци!

image

Категория: Други
Прочетен: 1530 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 30.12.2008 22:10
image

Самоден състав при НЧ"Христо Смирненски", село Здравец, Община АВРЕН
Празнична програма посветена на Рождество Христово.


image

Самодеен състав при НЧ"Христо Смирненски", село Здравец, Община Аврен

image

Поздравителен адрес до всички жители и читалищни дейци  исамодейци
на Община Аврен по повод Рождество ХристовоИванка Неделчева - Тодорова, 
читалищен секретар при НЧ"Христо Смирненски", село Здравец.

image

 

Сняг се сипе, Коледо ле, над поля и над гори, във огнище, Коледо ле, бъдник весело гори. Както свети, Коледо ле, във огнище пламък злат, тъй да свети, Коледо ле, любовта по целий свят. Както сипе, Коледо ле, Бог снежинките безспир, тъй да сипе, Коледо ле, в къщи добрини и мир, както рони, Коледо ле, Господ снег от сивий свод, тъй да сипе, Коледо ле, в къщи той имот и плод!
"Благослов” от Асен Разцветников

image

Самодеен  състав при читалище "Христо Смирненски", село ЗДРАВЕЦ, 
Община АВРЕН, Варненска област

image


Самодейците при НЧ"Христо Смирненски", с. Здравец изненадаха публиката с 
коледни обичаи и  сценки.image

НАРОДНАТА ПЕВИЦА ДОБРА САВОВА и майстора на акордеона Димитър Стойков
представиха своите най-искрени поздравления за Рождество Христово в песен, музика и текст с много обич за жителите на Община Аврен.


Категория: Други
Прочетен: 3024 Коментари: 0 Гласове: 0
image

Самодеен състав при НЧ" Христо Смирненски", село Здравец, Община Аврен
Категория: Други
Прочетен: 1120 Коментари: 0 Гласове: 0
image

Акордеониста Димитър СТОЙКОВ и част от самодейния състав при НЧ"Христо Смирненски", село Здравец, община Аврен по време на концерта посветен на Рожедство Христово.
Категория: Други
Прочетен: 1042 Коментари: 0 Гласове: 0
image

Читалищното ръководство награди самодейци с грамота за принос в съхраняването  на фолклорните традиции на село ЗДРАВЕЦ.
Категория: Други
Прочетен: 1357 Коментари: 0 Гласове: 0
image

Читалищни дейци  и самодеен състав при НЧ"Христо Смирненски", село Здравец, Община Аврен
представят празнична програма посветена на РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО.
Категория: Други
Прочетен: 1238 Коментари: 0 Гласове: 0
image

Кметицата на село Здравец, Община Аврен  Паунка КОЛАРОВА, читалщния секретар Иванка Тодорова, акордеониста Димитър Стойков, поканиха жителите на Община Аврен на - Коледно тържество посветено на Рожедство Христово.
Категория: Други
Прочетен: 1092 Коментари: 0 Гласове: 0
image

Димитър Стойков, доаен на акордеонисте, показва снимаката в Радио Варна,
село Здравец 21.12. 2008 г.
Категория: Други
Прочетен: 1905 Коментари: 0 Гласове: 0

image
НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ "ХРИСТО СМИРНЕНСКИ", село ЗДРАВЕЦ, 
кметицата на селото Паунка Коларова, акордеониста Димитър Стойков и народната певица Добра Савоваи читалищните дейци поздравяват жителите на Община Аврен с   Рождество Христово и честитят Новата 2009 година!
 







image
Категория: Други
Прочетен: 872 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 30.12.2008 21:08

Към биографията на Хаджи Димитър до 1868 г.

 

Настоящото изследване се посвещава на 140 годишнината от гибелта на Хаджи Димитър

 

 

18 юли 1868 г. – 18 юли 2008 г.

 

            Мислено се връщам към горещото лято на 1868 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868 г. е събитие не на мирните орачи и тихите и кротки художници  и търговци[1]. Да се разглежда скромното епистоларно наследство  на двамата войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа  е непосилна и трудна задача, която се предхожда от основа на известия, разпръснати в различни издания,   и новоиздирен архивен фактически материал. И все пак пред годишнината от гибелта на Хаджи Димитър и Стефан Караджа водещо е авторитетното им присъствие в дипломатическите хроники, възрожденската преса от 60-те години на ХІХ век. И това е логично.защото той е една от крупните фигури определяща големия четириъгълник на българската революционна идеология от Ботев, Левски и Каравелов.

            На 10 май ст.ст. 1840 г. се ражда Димитър, петият по ред син на Никола Кебеджията и Маринка Пенкова. Коренът на техния род е по поречието на р. Асеновска, но селото е опожарено към 1790 г. от кърджалийски банди  и дядото на Хаджи Димитър - Кръстю  принудително се изселят в българския квартал „Клуцохор”- Сливен. Двамата му синове Стоян и Добри стават най-прочутите войводи по това време. Третия син на дядо Кръстю Никола става прочут майстор на (кебе-власат т.е. на губер), един от заможните и влиятелни сливенски търговци. През 20 –те години на ХІХ в. се жени за Маринка Пенкова, която според едно предание също е от войводски род на прочутия хайдутин Желязко Палабоюка.

            По това време Сливен се превръща  в град със силно развито текстилно производство, търговски кантори и магазини  в пределите на Османската империя. В атмосферата на европейското просвещение, сливенското килийно и църковно образование настъпват идеите на светскта елинска и новобългарска просвета. Преданията за детските години на Хаджи Димитър разкриват един предводител на табим – т.е. на войни. Клуцхорския чорбаджия Хаджи Гендо заявява ва баща му : „В очите на твоя син се вижда жив хайдутин кесаджия”.[2]  Верен на традицията, но и дълбоко религиозен Никола Кебеджията с част от семейството си тръгва на поклонение на гроба Господен в Иерусалим. Тук в свещената земя малкия Димитър е на две години и се завръща с особеното съзвучие хаджия.

            След сблъсък със сливенския чорбаджия Йоргаки и последвалия скандал Хаджи Димитър е принуден да напусне Сливен.  Постъпва на служба вероятно по предварително уреден план при Осман ага в Нова Загора. Хаджи Димитър устройва убийството на двама от доверените  на властта, но Осман ага е хвърлен в Одринския затвор. През юли 1859 г. в Сливен пристига  митрополита на Одрин  Кирил и придружаващия го епископ Хрисант в храма”Св. Димитър” за света литургия, но целта е да събират владишкия данък, неплащан от сливенци в продължение на три години. Никола Боров, Стефан Гидиков, Анастас Хаджи Добрев, Хаджи Димитър  и други съидейници принуждават гръцкото духовенство да напусне Сливен. И след всички тези събития на Хаджи Димитър се приписват участие в дружината на Панайот Хитов, макар и с известна доза предания и спомени срещу кадията Али Ефенди. Заради бастисване[3] и посегателство срещу Али Ефенди в Сливен е задържан Хаджи Никола Кебеджията  и двамата му синове Тодор и Георги. Освен това са арестувани още 300 души. Предполага се, че след април 1861 г. Хаджи Димитър  окончателно е включен в дружината на Панайот Хитов.

            „Добре облечен, коса руса, очи май зелени, на бой нисък,  разтъртен (набит). Върху него два пищова, ятаган черно-черен, еднно шишане с даалийски чамак пет педи дълго, пет драма куршум носи. Годините му бяха около 20.” [4]

            След убийството на кадията  Али ефенди османската власт  провежда прочистващи акции и дружината на Панайот Хитов избира  за войвода Георги Трънкин с повече опит от Влашко. Но в последвалите двадесетина сражения в Шуменсоко, Търновско, Фелибешко и при прохода Вратник (местността „Кална усоя” на изток от прохода Демир тапия) загива  в сражение войводата Георги Трънкин. Водачеството поема Панайот Хитов и за знаменосец  е определн Никола Аджема. Зимата на 1862 г.  Хаджи Димитър получава задача от Панайот Хитов да осигури подслон и храна като поверява половината от дружината. През 1863 г. Хаджи Димитър е избран за знаменосец на четата на Панайот Хитов. В този си състав четата пристига в Сърбия и се установяват в Крагуевац, а  Хаджи Димитърсе премества в село Кник. През този период Панаойт Хитов, Хаджи Димитър, Ильо Марков, Коста войвода, Цеко войвода и другите участници в Първата българска легия разглеждат идеята да излязат с три чети ро Стара планина и по Рила за бунт. В писмо до Г.Раковски дружината на Панайот Хитов от 9 април 1864 г.  подлага на сериозна концеп ция  позицията за съдбовния въпрос за освобождението и настойчиво изпращат с такава задача от Белград  за Букурещ  Хаджи Димитър и Стоян Папазов. Раковски сформира нова чета с ръководител Стоян Папазов и знаменосец Хаджи Димитър, който пристига в Браила на  втори юли 1864 г. за да бъде подпомогната четата финансово от братята  търговци Чапърови. Сформирана от дванадесетина души четата на Папазов заради разногласия  не успява да достигне Търново. В този труден момент Папазов напуска четата и водачеството се поема от Хаджи Димитър. След двумесечни преходи от Стара планина четата зимува в Букурещ през 1864 / 1865 г. и слуша лекции по история, особено по „българските старини” в читалището от Г. Раковски. В деня на св.св. Кирил и Методий патриотично настроени младежи провеждат упражнения и стрелба с револвер. По спомени на Юрдан Юрданов – Инджето на 21 май 1865 г. с Хаджи Димитър отидохме пред Раковски и тук заварили Стефан Караджа, Тодор Шиваров  ибрат му Петър. Предполага се, че това е първата среща между Хаджи Димитър и  Стефан Караджа. На 13 юни 1865 г. пак по спомените на Юрданов  четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа минават Дунава под Силистра и достигат Котленския балкан. Лятото на 1865 г. четата действа в райните на р. Тунджа, Средногорието, Твърдишко, Карловско, Габровско, а през есента преминали през с. Дикилиташ оттам през Калараш и Олтеница се отправят за Букурещ. Сам Хаджи Димитър изповядва пред  Михаил Когълничану (румънски държавник) своето идейно израстване :” ...да израсте от обикновен хайдутин със стихийни прояви и локална ориентация в политически революционер от общонационално значение”[5]. Хаджи Димитър през зимата на 1866/1867 г. съгласно готовия  „Привременнен закон за норднит егорски чети за 1867 г.” и създадената нова организация от Раковски Върховно Народно Българско Тайно Гражданско Началство през 1866 г. участва с Христо Македонски, Н. Балкански, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Филип Тотю и дядо Желев Чернев в излеянето на 48 000 куршума и приготовлението на фишеци с барут[6]. Но българската емиграция във Влашко е покосена на 8 август 1867 г. от вестта, че на парахода „Германия”  заради предателство са убити войводите Никола Върбанов – Воеводов и знаменосеца Цвятко Павлович при опит да преминат сръбска територия. Тези сведения са отразени в дипломатическите сводки. Смъртта на Раковски ( 9 / 21 октомври 1867 г. ) поставя  пред Хаджи Димитър инициативността да се сформира кръг на последователите му и през 1868 г. се създава комитет в Букурещ , в който влиза и Димитър Ценович. Около двеста души от които с Стефан Караджа също  се присъединявт  участват в подготовката  и въоръжението н абъдещите чети. Легалната организация „Българско общество” във Влашко с председател Константин Чокан подпомага  със средства . На 29 май 1868 г. в Сърбия  е убит княз Михаил. Възприет  епо-умерен курс към Османска империя. Букурещ в лицето на Йон Братиану, ръководител на национал-либералната партия и утвърдилия се княз Карол  провеждат подобна политика на по-умерен курс спрямо Турция.

            След смъртта на Раковски в един особен момент се откроява Хаджи Димитър. Неговата личност е обединителна за разединените сили на емиграцията. Сливенеца Михаил Колони, член на Добродетелната дружина, заедно с брат си Васил, предоставя наемания от него чифлик н акняз Барбу Щирбей край с. Петрушан за съсредоточаване на четниците. Финансовото обезпечаване е  осъществено чрез Димитър Ценович, Данаил Попов, Райчо Попов, Иван Грудов, Спиро Константинов, закупил револ-вер- сабите на войводите (която на Хаджи Димитър се намира в музея на Възраждането във Варна). Секретаря на Раковски Иван Касабов е главният автор на обръщенията на четата. Иван Райчев е  руски офицер, автор е на правилника (закона) на четата и обучава на военно дело някои четници. Румънски офицери Николае Крецу, Теодор Мърджиняну  също  подпомагат военното дело на четата. Префектът на  Гюргево Апостол Арическо, кмета на Букурещ К. Панайот са благосклонни към четниците. Съобразени с идеите на Раковски войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа извършват съобщителни действия в българските земи за предстоящото преминаване на четата. Двете знамена – четата на Хаджи Дмитър притежава знаме по-голямо и по-добре изработено, било е зелено, с извезаните традиционен лъв върху полумесец и надпис „Свобода или Смърт”. Знамето на Караджата, шито през 1866 г. от Султана Русева от Браила, също е зелено, с извзани от двете страни коронован лъв и надписи :”На оружя мили братя” и „За вяря и независим”. Войводите имат далекоглед и карта на Европейска Турция. В края на месец юни Хаджи Димитър и Стефан Караджа дават указания записалите се доброволци да се придвиждат към чифлика на колони. Голяма група четници са изпратени от букурещката махала Табакария, където им е даден обяд.  В посока източно от с. Петрушан и до с. Петричи в летната жега четниците са инструктирани да пристигат на групи като жетвари. Сутринта на 4 / 16  юли, четвъртък , събралите се 125 души обличат униформите, въоръжават се и по чети се отправят  към р. Дунав. За знаменосец на четата е избран Димитър Николов Заралията, а тази на Стефан Караджа на Георги Чернев. Писар на четата на Хаджи Димитър става Иван Райчев, а на другата чета е Христо Дрянов. За секретар на цялата чета е избран Иван Райчев. Брата на Хаджи Димитър Тодор Хаджиниколов е избран за касиер. Пристъпва се към полагане на клетва. Войводите застават по средата, Хаджи Димитър (70 четника) в ляво, а Стефан Караджа (58 четника) от дясно. От двете им страни се нареждат четниците. Клетвата е прочетена от Иван Райчев, а четниците с наведени надолу глави я повтарят. Двама от участниците в четата Коста Евтимов – Наполеона и Нено Маринов са участници в походите на Гарибалдиу има и участници    и в Критското въстание. Повече от 45 души са участници във Втората легия в Белград, където получават военни познания.

            При слизането на Вардимското блато сега в землището на с. Новград, Ивановска община, Разградска област и след като се установява в местността Скендерева гора, войводите свикват военен съвет. Причината за спешното заседание на военния съвет е неволно произведен изстрел на една пушка от страна на четниците и  след това н акапитана н чама (с който  преплуват четниците). Турския караул е забелязал чама и го помислил за контрабандна стока. Станалата кратка престрелка е видяна и от кораб „София”.  Военния съвет взема следните важни решения : тяхната акция е  чисто българско дело,  най-бърз  марш към Стара планина, за затрудняване на противниковите съобщения да се прекъсват  съобщителните средства.

            Рано сутринта на 7/ 19 юли, неделя, четата изкачва височините източно от с. Вардим и се спуска до Пиндекуряк. Свалени са няколко стълба  от телеграфната линия Русе за Свищов, а жиците намотани и са скрити. При с. Совата срещат група селяни, предимно жени изпратени от хаджи Емин бей на селото да му прибират снопи и то от ангария.  Според изследователя Васил Дечев  пред селото, при Големите брести, четата се разделя на няколко групи[7] Групатана Стефан Караджа завзема чифлика на бея, който е в края на селото, залавя самия бей. Хаджи Димитър  о основното ядро на четата се отправя към центъра на селото. Според предания желанието на Хаджи Димитър да освети знамето в църквата не се осъществява поради липсата на свещиник. Четниците запалват свещи в църквата. Преданието, че Хаджи Димитър кръщава едно дете в църквата  което е записал Васил Дечев в своята статия буди у мен подозрения, че е намерен или върнат свещеника, а сам Хаджи Димитър да е кръстник на детето. Но все пак това са пердания. След „светото кръщение”  селския мегдан се изпълва с хора. Слово пред насъбралите се хора произнася Хаджи Димитър  в което изтъква, че всички се намират под закрилата и защитата на българското знаме.  Длъжен съм да откроя, че подготовката, преминаването на  четата от Румъния на българския бряг е била публична тайна. Тя достига до европейските консули, които предупреждават румънското правителство и турските власти в Русе. Правителството на Румъния инспектира с. Петрушан. Валията на Дунавския вилает Сабри паша издава нови нареждания на постовете, караулната служба, и тя е осигурена с конни патрпули с готовност за мобилизиране на запасните части. Според доклад на Сабри паша, четта се движи в ляво от с. Горна Студена и в близост до с. Караисен ( дн.Райко Даскалово)  Срещу нея е изпратена потеря от хиляда души и  в сражението тук загиват единадесет четника, пленен е един  Хаджи Димитър разделя отбраната н атри сектора, командвани от  него, Стефан Караджа  и Иван Райчев.  С групова далечна от шишанетата е повален жандармейския юзбашия (капитан) Деде Ремзи ага. Изпратена е редовна войска от Русе начело с бинбашията (майор) Яхия ага. Сражения се водят около с. Патреш. В доклада на Сабри паша от 10 юли се подчертава сериозността на положението и иска спешно войска за помощ. Преди да достигнат Павликени Хаджи Димитър и четниците обграждат една по-малка потеря и заловените са третирани като военнопленници. Срещу четата  на Хаджи Димитър  Османското правителство изпраща  председателя на Държавния съвет (Шура и  девлет) с широки пълномощия Ахмед Мидхат Паша – реформатора на империята.  Битката при  с. Калакастрово  е сериозно изпитание. Стефан Караджа  е ранен. Пресичайки село Плужна четата загубва в бой Стефан Караджа, който  е пленен.  Изпратена е група българи да говорят с Хаджи Димитър, но същият  осъзнава коварния план на врага. За всяка четническа глава  властта е обещала 3 жълтици. Тук падат убити знаменосеца  на четата на Караджата Георги Чернев, Коста Евтимов, Ретър Вебчев, Никола Красналиев, пленен е Георги Кавлаков. Има предположения, че тук е убит и Симеон Вълчев. Ранени са  Божил Димитров и Димитър Попниколов, които са пленени. След сражението четата остава с 58 души или тя загубва 26 души убити и пленени, както и доста ранени.

            Знамето от четата на Караджата Хаджи Димитър предава на Христо Македонски. Хаджи  Димитър поема четата във време на сериозно изпитание когато по българските земи срещу тях се изправя редовната османска войска. Навсякъде  е извършена мобилизация, засилени да репресиите срещу българското население. Седмица още Хаджи Димитър успява да води умело четата и пресичат пътя Търново – Севлиево и се отправят към землищата на селата Идилево и Малкочево )Буря, Дряновска община). Знаметона Караджагта е скрито  и прибрано в чантата на Македонски.  От търновоското Ново село и от едно севлиевско село идват двама представители при Хаджи Димитър с добороволни желания да бъдат включени в състава на четата.   На проведено съвещание с четниците Хаджи Димитър отхвърля това „ново попълнение”. Приближавайки с. Дебел дял четниците поискват от местните първенци  храна. След помощта от с. Саръяр сега  село Дебел дял  оказва материална помощ на четниците. Хаджи Димитър оставя ранения си брат  Тодор в това село.  Но след време Хаджиниколов – брат на Хаджи Димитър бива убит от укривателя си Тодор Бурунсуза. 

            В Русе на 15 юли пристига Мидхад паша, който взема участие в екзекуциите на заловените четници по най-бързата процедура. Стара планина е кръстосвана от многобройни  потери. Хаджи Димитър решава да доведе четата към Агликина поляна. На 17 юли четниците приближават пътя Шипка – габрово и след връх Св. Никола  (Столетов), при местността Копаците от четата се отделят Христо Патрев и Стефан Орешков. В село Шипка те са заловени.

            Казанлъшкия  кърагасъ  Куртчу Осман е сформираня голяма потеря в Шипченската планина. Потерята тръгва от Хаската поляна  към кошарите при връх Бузлуджа. След обед от към Шипка идват заптиета на Сюлейман ага, а от към габрово редовна войска, командвана от бригаден генерал Мехмед паша,, комендат на Русе. Четата от около тридесетина души се изправя срещу редовна войска от около 700 души. В продължение на три  и половина часа четниците отблъскват атаките и не допускат неприятеля на по-близо растояние от стотина метра. Ранен на тир места, сражавйки се до последн дъх и насърчавайки всеки четник Хаджи Димитър умира с  думите :” Братя, да умрем като българи”.   Христо Македонски, Илия Николов и Пенчо Пехливанов скитайк ипрез Средна гора, край Панагюрище, през Рилския манастир, Атон и Цариград успяват да достигнат Румъния.  Последва гнусен спор за  облеклото и глави, които носят награда. Казанлъшката потеря получава 8 глави, а войската от Северна България 17.  С тях е глават, дрехите, оръжието, далекогледа  и документие на Хаджи Димитър. В деня Свети Илия казанлъчани издействат погребението на убитите четници.  Селяните от Енина и Хасът (Крън) със свещеници погребват обезглавените в общ гроб. Хаджи Димитър и още един четник , когото намират с глава са погребани по отделно.

            Мобилизирайки  запасните части от северна България  и включвайки редовна войска  под командването на командира на Шуменската армия  Ади паша загубите им достигат 150 души. Болниците в Свищов и Русе не могат да приемат толкова ранени войници. В същото време бесилка са издигнати в 9 града : Русе, Габрово, Казанлък, Котел, Ловеч, Пловдив, Свищов, Сливен и Търново.  Високата порта притиска румънското правителсто и са арестувани Филип Тотю, михаил колони, Димитър Великсин, Васил Кордели, много българи са въдворени във вътрешността на страната. Уволнен е Ал. Арическо, Васил Колони, георги Ангелов, Т. Мърджиняну са осъдени на кратки срокове затвор. След три месеца Високата порта предоставя на Цариградската патриаршия проекта за учредяване  на Българската екзархия, като обособена българска църква.

        Проф. Николай Генчев в своите изследвания ще отбележи :“Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа бележи едно от най-героичните  събития във въоръжените революционни борби за освобождението на България. Независимо че тя не била последвана от общо надигане на страната, нейният подвиг разтърсил Османската империя, засилил кризата, която тя преживяла, принудил правителството да уреди бързо църковния гръко-български спор в полза на българите. Дипломатическите документи от тайните посланически канцеларии на Франция, Англия, Австро-Унгария  и страниците на европейския печат, който съчинявал легенди за подвига на четата, са свидетелство за широкия международен отзвук на това събитие”[8]   

Идейно, политически и организационно разпокъсано националноосвободителното движение  търси различни пътища за разрешаване на българския национален въпрос. Основните сили и организации на това движение зависят от политиката начуждите сили – на Сърбия  или на Русия, на Румъния или на Запада. Липсва революционна организация, която да обедини националните сили  за радикални действия. Именно поради това през 50 – 60 – те години реалните усилия на българското освободително движение се проявяват само в двете белградски легии от 1862 и 1867-1868 г., в изпращането през 1867 г. в Балкана на четите на Панайот хитов и Филип Тотю с около 60 бойци и в дръзката акция през 1868 г. н ачетата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 127 души.Гибелта на тази четата показва за лишен път н аръководителите на националноосовободителното движение, че трябва да потърсят по-реални средства за решаване н абългарския национален въпрос. Съратниците на Г. С. Раковски, (следвайки убежденията му Хаджи Димитър улавя времето след смъртта Раковски и така оформя и сформира четата с Стефан Караджа) дейците на ТБЦК, бивши четници се събират около читалище „Братска любов” и в края на 1869 г. е учреден Български революционен централен комитет в Букурещ начелио с Любен Кравелов. За постигане на освободителните цели  предвижда да се изгради широка народна организация и отхвърля анархията на четническите действия[9].

      Народът и Хаджи Димитър. На 11 август 1873 г. във в. „Независимост” е пбликувано стихотворението  „В памет на Хаджи Димитър”. През 1875 г. е издаден календар върху, който Хаджи Димитър и Стефан Караджа са провъзгласени за български светци – великомъченици. На 10 юли 1893 г. костите на погребаните  в с. Хаджидимитрово  до местността Караисенките (Вехтите) са открити, принесени в местната църква и съхранени в специален ковчег. Костите на загиналите  в сражението в м. „Дълги дол и местността „Канлъ – дере” четници са пренесени и погребани във Вишовград., в района на днешното училище, на фасадата, на което е поставена паметна плоча, която е открита в 1986 г. В Сливен през 1927 г. трите съществуващи по това време комитета „Хаджи Димитър”, „Добри Чинтулов” „Паметник –пантеон” се сливат в „Изпълнителен комитет за въздигане паметник на войводата Хаджи Димитър в Сливен”.  Авторите на проекта юрхитект Юрдан Юрданов и склуптура Стефан Пейчев  разработват проект под името  „Асеновец”. Владайския гранит  носещ бронзовата фигура на Хаджи Димитър (около 3,40 метра) е обграден с барелефи на св. Климент Охридски  и св. Иван Рилски на западната страна. На източната с барелефите на св. Теодосий Търновски и Св. Паисий Хилендарски. Върху долния край  две големи врати с барелефи. Южният – манастирите „Св. Петка” и”Св. Богородица” (Епикернейска) и северният – Рилският и Зографския манастири. В едно е събрана учителската школа на св. Климент Охридски, иночеството на Св. Иван Рилски, будителя монах, автор на „История славянобългарская” светеца Иван Рилски – чудотворец, осонвателя на търновското монашество и книжовен реформатор св. Теодосий Търновски, светите обители „Св. Петка” и небесната закрилница майка Богородица (Епикернейска) ине на последно място свещения Рилски манастир и Зографски манастир също покровителствани от Божията майка.

      Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа разкрила за бъдещите ръководители на освободителното движение  Левски и Каравелов, че без предварителна организация вътре в България четите не ще могат да решат проблемите на освободителното движение. Но твърде пресилено е ако се говори : „четническата тактика  осъждала борците на явна смърт без изгледи за успех” и „четите, паказали всичката несъстоятелност на четническата тактика”. Тези антиисторически характеристики бе трябвало да се отхвърлят като несъстоятелни. Преди всичко трябва д ас епосочи, че четническият период е един естествен и изакономерен етап в развитието н аорганизираното националноосободително движение след Кримската война. Този етап е научно обоснован в революционната политическа идеология на Г. С. Раковски. Друг е въпросът защо четничеството в българия не можа, както например в Италия и гърция, да послужи като ефикасно оръжие на една победоносна революция. Причините са в икономическата слабост и политическата недодяланост на българската буржоазия в емиграция, която подготви и изпрати четите в Стара планина.  Не е разплагала с необходимия опит, нито със солидна организация, нито с широки международни връзщи, за да подготви една голяма революционна четническа армия, която  да възпламени България, да предизвика подкерпата на европейската демокрация и да изведе революцията до победа[10]. Българското освободително движение зависеше от капризите на балканските правителства и на великите сили, „че често пъти то беше една пришивка към действията на чужди държави и разчиташе на тяхното благоволение[11]”. Още нещо борбата на великите сили, конкуриращи се  в Европейския югоизток с оглед на собствените си политически домогвания, българското национално движение не можеше д аразчита на успех, а неговата главна въоръжена сила – четите, се пръвръщаха в играчка в ръцете на чужди сили. Хаджи Димитър и подвигът на четниците в българското освободително движение  тласкат н напред България в решаването на българския църковен въпрос и започва процес на сериозна преоценка на старите идейни и организационниополитимчески концепции. Каравеловите  разбиряния са под влияние на  славянофилско наследство за историческа предоперделеност на българо-сръбския съюз, но често патетично декларирал, че „свободата не ще екзарх – иска Караджата”. При по подготовката и провъзгласяването на Съединението през 1885 г. за кратко време в Източна Румелия е организирано масово движение. Комитетът издава възвания, провежда в цялата страна тържествени чествания по повод на 9 – годишнината от героичната смърт на Христо Ботев, на връх Бузлуджа по случай 17 годишнината от гибелта на Хаджи димитър, 8 годишнината от Шипченските боеве[12]. Хаджи Димитър винаги е пример за всяко ново начало във вечните преходи на България.  България изпраща нота до всички Велик исили с искане да  се намесят като умиротворители, но не получава отговор, във войната на Сърбия започната на 2 ноември 1885 г.

      Към действащата българска армия са прпикрепени доброволчески дружини. Като доброволци се записват бивши опълченци, владежи и ученици. Българските студентив чужби напускат университетите и поемат към България. В парахода на път за България студентите и доброволците запяват написаната от Цвятко Радославов  песен „Горда Стара планина”, която днес е национален химн. Начело на доброволческите дружини и чети, чийто състав е около 10 000 души застават известните войводи П. Хитов, дядо Ильо, Жельо и други. Необаквания развой н абойнит едействия по време на войната, в която българите спечелват уважението и възторга на Европа, внася  съществен обрат в самотот третиране на източнорумелийския въпрос. С името на Хаджи Димитър и войводите започна нова фаза в дипломатическата история на Съединението. Независимо, че тя се оказва изключително трудна името на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е вградено във всяка нова проява за разрешаване на българския въпрос.



[1] Архив на Г.С. Раковски,т.1,С.1952 г. Изявлението на Раковски е по повод Първата  легия – 1862 г.

[2] Кирова Мария Към биографията на Хаджи Димитър до 1868 г. Юбилеен сборник, исторически музей Сливен, 1990 г.

[3] В.”България”- дописка от  декември 1860 г.

[4] Хитов Панайот Как станах хайдутин, С. 1982

[5] К.Косев Мирогледът на Хаджи Димитър, ИМ – Сливен,ВА 1

[6] Хр. Македонски, Пос. съч.

[7] Дечев Васил  Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа  Юбилеен сборник, Исторически музей Сливен

[8] Генчев Николай Еволюция в идейните схващания на българското национално революционно движение : Политическите борби за освобождение на България през 50 – 60 те години на ХІХІ век. Том.І 1961 – 1972 година Издателство Гутенберг, София 2003

[9] Генчев Николай Българското националноосвободително движение преди Освобождението Том.ІІ 1973-2001 Издателство Гутенберг София 2003 г.

[10] Генчев Николай Еволюция в идейните схващания на българското национално революционно движение : Политическите борби за освобождение на България през 50 – 60 те години на ХІХІ век. Том.І 1961 – 1972 година Издателство Гутенберг, София 2003

 

[11] Пак там

[12] Ангелова Росица Нова българска история (1878 -1944) Лекционен курс Фабер, 2008

Категория: Други
Прочетен: 1276 Коментари: 0 Гласове: 0

image

140 години от гибелта на Хаджи Димитър


Андрей Пантев : „Четата на Хаджи Димитър разкъса студения и леден похлупак на чуждо и враждебно управление и влияние върху българските земи” 


               "Голяма чест и без капка протоколна любезност казвам това. Чест и вълнение да присъствам на такава камерна демонстрация, че не всичко е загубено, че не триумфира нашата безотговорност, че има възторжени очи и възторжена публика по един повод малко свързан с личностни изяви и с кариестични преуспявания така че когато ни обхване тръпката на безразличието на омерзението на скуката на ненавистта ако щете винаги трябва да си спомняме за такива вечни, винаги трябва да си спомняме, че има нещо обединително между нас. И във времена когато всеки книжен фураж може да стане бестселър нашата първа благодарност, поздравления и сочене на пример за подражание трябва да бъде отправена към издателите и към техните спонсори и благодетели от които не сте. Много лесно е да издадеш „Вечната Амбър”, много лесно е да издадеш спомени на бандит, много лесно е да издадеш описание на милионер местен или чужд. Съвсем друго нещо е братя и сестри да стоиш зад такава книга. Без мания за изключителност, без мания за величие, че ние сме центъра на вселената.
             Но все пак има нещо което не се помества в тези протоколни парадни триумфи и тази великолепна музика която чухме повече впечатлява с белотата на своите униформи адекватна на нашето усещане поне в този миг за чистота за забравени идеали и принципи за забравената дума безкористие за забравената дума чест и достойнство за много други думи забравени думи си спомняме тази вечер. Това е свещената атмосфера, особения климат който предизвикват такива премиери. Няма защо да се правим, че не знаем, че нашите съседи от близо и далеч продължават да се отнасят към нас с едно снизхождение, че нашата история е измислена до нула, че нашата история е разхубавена, гримирана, козметизирана, гиганизирана. Защото в чисто теоретически цифров, фактологически план ние първи падаме и последни създаваме с изключение на Албания своя национална държава. Трябва да прочетеш тази книга за да видиш и не само нея разбира се при какви особенни да не кажа кански условия се е запазил и възродил българския род. И това не е мания за особеност. Само българските земи братя и сестри бяха поставени подтолкова студен и леден похлупак на чуждо и враждебно управление и влияние. Всичките други народи на Балканите имаха коридор за дишане имаха контактни зони половината от сърбите живееха под австрийско управление всички хървати бяха под австрийско управление, Румъния граничеше с Австрия и Русия, гръцките острови са практически свободни Черна гора е недостъпна като планински хребет и геополитическа невъзможност. Ние житницата на Европейска Турция, ние стратегжическия мост на отстъпващата от Виена на окопала се надълбоко на Балканите Османска империя бяхме сложени по тези чергаски условия. Бяха ни забравени. Бяха ни отписали. Бяха решили че ще бъдем авари, печенези, хуни. Които някога са имали славна държава като монголците. Но са скъсали вече с предишното си историческо значение да не кажа величие. Бяха забравили че ние лежим в темелите на славянската цивилизация Бяха забравили изключителния път на ранната българска държавност. Бяха решили че сме скасъли със своя исторически път с пъпната връв на ранното ни великолепие на Средновековието. И че вероятно ще бъдем поделени там между съседите говорят там някакви славянски диалекта. Тези хора между Дунав и Егей. Нещо повече руските офицери, които идват тук през 1812 г. образованите, не говоря за войниците с изумление откиват че там отвъд Дунава имоло някакво население което говори много близък до нашия език. Само манастирите, библиотеките, само селските читалища пазеха някаква жеравна плам от значимото ни великолепие от нашите исторически заслуги и книжовни авторитети От нашите приоритетни и изначални заслуги към славянското християнство изобщо. И затова трябваше да изкрещим за да бъдем забелязани. И затова трябваше да тръгнем марцина да гинем. Да гинат по точно нашите пра пра деди. И какво си мислим, че Ботев или Априлци са мислили, че ще гътнат Османската империя все още разпростряла се на два континентасъс пищовлиите кремаклии и черешовото топче. Не те са знаели, че отиват на заколение.. И това ги прави стократно по велики в и значими в нашите очи. Защото много е лесно да се биеш и да има граница в която можеш да се оттеглиш много е лесно да има коридор за снабдяваш с оръжие и литература и с продоволствие и прочие. Много е трудно да тръгнеш в сърцето на една власт само за да бъдеш забелязан. И затова четата на Хаджи Димитър се намира като сведение във всички дипломатически консулски и търговски сведения. Станало е нещо. Разкъсали сме ледения блок недружелюбната хватка на едно предварително пренебрежение Европа нехаеше за нас. Европа ни беше задраснала. Европа смяташе, че нямаме историческо бъдеще. Именно такива спорадични и отгледна точка на прагматизма безмислени геройства дадоха онзи взрив на българската държавна вселена. Те знаеха че са обречени. И затова този особен четириъгълник в българската предреволюционна епоха Ботев, Левски, Каравелов, Хаджи Димитър те взаимно се допълват Аз не смятам, че фразата „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” случайно се намира в стихотворението за Хаджи Димитър! Аз не смятам че толкова възторжени дописки пише Любен Каравелов за това което се е случело през онези времена които завинаги са си отишли, но завинаги са останали у българите. И това е смисълът на такова може би кратко съприкосновение с онези времена.. През това време е имало много безразлични хора, които са си гледали дюканлъка, които са си гледали адвокатлъка, гледали са си там търговийката, които са се интересували повече как върви свинското месо на Солунската митница отколкото дали българите сиреч те самите ще имат собствена държава. Затова повечето от нашите герои са умирали в самота. Ето още една причина да ги наричаме тройно българи. И затова с този комплекс който днес се съизмерваме с другите. Ние нямаме мания за величие. Ние нямаме претенции на високомерния център на балканската и европейската вселена Но все пак като сравниш какво е станало на други места паралелно по същото време. Ако сравниш публицистиката на Каравелов поезията на Ботев опоетизирала както никой друг света, геройската смърт и доказана със сабя в ръка на Вола. Малко, малко ни се струва че самочувствието ни не страда. И затова наред с почитта която нашите революционери са отдавали към Европа като свещена наследница на добродетели, на култура на литература, на материални стойности и прочие паралелно с почитта който са изпитвали нашите революционери, книжовници, духовници те са били малко и да креснат на европейския свят. И затова Ботев най напред праща телеграми преди да стъпи на Козлодуйския бряг и да целунат момчета пръстта родна даже на самия кораб казва да живее Франц Йосиф, който е един душител на славяните той казва да живее Германия С това той показва нашия респект към Европа, но в същото време с гол в ръката нож той казва внимавайте ние повече не можем да търпим това невъзможно сътояние, което сме позахвърлили по капризите на геополитиката и по загадките на историята. Затова, четейки тази книга чувствайки една съпричастност, предвкусвайки това което ще преживеем простичко, забележете винаги простичко не помпозно ние винаги трябва да кажем на нашите партньори от европейския свят : „ние сме равни с Вас в някое отношение малко и повече дявол да го вземе малко и повече...”

2 юни 2008 г. Дворец на културата и спорта - Варна
Стенографски запис на Петко Симеонов

Категория: Други
Прочетен: 941 Коментари: 0 Гласове: 0

КЛУБ НА МЛАДИЯ ИСТОРИК  И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ  ПРОФ. НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ ПРИ ОУ”ХАДЖИ  ДИМИТЪР” – ВАРНА

 imageimage

ПРЕДСТАВЯ

 

БОТЕВ Е КОЛОСАЛНА ЛИЧНОСТ И ЗАСЛУЖАВА СВОЯ ДЕН В НАЦИОНАЛНИЯ НИ КАЛЕНДАР


image

Проф. Генчев, какво би трябвало да чества българския народ на 2 юни? По едно време той бе Ден на Ботев и падналите в борбата против фашизма и капитализма, после се прибави и загиналите в Отечествената война.

            - 2 юни в нашата празнична система се е появил и затвърдил като Ден на Христо Ботев. Според мен не са необходими никакви други добавки, тъй като на всеки българин е известно, че Ботев е един от най-великите синове на България, най-завършения поет на български език, един от съвършенните публицисти и един от ръководителите на  българската националноосвободителна революция. Изобщо Ботев е колосална личност, която сама по себе си заслужава да има един ден за честване в националния календар. Глупостта на нашите управляващи отколе  е била да се възползват от величието на националните ни герои  и да прибавят към тях всякакви дребосъци и второстепенни личности, които са останали в българската история само с тс това че са се научили да четат  и пишат на български. Следователно ние трябва да отстояваме 2 юни в празничната ни система да остане само като Ден на Ботев. Всички други да си  отделят различни  празничмни дни  и да си ги честват кактто желаят.. Не могат джуджетата да се нареждат до гиганти. Това е смехотворно, но се прави нарочно. Защото представете си как звучи «Аз и Христо Ботев».

 

- Ботев и Левски бяха ту присвоявани, ту разлюбвани от наши политически партии...

- Още преди Освобождението много хора направиха един ненормален опит да противопоставят Ботев на Левски. Като че ли това са два отбора в едно спортно състезание или два коня в едно надбягване. Тези, които стояха на национални позиции, разчитаха повече на Васил Левски,. Даже има един автор, който не е пожелал да си напише името, а се нарекъв Макгъв, който казва, че Левски е великан, а Ботев – една зловеща личност. В периода на тоталитаризма започна обратна  операция – за омаловажаване на ролята на Левски, като национален герой и ръководител на българската национална революция и за възвеличаването на Ботев ззаради неговите  социално-утопичнчески и комунистически тенденции. Особено  много старание в това отношение прояви Тодор Павлов (б.р. – бивш член на Политбюро, академик, председател на БАН.)  Бе създаден образ на Левски като обикновен човек и момче за поръчки, който обикаля страната и изпълнява гениалните замисли на Любен Каравелов. Едно нещо трябва да разберем – че в нашата национална история  и Ботев, и Левски са два гиганта. И никое време – нито преди 9 септември, нито тоталитарния период, нито сега нашите псевдодемократи не са в състояни еда отнемат каквито и да било ценности от единия и да ги предадат на другия.

- В кабинетите на държавниците ни днес обаче висят портретни на Левски...

- Този опит отново Левски да се тачи, а Ботев да се остави под миндера показзва само духовната незрялост на нашата култура и на българското общество. Тези опити трябва да бъдат ликвидирани и да се даде на вескиму своето. Защото ние нямаме толкова мнго имена от такава величина в историята си, та да можем да си играем с тях както си искаме

- Съветът на Европа на семинар тези дни препоръча образа на чужденеца – враг да бъде заличен в новите учебници по история. Така щяло да се промени мвнението на Запада, че Балканите са барутният погреб на Европа?

 

- Тази тема действително  е монго сложна. Трялбва да се знае, че един от основните недъзи на балканското духовно и културно разивитие  е  наличието на силен национализъм, който напомпва един срещу други народите от региона. И този дивашки, неконтролиран балкански национализъм създаде объркано кълбо от противоречия, на базата на които често избухват конфликти. Така че идеята да се потърси едно усмиряване на балканския национализъм сами по себе си е много положителна. Обаче тук се навлиза в  материя, с коята се борави много произволно. Аз не съм присъствал на семинара, но от печата става ясно, че и някои историци пледират да се поправи историята. А историята не може да бъде поправена. Никой няма  да има никаква полза  и никаква поука не може да бъде извлечена от една поправена история. Представяте ли си примерно как би звучало  в учебника : «Освободителните войни на османските турци са разгромили феодалната диктатура на цар Иван Шишман!». Представяте ли си в превратна светлина да се учи османското завлазяване и насилственото поробване на балканските народи, петвековното робство, което задържа Балканите встрани от общото раздвитие на света и на европа. Това означава фактически фалшификация, която ще обслужва само определени цели. Историята трябва да се разказва и учи обекитвно такава, каквато е била, а от нея да  се извлекат необходимите поуки да не се повтарят трагичните събития.

-Указанието  е нашите ученици в бъдеще да учат «за културното общуване между българи  и турци»...

-Културното общуване  е важна тема, обаче Съветът на Европа абсолютно не познава проблемите на Балканския полуостров.. В съвета има много кекави  и абсолютно неподготвени специалсти и експерти, а  аз се срещнах с някои от тях. Защотото съществуването на две култури в рамките на една феодална   империя ,при доминирането на ислямската култура и подчинението на христинска, при ликвидирането на нейните институции не може да бъде предмет на изучаване като братско съществуване под слънцето. Такова твърдение означава да се заличат характеристиките на балканските народи.

- Една от целите на тази препоръка  е младите хора да се научели на толерантност в отношенията си с дургите народи...

- Според мен българският народ е е изключително толерантен и понякога тази негова национална черта е преминавала в национална глупост. Българинът е живял през Средновековието в рамките на своята държава с десетки племена и народи, една  част от които са се размили, друга са били абсорбирани, трета част са изчезнали. Но той българинът, никога не се е проявялал като враг на унищожениетел на тези народи. Второ, българинът никога не е завладявал нито една педя чужда територия земя, макар че голяма част от неговите земи са  били завладявани от съседните народи. Трето, през османското робство  българинът се  вдигна и участва в Гръцката революция, в Сръбското въстание, в румънските бунтове.- Всичко това – преди да извоюва своята свобода. В най-новата ни исстория тази толерантност, това зачитане на интересите на комшията, прерастна в серия политически неразумни грешки, които доведоха до разпиляването на националните културни стойности на България.

            Българинът е последният, който трябва да бъде учен от когото и да било на национална торлерантност.

 

                                                                                                

           Интервю на Тодор Токин

          Труд , № 127, 2 юни 1995 г., с.9
          (текстът е набран от том. ІV  Николай ГЕНЧЕВ
         1992 - 2001 г. Публицистика, изд. Агро Пъблишинг, 2004), преподавател по история  и ФВС Петко Симеонов, ОУ"Хаджи Димитър" - Варна

 


Категория: Други
Прочетен: 1083 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 28.05.2008 23:40
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: pavrenski
Категория: Други
Прочетен: 153330
Постинги: 67
Коментари: 17
Гласове: 30
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031