121    години след ОСВОБОЖДЕНИЕТО БЪЛГАРИНЪТ НЕ Е СВОБОДЕН

- Проф. Генчев, как схващате присъствието на датата 3 март 1878 г.  в националната ни история?

-          Денят на Освобождението – 3 март 1878 г. – е едно голямо историческо събитие. Мен като историк-специалист ме интересува главно смисъла на това събитие. Ние трябва да се върнем 121 години, след като то е отминало, и да видим голямото присъствие на тази дата в националната ни история. Преди всичко трябва да установим, че българите през Възраждането, макар и да постигнаха огромни резултати в духовно, социално и икономическо развитие, не успяха да съберат достатъчно сили сами да решат тук, на този невралгичен пункт, националния въпрос, българското освобождение. Освобождението се извърши от великите сили, които бяха кръстосали своите интереси на Балканския полуостров в така наречения Източен въпрос. След Освобождението България беше разделена на пет части. Само една малка част от нея получи статута на княжество, на свободна държава, другите части бяха пръснати в границите на различни балкански страни. Така на Балканския полуостров започнаха да съществуват противоречия – много малки държави, изпълнени с езикови, географски и други спорове.  Тъкмо това беше идеята на великата политика – да създаде такъв неспокоен район, за даможе да доминира в него. Западните държави и Русия се страхуваха да се формира тук една голяма държава, за да не се противопоставя тя на техните стремежи.

                  Ние все още  продължаваме да отричаме по един или друг недостоен начин датата 3 март, а това е най-голямото събитие в новата българска история, което слага край на петвековното турско владичество  по нашите земи. По този начин България успя да излез е отново на европейската политическа сцена. Връщайки се към това събитие, ние трябва заслужено да го оценим по достойнство и да видим облясъците му върх новата българска история Поради разделението на обществото на русофили  и русофоби датата 3 март е възвеличавана или отричана.

-          Някои наши колеги пишат и говорят за османско присъствие по българските земи, а други за черно робство. Вие как определяте този период?

-    Опитът за преоценки на османското господство в миналото е свързан пак с политически противоречия и с надигането на една силна протурска партия у нас. Това дали е присъствие или робство, за мен не е важно, защото аз го наричам турско господство, което се отразява абсолютно негативно върху националното ни развитие. Османското нашествие унищожи българската държава, църква и редица важни институции, както и българските културни традиции. По този начин се определи едно дълговечно развитие на българското общество вън от руслото на европейската политика. В резултат на това господство българите изостанаха и не успяха да станат след Освобождениет могъща и голяма държава на Балканите. И в това се състои и нашето нещастие. 13 вековната ни история, от които 7 века под чуждо господство, изразява робското състояние на духа неговата ограниченост и потиснатост – да не чувства света свободно и да не се изразява както иска.

В близкото минало за това пречеше и тоталитарния режим у нас. Съвременната действителност в България е такава, че човек е поставен в крайно унизително положение. Той не може да се храни, не може за удовлетворява най-насъщните  си нужди, не са защитени неговите граждански права, неговата свобода за труд и действие. При това положение той се доближава до робското положение, в което се е намирала личността преди 121 години.

-          Вие намирате състоянието на българина преди Освобождението аналогично на състоянието на потомците му днес?

-          Аз и друг път съм казвал, този опит да се извърши преход в българската история е много несполучлив. Той се осъществи от долнопробни сили на българското общество, които ликвидираха българската държавност и създадоха условия да се разграи всичко, което беше създадено в България до този момент. Това формира атмосфера на корупция, на насилие  и престъпност, която доведе българина до мицерно съществуване. Срутването на материалното положение на българина е налице. Ние не сме водили война, но според статистиците за последните десет години сме обеднели десет пъти. По този начин водим безпощадна война срещу себе си, срещу нашата държавност, националност и общи интереси. Това даде възможност да се засилят отрицателните рефлекси в душата на българина. Той проявява в момента най-лошото, което е имал, а не своята сдържаност и умност, желанието си да сътвори своето отечество по нов начин.

-          Като историк защо се насочихте към епохата на Българското възраждане?

-          За мене това е най-паметното време. През Възраждането България се измъква от робството, възстановява своята цялост и авторитет в Европейския югоизток, създава своя интелигенция и поема пътя на модерното развитие на обществото. Този период е и време на най - голям материал, духовен и психически подем. Раждат се Раковски, Ботев, Левски, раждат се най-големите даровяния на българската нация. Тогава се поставят онези жалони за историческото ни развитие, които следва следосвобожденска България.

-          Кои исторически личности през този период привличат най-силно вниманието ви?

-          Стефан Стамболов, когато участва в борбата, другарува с Ботев и издава стихосбирка Песни и стихотворения. Той е който изиграва огромна роля и в най-новата ни държава. Стамболов е един от големите държавници у нас в края на ХІХ век, но и той не успя да се ориентира в джунглата на балканските противоречия. Аз съм историк и нямам право да бъда – ист, стамболовист и т.н., но за мен Стамболов е фигура от европейски мащаб. И точно той беше заклан на една централна софийска улициа като реакция на желанието му д анаправи от свободното си отечество модерна и просперираща държава. Другата личност е Левски. Неслучайно той е канонизиран в народното съзнание като герой и великомъченик на националната ни история. Дякона е избран от народното съзнание и е издигнат на пиедестал от народа за пръв национален герой.

-          Влияе ли митът  за Левски върху съвременния българин?

-          Изглежда нашата ценностна система не е много добре построена и регулирана, след като не се влияем от такъв мит като Левски. А е знайно, че всеки народ се нуждае от галерията митологизирани свои герои. Те са необходими като примери за подражание и като ориентири. Незачитане то им води до поява на крайности в качествата на българското общество. В условията на тоя хаос ценностната ни система е разрушена, а е налице духовното обедняване и културнта нездравина на българина. От възрожденците ни остана идеята за защита на българската държавност, остана желанието да се регулират балканските отношения с оглед интересите на Балканите и свързване с европейските културни традиции. От тях фактически остана това, което можеше да създаде една независима  и силна България.

-          Беше ли национализмът основен идеал на предосвобожденските дейци?

-          Техен основен идеал беше възраждането на българската нация. Премиерът Иван Костов, както и други политици наскоро изтъкнаха пред медиите, че е настъпил краят на българския национализъм. За мене те употребяват понятия, от които нямат никаква представа. Национализмът е едно велико чувство на народите, което се ражда, когато се създават националностите и се гради националната култура, когато се извършват великите възродителни процеси в човешката история. Толкова късно беше включен в политическия арсенал за разглеждане. Оттам обвиненията в национализъм бяха използвани от комунистическата партия след 9 септември. Цялата буржоазия и цялата стара политика беше обвинена като националистическа. Оказа се, че има  ясно определени национални интереси  идеали – национална култура и национално свотоусещане, които се не могат да се подминават така леко и да се препуска пред тях, както препуска диво стадо животни. Национализъм е едно  понятие, което се е използвало с крайни политически цели и затова в него се влага различен политически заряд. Ще посоча например Македония. Съгласно Берлинския договор тя е оставена в състава на Турската империя. И тъй като тя е исторически изконна българска земя, където векове с ее творила българска история, ние в своите освободителни тежнения след 3 март залагахме много за освобождението на Македония и Тракия и за приобщаването им към родината. За съжаление нашата национална политика в края на ХІХ и ХХ век не постигна успехи в това отношение. Това е загуба.

-          Съд или учител е историята?

-          Историята е и съд, и учител. Един съд, който съди безкомпромисно, безапелативно. На всеки следващ етап тя тегли решението за миналото по един доста категоричен начин. Историята е учител на народите, който показва  кривите и правите пътища, по които те са вървели, и къде те трябва да се насочат. Интересно е, че  и в двата случая – като съд,  и ка то учител – общо взето историята не  е достатъчно изявена и призната от хората. Ние стигнахме в руините на една цивилизация, която векове наред беше блестяща и която днес създаде едно общество, която не  знае утре дали ще живее, дали няма да загине от бомби или от катаклизми, или от екологични катастрофи. Фактически, когато оценяваме целия период от ХV до ХІХ век в  европейската история, то може д асе каже, че нашите възторзи пред определени личности и събития да са били фалшиви. Обществото да навлезе във фаза, след която не би могло да съществува повече. Живеем във време, в което се засилва насилието и незачитането интересите на другите. Все неща, които утре могат да доведат до крупни социални сътресения. Обществото ни не може да регулира отношенията си с природата и я поставя пред гробовни обстоятелства.

-          Вие чувствате ли се свободен човек?

-          След Освобождението България за един век се оказа в катастрофално икономическо състояние. Свободата е едно велико понятие в човешката история  и в човешкото светоусещане. Тя невинаги е добре разбрана. Много често свободата се използва  и за нечовешки цели. Фактически правото на свобода, което е задължително за всеки човек, не може да бъде постигнато днес у  нас, защото човек е поставен в условия, при които той не удовлетворява напълно своите материални интереси и духовни потребности. Не може да се чувства така, че да не е ангажиран с милиони задължения към този  или онзи. Новата история на България е едно непрекъснато движение към наклонена плоскост. Днес каква свобода има българинът – да бъде ограбван, убиван, изтерзаван, изнудван, да бъде рекетиран финансово....Може  ли в такава обстановка да се говори за свободни хора – не може естествено! Сто и двадесет и една години след Освобождението българинът не  есвободен!

Интервю на Галина Минчева,

Пари, №50, 2 март 1999, с.6

121    години след ОСВОБОЖДЕНИЕТО БЪЛГАРИНЪТ НЕ Е СВОБОДЕН

- Проф. Генчев, как схващате присъствието на датата 3 март 1878 г.  в националната ни история?

-          Денят на Освобождението – 3 март 1878 г. – е едно голямо историческо събитие. Мен като историк-специалист ме интересува главно смисъла на това събитие. Ние трябва да се върнем 121 години, след като то е отминало, и да видим голямото присъствие на тази дата в националната ни история. Преди всичко трябва да установим, че българите през Възраждането, макар и да постигнаха огромни резултати в духовно, социално и икономическо развитие, не успяха да съберат достатъчно сили сами да решат тук, на този невралгичен пункт, националния въпрос, българското освобождение. Освобождението се извърши от великите сили, които бяха кръстосали своите интереси на Балканския полуостров в така наречения Източен въпрос. След Освобождението България беше разделена на пет части. Само една малка част от нея получи статута на княжество, на свободна държава, другите части бяха пръснати в границите на различни балкански страни. Така на Балканския полуостров започнаха да съществуват противоречия – много малки държави, изпълнени с езикови, географски и други спорове.  Тъкмо това беше идеята на великата политика – да създаде такъв неспокоен район, за даможе да доминира в него. Западните държави и Русия се страхуваха да се формира тук една голяма държава, за да не се противопоставя тя на техните стремежи.

                  Ние все още  продължаваме да отричаме по един или друг недостоен начин датата 3 март, а това е най-голямото събитие в новата българска история, което слага край на петвековното турско владичество  по нашите земи. По този начин България успя да излез е отново на европейската политическа сцена. Връщайки се към това събитие, ние трябва заслужено да го оценим по достойнство и да видим облясъците му върх новата българска история Поради разделението на обществото на русофили  и русофоби датата 3 март е възвеличавана или отричана.

-          Някои наши колеги пишат и говорят за османско присъствие по българските земи, а други за черно робство. Вие как определяте този период?

-    Опитът за преоценки на османското господство в миналото е свързан пак с политически противоречия и с надигането на една силна протурска партия у нас. Това дали е присъствие или робство, за мен не е важно, защото аз го наричам турско господство, което се отразява абсолютно негативно върху националното ни развитие. Османското нашествие унищожи българската държава, църква и редица важни институции, както и българските културни традиции. По този начин се определи едно дълговечно развитие на българското общество вън от руслото на европейската политика. В резултат на това господство българите изостанаха и не успяха да станат след Освобождениет могъща и голяма държава на Балканите. И в това се състои и нашето нещастие. 13 вековната ни история, от които 7 века под чуждо господство, изразява робското състояние на духа неговата ограниченост и потиснатост – да не чувства света свободно и да не се изразява както иска.

В близкото минало за това пречеше и тоталитарния режим у нас. Съвременната действителност в България е такава, че човек е поставен в крайно унизително положение. Той не може да се храни, не може за удовлетворява най-насъщните  си нужди, не са защитени неговите граждански права, неговата свобода за труд и действие. При това положение той се доближава до робското положение, в което се е намирала личността преди 121 години.

-          Вие намирате състоянието на българина преди Освобождението аналогично на състоянието на потомците му днес?

-          Аз и друг път съм казвал, този опит да се извърши преход в българската история е много несполучлив. Той се осъществи от долнопробни сили на българското общество, които ликвидираха българската държавност и създадоха условия да се разграи всичко, което беше създадено в България до този момент. Това формира атмосфера на корупция, на насилие  и престъпност, която доведе българина до мицерно съществуване. Срутването на материалното положение на българина е налице. Ние не сме водили война, но според статистиците за последните десет години сме обеднели десет пъти. По този начин водим безпощадна война срещу себе си, срещу нашата държавност, националност и общи интереси. Това даде възможност да се засилят отрицателните рефлекси в душата на българина. Той проявява в момента най-лошото, което е имал, а не своята сдържаност и умност, желанието си да сътвори своето отечество по нов начин.

-          Като историк защо се насочихте към епохата на Българското възраждане?

-          За мене това е най-паметното време. През Възраждането България се                     

     измъква от робството, възстановява своята цялост и авторитет в Европейския югоизток, създава своя интелигенция и поема пътя на модерното развитие на обществото. Този период е и време на най - голям материал, духовен и психически подем. Раждат се Раковски, Ботев, Левски, раждат се най-големите даровяния на българската нация. Тогава се поставят онези жалони за историческото ни развитие, които следва следосвобожденска България.

-          Кои исторически личности през този период привличат най-силно вниманието ви?

-          Стефан Стамболов, когато участва в борбата, другарува с Ботев и издава стихосбирка Песни и стихотворения. Той е който изиграва огромна роля и в най-новата ни държава. Стамболов е един от големите държавници у нас в края на ХІХ век, но и той не успя да се ориентира в джунглата на балканските противоречия. Аз съм историк и нямам право да бъда – ист, стамболовист и т.н., но за мен Стамболов е фигура от европейски мащаб. И точно той беше заклан на една централна софийска улициа като реакция на желанието му д анаправи от свободното си отечество модерна и просперираща държава. Другата личност е Левски. Неслучайно той е канонизиран в народното съзнание като герой и великомъченик на националната ни история. Дякона е избран от народното съзнание и е издигнат на пиедестал от народа за пръв национален герой.

-          Влияе ли митът  за Левски върху съвременния българин?

-          Изглежда нашата ценностна система не е много добре построена и регулирана, след като не се влияем от такъв мит като Левски. А е знайно, че всеки народ се нуждае от галерията митологизирани свои герои. Те са необходими като примери за подражание и като ориентири. Незачитане то им води до поява на крайности в качествата на българското общество. В условията на тоя хаос ценностната ни система е разрушена, а е налице духовното обедняване и културнта нездравина на българина. От възрожденците ни остана идеята за защита на българската държавност, остана желанието да се регулират балканските отношения с оглед интересите на Балканите и свързване с европейските културни традиции. От тях фактически остана това, което можеше да създаде една независима  и силна България.

-          Беше ли национализмът основен идеал на предосвобожденските дейци?

-          Техен основен идеал беше възраждането на българската нация. Премиерът Иван Костов, както и други политици наскоро изтъкнаха пред медиите, че е настъпил краят на българския национализъм. За мене те употребяват понятия, от които нямат никаква представа. Национализмът е едно велико чувство на народите, което се ражда, когато се създават националностите и се гради националната култура, когато се извършват великите възродителни процеси в човешката история. Толкова късно беше включен в политическия арсенал за разглеждане. Оттам обвиненията в национализъм бяха използвани от комунистическата партия след 9 септември. Цялата буржоазия и цялата стара политика беше обвинена като националистическа. Оказа се, че има  ясно определени национални интереси  идеали – национална култура и национално свотоусещане, които се не могат да се подминават така леко и да се препуска пред тях, както препуска диво стадо животни. Национализъм е едно  понятие, което се е използвало с крайни политически цели и затова в него се влага различен политически заряд. Ще посоча например Македония. Съгласно Берлинския договор тя е оставена в състава на Турската империя. И тъй като тя е исторически изконна българска земя, където векове с ее творила българска история, ние в своите освободителни тежнения след 3 март залагахме много за освобождението на Македония и Тракия и за приобщаването им към родината. За съжаление нашата национална политика в края на ХІХ и ХХ век не постигна успехи в това отношение. Това е загуба.

-          Съд или учител е историята?

-          Историята е и съд, и учител. Един съд, който съди безкомпромисно, безапелативно. На всеки следващ етап тя тегли решението за миналото по един доста категоричен начин. Историята е учител на народите, който показва  кривите и правите пътища, по които те са вървели, и къде те трябва да се насочат. Интересно е, че  и в двата случая – като съд,  и ка то учител – общо взето историята не  е достатъчно изявена и призната от хората. Ние стигнахме в руините на една цивилизация, която векове наред беше блестяща и която днес създаде едно общество, която не  знае утре дали ще живее, дали няма да загине от бомби или от катаклизми, или от екологични катастрофи. Фактически, когато оценяваме целия период от ХV до ХІХ век в  европейската история, то може д асе каже, че нашите възторзи пред определени личности и събития да са били фалшиви. Обществото да навлезе във фаза, след която не би могло да съществува повече. Живеем във време, в което се засилва насилието и незачитането интересите на другите. Все неща, които утре могат да доведат до крупни социални сътресения. Обществото ни не може да регулира отношенията си с природата и я поставя пред гробовни обстоятелства.

-          Вие чувствате ли се свободен човек?

-          След Освобождението България за един век се оказа в катастрофално икономическо състояние. Свободата е едно велико понятие в човешката история  и в човешкото светоусещане. Тя невинаги е добре разбрана. Много често свободата се използва  и за нечовешки цели. Фактически правото на свобода, което е задължително за всеки човек, не може да бъде постигнато днес у  нас, защото човек е поставен в условия, при които той не удовлетворява напълно своите материални интереси и духовни потребности. Не може да се чувства така, че да не е ангажиран с милиони задължения към този  или онзи. Новата история на България е едно непрекъснато движение към наклонена плоскост. Днес каква свобода има българинът – да бъде ограбван, убиван, изтерзаван, изнудван, да бъде рекетиран финансово....Може  ли в такава обстановка да се говори за свободни хора – не може естествено! Сто и двадесет и една години след Освобождението българинът не  есвободен!

Интервю на Галина Минчева,

Пари, №50, 2 март 1999, с.6

В  ОУ”ХАДЖИ ДИМИТЪР”- гр. Варна

УЧИТЕЛИ  И ДЕЦА ПОДПИСВАТ ДОГОВОРИ ЗА ВЗАИМНО УВАЖЕНИЕ

Над 30 нови подхода във възпитанието и обучението бяха представени на конференцията „Училището – желана територия на ученика” проведена във гр. Варна на 22 февруари 2008 година. Те ще бъдат издадени в сборник.

   Във всички варненски училища се разработват програми и проекти, насочени към записване на децата в първи клас и създаване на възможности за всяко от тях да завърши образованието си. На третото издание на общинската конференция „Училището – желана територия на ученика”, която се проведе в края на миналата седмица, педагози, педагогически съветници представиха опита си в реалното създаване на училищна атмосфера, привличаща децата. Основен проблем, който повечето от участниците посочиха, е  липсата на качествени връзки между родители, учители, ученици.

Договори за уважение и сътрудничество

Подписването на подобни документи, скрепени с подписи и печат, изискващи, но и даващи права, е стимул за децата. Те предпоставят диалога между учители и ученици, създават равноправни взаимоотношения, без да се прекрачва необходимата граница между възпитател и възпитаван. Точното определяне на ролите е начинът всеки да се почувства на мястото си, да осъзнане значимостта  си в процеса на обучение. Според Даниела Петкова, директор на ОУ „Хаджи Димитър”, където е въведена тази договорна практика, този подход, вече изпитван в практиката, повишава културата на диалога и развива социалните умения. Резултатът е показателен – през изминалтие 8 години нито един ученик не се е отказал от средно образование.

            Възниква въпросът след сливане на ОУ”Хаджи Димитър” с ОУ”Ангел Кънчев”, както бе решено на ПК”Наука  иобразование” през миналата седмица, този опит ще бъде ли продължен?

„Класна среща” за родителите

Родителската общност партньор в училищната система е подходът, който се прилага от няколко години в едно от най-големите училища във Варна.  Опитът в СОУ”П. Кр. Яворов” дава отговор на всяко безпокойство, че в голямата ученическо общност по-трудно се овладяват негативните процеси. Националната, както и общинската програма за стопроцентово привличане и обучение на всички деца, поставя работата с родителите като приоритет за постигането на целите. Според социолога Илиян илиев, който консултира училищни проекти, се срещат драстични случаи. Има родители, които по никакъв повод не пристъпват прага на училището, отказват всякакъв контакт с преподаватели. Даже някои се отказват от телефоните си, за да не могат да бъдат търсени, каза той по време на дискусиите. Според специалистите от СОУ”П.Кр. Яворов” работата в група е реална терапия за родители с подобно отношение. Много от тях имат лоши спомени от училище, други се чувстват некомфортно заради ниско социално или материално положение, каза Атанаска Липчева, която работи по програмата „Класна среща”. Привличането на родителите към училищните проблеми чрез пряк диалог, а не през катедрата по време на традиционните 1-2 срещи през годината, е път за приобщаване на семействата към работата на педагозите. Взаимността осигурява и по-добър контрол, и повече доверие между деца и възрастни.

            Децата – равностойни на педагозите.

Стимулирането на талантите е важна задача в  политиката на общината. Осъществяването й може да бъде успешно, ако подходът е индивидуален. Разчупването на стария позход – учителят е всезнаеш, който налива знания в главата на ученика и по презумция трябва да бъде уважаван, е повече от задължително. Тази истина обедини дискутиращите в две направления –„Самоуправление и гражданско образование” и „Мреки за ограничаване на отпадането и насърчаването посещаването на учениците в училището”. Според гимназисти извънкласните форми привличат повече. Те посочиха като пример ПГСАГ”Васил Левски” и международните проекти, които се подготвят, ІІІ ПМГи изследователската работа на учениците,МГ „Д-р Петър Берон”, СОУ”Найден Геров”, ВТГ”Г.С.Раковски”. Привличането на децата към занимания след задължителната програма, но провеждани в училище, е положителен опит, който се практикува успешно в по отдалечени школа с деца от различни етноси.

        Презентациите, научните съобщения и доклади ще бъдат публикувани в сборник, който ще се раздава в учебните заведения.

Печатна подготовка :

в-к”Черно море”

25 февруари 2008 година.

Подготовка за Pomagalo com

Петко Симеонов, преподавател по история и ФВС ОУ”ХАДЖИ ДИМИТЪР” -Варна

ВЕЧНИЯТ БЪЛГАРИН

114 години от обесването на Валил Левски

Николай Генчев : Нека да поговорим за присъствието на Левски в българската историческа наука. За това как от една реална историческа  категория Левски преминава ( през сложната операция на официанлоно и народното канонизиране) в историческата памет на българите, за да стигне до нашата действителност. Затова един от първите  въпроси, на които трябва да си отговорим, е : защо българите  избират Левски за пръв герой-мъченик на своята национална история?

            Според мен отговорът е в това, че Левски е безспорна историческа фигура в периода на Българското възраждане, когато се решават съдбините на нова България. Той прави приноси, които завинаги осигуряват неговото място в историята. Първият принос е изключителната историческа прозорливост на Левски. Неговата теория и възгледите му развитието на Балканите в условията на ХІХ век и в перспектива. В новата българска история никой не е стигнал до такива политически прозрения, до които стига Апостола и които разработиха максималния вариант на българското и на балканското историческо развитие.

            Който познава добре българската история ( не от учебниците ще знае, че всякога, когато политиците се съобразявали с принципите на Левски, те са могли да прибавят малко или повече към доброто, към славата, към развитието на България. И всякога, когато са влизали в разрез с тези принципи, са водели страната до национални к атастрофи, до разнищване на националното и на създаденото от българите. Не случайно Левски е станал безспорна политическа категория след Първата световна война, когато неговите прозрения бяха доказани от  живота. Не от  политически и теоретически разработки, а от живота. За съжаление – отново за сметка на българския народ.

            Вторият принос е, че Левски беше най-завършен водач в българската история – Апостол на националната революция. Мисля, че в разкриването на тази негова функция никой още не е надминал книгата на Мерсия Макдермот.

            Третият принос – това са възгледите и идеите на Левски за българския свят. Той проектира едно общество, което не е съобразено с постулатите на представителите на общата теория, които го обвиняват обикновено, че  емалограмотно. Защото той не се съобразява с техните възгледи за буржоазно-демократичната революция. Но Левски «създава» едно общество, което реално беше осъществено след него. Вариантите на базата на буржоазното развитие показват колко той е прозорлив от своите съвременници, пък и от тия, които идват след него.

            Четвъртият принос – това са неговите изключително исторически качества. И качествата му като личност. Защото в народната памет и в националното съзнание преминават само безспорни исторически личности. Тези, които живеят чрез конюктурата -  те умират.

            Стефан Дичев : Те са герои на всекидневието. А Левски е герой на историята.

            Николай Генчев : Често е необяснимо как в Ориента,  в тази рабска действителност (независимо от духовната пробуда, която Възраждането осъществява) се ражда такава личност, която надмогва патриархалната инертност, надмогва и «учените глави», и тези, които строяха културата на възрожденска България. Личност, която съчетава в себе си най-доброто, което има българското племе, с най-доброто, до което беше стигнало развитието на света в своите духовни измерения и култура.

            Ако не са тези четири основни приноса, Левски не би могъл да премине от историята в народната памет като първа национална величина.

            Оттук нататък трябва да отбележим, че прераждането на Левски, Левски след Левски, се извършва по два пътя, които са различни, които са успоредни и които взаимно си влияят.

            Единият път : така наречената социална, публицистична, научна, литературна или художествена преценка на Васил Левски. Условно можем да я наречем официална преценка на Васил Левски в литературата, в публицистиката, историографията, в художественото творчествов и т. н. Пътят е много сложен, защото още преживе съществуват оценки за Левски, които са доста противоречиви.

            След Освобождението, когато идва период на преосмисляне на националната история. Левски е личността, която най-бързо се налага на всенароден интерес. Ощ епрез 1882 г. излиза първата биография, макар и писана от един роднина. След това, през 1883 г. ( с  дата 1884 г.), излиза книгата  на Захари Стоянов. После „Миналото” на Стоян Заимов. Намесва се и С.С. Бобчев. По – късно след 80-те години и Димитър Благоев с „Нашите апостоли”. Какво се извършва? Извършва се първата преоценка и първият опит за „привличане” на историческото безсмъртие и на историческото наследство на Васил Левски. Защото той трябва на всички, които на мегдана на свободната държава при нерешени национални проблеми искат да водят бащина дружина. Защото този исторически капитал, присвоен и писнат в оборота на общствените борби, би струвал твърде много...

            Андрей Алтъпармаков : По-конкретно?

            Николай Генчев : Тъй или иначе, ако не се бръкне в нравите на следосвобожденска България, които стоят зад борбата за Левски, трудно бихме могли да разберем  много неща, важни за нашата народопсихология. Идва осемнайста година и крахът на националните идеали в българската история показа, че Левски е бил абсолютно прав. Че само неговият вариант е имал стойност. Всички други пробвали политически, исторически варианти разсипаха България. Те я унищожиха.

            Борбата за Левски продължава до наши дни в политически, социален, публицистичен план. Тя не е случайна. Особено когато между двете световни войни има процес на преосмисляне и Левски е фигурата, към която всички те се устремяват. И започва една дълга операция. Всички искат да нагласят Левски по свой образ и подобие, преди да го сложат на знамето си. Така да го фризират, че веднъж да прилича н аконсерватор, щом го искат консерваторите. Втори  път – предтеча на пролетариата. Трети път – либерал, щом либералите се устремят към него. И т.н., и т.н.

            И цялата тази история върви с един остър диалог Ботев – Левски, който тогава е бил до голяма степен обясним, но в нашата съвременност е вече един недостоен диалог.

            Мерсия Макдермот : Защото става дума за двама великани, които не биха могли да се измерват като в конно състезание – всеки по своему е изявен.

            Николай Генчев : Успоредно се извършва народното канонизиране на Васил Левски. То е подчинено на по-други закони. Може би се  влияе от официално-публицистичната оценка на Левски, но и самото то могъщо й влияе.

            Стефан Дичев : Бихте ли споменали основните неща?

            Николай Генчев: Първо: въпросът за писаното и за  неписаното споменато предание. Споменатото предание за Левски е много интересно  итрябва внимателно да се изучи. То започва веднага – макар и бедно, бледо – след смъртта ву. Преминава през три тура: края на ХІХ век и началото на ХХ век, един втори тур между двете световни войни и има даже някакви проявления след Втората световна война.

            Канонизирането на Левски в националната памет става буквално по каноните на средновековното житие. Простонародното житие макар и в условията на една модерна култура, следва общо взето този образец.

            Стефан Дичев : Нека да се върнем към първия въпрос – защо Той беше избран?

            Николай Генчев : Левски покрива народните конвенционални –патриархални изисквания за безпогрешно скроена народна личност : добро семейство, щастливо, преуспяващо семейство, злата орисница, нещастно семейство, майка, която изпълнява дълга си, син, който слуша майка си и се грижи за по-малките си братя и сестри, духовно лице, под чието расо обаче тупти едно голямо сърце...

            Има една великолепна легенда как жените от Войнягово, научаваки че Левски е обесен, си сложили черни кърпи. Естествено, че не са могли д анаучат. И естествено не са сложили черни забрадки. Но на народния разказвач му се иска да са сложени- това е страшно красиво в споменното предание. И в последна сметка е и точно съизмерено исторически. В това е смисълът на народоспоменното предание.

            Левски е получил в народната преценка две опрощения, които в съзнанието на един богобоязливвв народ никога не биха били. Това, че открадва кона на вучо си от манастира (Вазов подпомага това народно опрощение: по този начин Левски тръгва  по – добър път).И второто : че хвърля расото и си реже къдриците навръх Великден (както на всяка цена се опитва да докаже Захари Стоянов). Тоест такива неща, котио според логиката на народното канонизиране са непростими, у него са опростени. Това също има  голямо значение!

            Споменатото предание обаче съдържа и огромен пласт от фалшиви елементи, които трябва добре да се разчистят. Това са спорните въпроси, свързани с предателството, с обесването, с гроба!

            Материалите от споменното предание започват да се интересуват много различно в литературата – нашето (народното) съзнание активно се интересува от тези неща. Например предателството. Ние нямаме нито едно доказателство кой е предал Васил Левски. Никой не може да каже, че го  е предал поп Крсю. И никой пък не може да докаже, че твърдението на поп Кръстю, че са го предали ловчанлии, е вярно. Никой не може да докаже, че го е предал някой трети или са го срещнали случайно...

            Сега мнозина се ровят около това предателство. Обаче докато няма нов документ, то не може да бъде доказано исторически. Какво прави в същото време народното съзнание? То се пази  :  само в една народна песен се споменава за поп Кръстю...

            Освен споменатото съзнание трябва да се анализира материалът, свързан с народните песни, с фолклора, който естествено е беден. За да можем в последна сметка да видим как в едно бурно, неориентирано, много сложно време в националното съзнание кристализира абсолютно верен, точен, добре изявен национален портрет на герой-мъченик на нашата история.

            Сега във връзка със 150  годишнината от рождението трябва действително да се задълбочат познанията ни за Левски, да се успокои този елейноцърковен тон з анего, по-мъдро да се вгледаме в епохата и в личността на Левски. Важно е например да си обясним защо българите си налагат една серия табута по отношение на Левски. Защо на нас много ни се иска Левски да е пестелив, всички разходи да е записвал, да е ял само сух хляб и маслинки, макар че е извество, че е бил много ларж човек. Но народ, който е гладувал векове, иска неговият  герой да е пестелив. Това е едно табу. Или по отношение към жената.

Стефан Дичев : Мерсия разказва по телевизията една легенда за неговата любов...Има такива легенди!

Николай Генчев : Но народът не ги разказва. Защо? Защото Христос не е заченат от Йосиф  по обикновен начин, т.е. тези, които са канонизирани, имат друго обяснение. Трябва да имат!

Цяла серия обяснения могат да се намерят на всички табута. Защото когато съвременникът говори за Левски, той фактически търси себе си. Левски е много необходим на всички и всички говорят от негово име.

И още : като че ли съществува едно тихо подминаване на Васил Левски. Тихо, казвам, защото никой не е в състояние да го отрече – той е канонизиран в националното съзнание. Тихото подминаве се състои в това, че той много е дразнил някои български политици  или хора с амбиции за духовни водачи на нацията (отпреди стотина години). Прави ги нищожни, понеже той е много величествен. И неслучайно народното и официалното празнуване на Васил Левски се разминават, макар че задължително се събират. Защото не могат да ве се съберат!

Константин Илиев : Става дума за това, че личността на Левски е такава, че трудно се поддава на художествено пресъздаване. Когато имаме работа с един „канонизиран” герой, в драматургията, т.е. в литературата на конфликта, възникват допълнителни проблеми. Напоследък мисля, че на страниците на в.”Народна култура” един читател се възмущаваше от това, че българските творци не се заемат с хора като Ботев, Левски, че нямало пиеси за тях, няма филми... Това е така. Но аз лично се съмнявам, че трябва непременно да се очаква такова съответствие : за най-големия национален герой – най-добрата пиеса в националната драматургия. Това впрочем го има и в световната литература. Мисля, че френскит едраматурзи например не за героите на Великата френска революция са  написали най-хубавите си пиеси. Дори за едва национална гуроиня като Жана д Арк...Е да, „Чучулигата” на Жан Ануи. Но това едва ли е най-хубавата френска пиеса, нито пък на Ануи – най-хубавата творба. Където в драматургията централното действащо лице е герой (герой не в литературния смисъл на думата), авторът обикновено го е измислил, или, както е случаят с Гьотц фон Берлихингер на Гьоте например, от нищо е направил нещо. Най-светлият  герой в творчеството на Шекспир, въпреки че не отговаря на нашите канони за положителен герой – Хамлет, също има много малко общо с първообраза си. Мисля, че е несправедливо да се отправя упрек към творците, че не се заемат с директното претворяване на такава фигура от нашата истроия като Левски. (Опитите между другото съвсем не са толкова малко на брой.) Друг  е въпросът, че свободолюето, хуманизъмът, демократизмът на Левски биха могли да бъдат обект на художествени творби, без самият той да бъде непременно главно действащо лице. С това не искам да кажа,че темата е табу, но все пак нещата не са толкова прости. Говоря конкретно з атеатъра и киното – там  има специфични трудности. Когато човек седне да пише за театър, винаги  си представя, че литературният герой ще бъде претворен на сцената от определен актьор. Една пиеса се пише, за да се играе еднократно и н ев един театър. Авторът не може да не мисли кои актьори в този или в ози театър биха играли Левски. Ако пиесата се постави в чужбина, сигурно няма никакво значение, но българинът има изградени представи и едва ли някой би могъл спокойно да глед ан асцената, да речем един русокос, нисък, пълен Яворов. Или един слаб, висок, черен Левски... А нали може да се случи в театър най-добрият актьор да бъде имнно такъв? В това отношение киното има по-добри възможности : сценарият се снима еднократно – поне теоретическите възможности са по-добри.

Мерсия Макдермот : Ние сме в залата, където е заседавал съдът, а  аз съм много чувствителна към сгради. Не можах да стоя и в църквата в Батак. Аз пиша за вашите национални герои, защото виждам нещо полезно и поучително в тяхното дело, в техния живот и за сегашните революционери.

За мен Левски не е само историческа фигура. Левски е пионер, органидаротр на една форма на борба от нов тип – комитетската мрежа. Като революцинер той е новатор за своята епоха. Но и сега Левски има своето значение, макар да познаваме вече примери на по-съвършен вид борба. Затова Левски е преди всичко идеал за народа, образец като гражданин. Според мен той е герой и за тези млазежи на Запад, които не искат да четат много теориья. Чрез книги за Левски те могат да разберат, че с една шепа ентусиасти, с бомби и с отвличание на самолети не се прави революция.

Левски  е минал и през четите, и през легиите и е осъзнал, че няма кратък път към революцията. Че трябва да имаш търпение. Че няма полза от романтичното тичане по Балкана, а трябва да организираш комитети, да убедиш масите, обикновените хора да работят с теб. Мисля, че такъв смисъл Левски е актуален и днес.

Но Левски има и друга страна. Той е образец не само за тези, които се борят за свобода. Той е образец и за хората, които строят социализъм. В това той  е уникален! Някои герои са  готови да урат за народа. Левски дава пример как трябва да живеем за народа. Ако четем писмото на Левски д оФилип Тотю, струва ми се, от 1 март 1871  г., ще си припомним, че там той говори, че хората не бива да бъдат кариеристи. Че трябва да мислят за народното добро преди всичко. Изобщо в писмата на Левски има  план за поведението на всеки гражданин. Затова трябва да се връщаме към Левски много повече като образец на поведение. Особено  младежите. Много ми е болно напоследък, когато виждам вандалщината по парковете. Хубави паркове, а дърветата счупени, пейките – счупени, кашчетата за смет – обърнати. Не от пенсионери, вярвам. Имам предвид Южния парк в София и други паркове в страната, където всички лампи например са счупени. И в същото време, ако кажеш на тези младежи „Левски ти дава комитетски пари за една седмица. Левски ти дава една пушка – да я пазиш”, вярвам, че всеки младеж ще отвърне, че с живота си ще съхрани пушката, комитетските пари...

Николай Генчев : И вечерта пак ще счупи лампите.

Мерсия Макдермот: Не зная. Младежите обаче трябва да разберат, че днес комитетските пари на Левски се употребяват за народното благо, за училищата и така нататък.Те трябва да направят тази връзка между комитетските, народните пари на Левски едно време и днес. Не е достатъчно да бъдеш готов да умреш като Левски. Трябва и да опазиш това, което е купено с „комитетските” пари.

И друго нещо – предателството на поп Кръстю. И аз съм съгласна, че няма никакво доказателство кой е  предал Левски. Струва ми се, не е много правилно всяка година на 19 февруари да се подчертава, че „той биде предаден от един поп”. Не е поучително. Защо Левски  езагинал? Загинаб е главно заради ситуацията, създадена от Димитър Общи и от дурги хора, които не са спазили дисциплината и устава на организацията. Загинал е от завистта на Общи, който се е смятал по революционер, защото е бил при Гарибалди. Загинал е от хора, които са поставили личната си амбиция над добронародното. Ето това трябва да се  подчертава днес, това е поучително.

Пею Бербенлиев : Действително въпросът за изучаване делото на Левски в неговата непреходност е от  голяма значимост като например, тъю като това дело отразява определени условия, определена епоха, време. И непреходността вероятно е в тази вечна борба на човека за истина, за право, за  свобода. Онова, което е движило изобщо цялото развите на човечеството, целия прогрес. И  онази форма, която е намерила идеологията, теорията на Левски...

Тук се говори за отразяването на Левски в нашата художествена култура след направеното от Христо Ботев, Захари Стоянов, Любен Каравелов, иван Вазов. Как нашата художествена кулутра, нашето творчество след тях е третирало темата за Левски, делото на Левски, явлението Левски? Аз не бих могъл да посома онази изявена сполучлива творба, която да увековечава Левски. (Една от последните работи, отпреди три-четири години, бе на Дечко Узунов.) Наистина не бих могъл да посоча пластичен образ на Левски – изведен, утвърден, изграден образ. И киното не успя. Затова искам да попитам Николай Генчев дали историята реши въпроса за Левски.

Николай Генчев : Тепърва има да се работи...

Пею Бербенлиев : Това исках да чуя. За да се приключи с тази инфантилност в спомена за Левски, както тук като че ли сполучливо определихте. С Левски се „сродяваме” от детска възраст и привикваме до степен, че никой по-късно не смята за нужно да седне да чете, да разбере... И оставаме с някаква най-обща представа, може би прикрючваща с лозунг...Проф. Генчев е прав, че Левски е канонизиран и никой не може да го извади от списъка на светците. Но ето че се появи тази инерция за увековечаваме големите личности  и чрез средствата на изобразителните изкуства, с пластика... Преди пет-шест години по идея на пловдивчани  се роди предложението да се построи паметник или мемориал – нещо посветено на Левски! И да се изведе със средствата на монументалното изкуство. Проведоха се четири национални конкурса. Започнаха двадесет колектива и се стигна до четиридесет и два в четврътия кръг. Бях председател на трите последни конкурса. И тъкмо тези въпроси, които Николай Генчев формулира като неясни, бяха неясни и за участниците в конкурсите. Те останаха нерешени. Историческото обяснение на делото на Левски не вдъхнови склуптурите. Сега за участие в пети кръг са контрактувани десет или дванадесет колектива, за да направят последен опит. Доколкото задачата е правилно поставена и дали трябва да се направи нещо ново, след като имаме известния паметник в София – не зная. Стои и въпросът как трябва да се оформи родното му място в Карлово. Аз лично съм малко песимист, че и сега ще се намери рашение. Казвам това, защото мислая, че материалната среда на онова време, възрожденското, трябва да се запази. Всъщност от старото Карлово са останали трохи, то е достатъчно сполучливо разрушено. Взети са мерки и има решение да се направи максимално възстановяване на старата  среда, разбира се, в  рамките на допустимото. Не трябва да се прекрачва историческата истина, нито да се имитира, препроектира и прочее. Знаете, че  родната къща н аЛевски е възстановена от ентусиаст. Построена и съчинена по разкази, даже е ситуирана не както трябва. (Тя е обърната на север – би трябвало да бъде обратно, на юг, има колебание дали не трябва да я завъртим сега). Но и тя вече е влязла в съзнанието на хората от  петдесет-шесйсет години как да посегнеш? Около стотина проекта се предложиха и в нито един от тях ( или може би с амо в четири-пет) – някаква надежда за по-оптимистично решение. Задачата бе свободна. Мястото – също свободно. Ако щете -  на Балкана го качете паметника – стига да го направите хубав. Имаше  и такива идеи. Никой не е формулирал зданието да има образ, да има склуптура, да има ритуали, да има тържества...Просто среда, която да възпитава. Човек да влезе, да преживее определено време допира до Левски. Това се оказа трудна задача. Ще се намери ли решение? И дали връщането на тази среда, доколкото е останал около къщата на Левски, няма да подскаже някакъв много по-прост начин : да се извърви един кратък път до къщата на Левски (или след нея) с прости средства, но силни. Не с грандомащина. Имаше и такива  проекти, но те се отхвърлиха. Храмови решения, ритуални решения – всичко това отпадна.

Андрей Алтъпармаков : Не ви ли се струва, че през всичките тези години – от първия кръг на конкурса до днес – бе впрегнат един много голям механизъм : Комитет за култура, Съюзът на българските художници, Съюзът на архитектите и едно много голямо и авторитетно жури, което трябваше да оценява проектите. И всичко това, за да се изрекат сега едни истини, които трябваше споед мен да се знаят още в началото, когато се пристъпваше към идеята. А всъщност те не знаеха.  Подходът към  темата Левски и специално осъществяването на един паметник е сложен и неординерен път, по който едно общество понякога трябва с години да върви. Струва ми се, че ние направихме капитална грешка, като не се подложи още в началото идеята на обсъждане, не се привлякоха повече творци и интелектуалци; общественото мнение, държавното отношение и народната памет, изразени във всенародно обсъждане, щяха да ...помогнат.

Пею Бербенлиев : Едно всенародно обсъждане на такива твърде професионални проблеми ще помогне ли ? Сто и четиридесет души участваха в последния конкурс, но никой не успя...

Андрей Алтъпармаков : Аз говоря за идейното „здание” – трябваше по-отрано да изкристализират някои истини.

Юли Минчев : Ще подкрепя изказаните съображения за Левски и творците днес. Не по създаването от тях трябва да мерим и уважението към личността на Левски.

Апостола не може да бъде разглеждан само от една, от две или три гледни точки. Вероятно ще минат още доста години – и  това не трябва да ни безпокои – докато българският народ се издължи към този гигант. В замяна на това тряблва да признаем, че сме проявили твърде много находчивост и упоритост ( и продължаваме!) името на левски да бъде свързано с неща, не винаги съответстващи на найзблагородните човешки стремежи. С името на Левски сме осеяли твърде много табели, които не винаги ни правят чест.

Пею Бербенлиев :Към всяька творба, свързана с делото и личността на Левски, критериите са изключително високи.

Стефан Дичев : Това, което казва проф. Генчев, ме наведе на следната мисъл : к ато че ли има три погледа към Левски. Единият, исторически, който с всяка година, с всяко поколение става по ясен, по –плътен, по – завършен. Започнал от неговите съвременници, от Захари Стоянов до наше време – всек иситорик, всеки проучвател, архивист и пр. Прибавя по нещо към този свещен образ. УЧени, като в случая проф. Генчев, създават цялостна представа ини „вмъкват” в нея. Образът на Левски като история според мен се доработва, доизгражда от година на година, от поколение на поколение. Целта е да стигнем до възможно най-истинския Левски.

Вторият поглед – канонизирането, което в края на краищата е обратното нещо на първия поглед. Създава се един канон за него, почиващ върху народната легенда, върху влиянието на Левски върху нашия живот. И всички ние имаме някаква абстрактна представа, която много често е различна от историческата истина. И се изгражда един допълнителен образ, идеален, разбира се. Това е българското, олицетворено в една личност.

И между тия два погледа намират мястото си хората на изкуството, които искат да пресъздадат Левски хем исторически истински, хем канонизирани. Оттук идва недоволството н а всички. Вземете например бай Борис Ангелушев, един  от най- големите наши художници. Захари Стоянов отрича, че е имало поп, който да е изповядвал Левски преди бесилото. А на картината на Ангелушев виждаме под бесилото поп. Исторически вярно ли е или не? Това обаче е едно виждане на художника за Левски, така го е чувствал, така го  е рисувал. Ако един Ботев, Карлавелов или Вазов още тогава създали Апостола в изкуството – то всеки по свой начин го е евидял и то много чест ос еразминава с това, което днес пишем, днес рисуваме, правим пиеси, кино, архитектура, склуптура...каква е задачата на човека на изкуството? Да веде па свой начин обективната действителност. Иначе бихме постигнали само историята. Но ако всеки творец вижда по свой начин левски, той налага своята индивидуалност спрямо истината и това вече е творчество.

Пею Бербенлиев :  И богатството на личността.

Стефан Дичев : У Левски има много територии, много ширини : като личност, като епоха и като изкуство, ако може да се нарече в пълна мяра изкуство това, което правим, пресъздавайки една историческа личност. Позволих си да взема думата в защита именно на хората, които правят това изкуство, и да защитя техните усилия да се преоборят с тази безкрайно трудна тема. Ще добавя още : ние не бива да забравяме, че съществуват революционни дейци  ипреди него, тези, които са го създали – Раковски например – и учили, с които е работил – един Каравелов например – неговите приятели  исподвижници от комитетите, легиите, борбата. Има и следовници – Ботев най-вече. Затова в заключние ще кажа : Левски е едно движение на българския дух, революционно и нравствено движение!

Андрей Алтъпармаков : Въпреки че много говорим за Левски, имам опасението, че той е слабо познат. Обикновено се знаят две или три неща за него. Очаквах,  че през тази юбилейна година, отново ще излязат събраните исторически материали,  свързани с Левски – неговите писма, тефтерчето. А се оказа, че ще бъдат издадени само някорлко книги, теоретични, и един фотоалбум. Струва ми се, че едно преиздаване на историческите извори за Левски щ ебъде от голям аполза. Защото има трансформация в мапетта на всички ни, която е извън историческите истини. Второ : защо трябва д аговорим дали българските творци са длъжни  или не на паметта на Левски – много е формална тази диагноза. Аз съм напълно съгласен с Константин илиев, че може да се създаде произведение за Левски, в което той да не присъства. Много .силна за мен беше неговата пиеса „Великденско вино”. Пиеса, която пази духа на Левски. Много е важно историческите материли да достигнат до повече хора, да не са само в полезрението на специалистите, които боравят с Възраждането. И накрая – вече мога да кажа на колегите от „Народна култура”у че докато с чиста завист слушах този разговор и си записвах някои неща, си мислех, че пропиляваме чудесна възможност за един документален филм. Самият факт, че се намираме в тази зала и разговаряме сто и петдесет години след рождението на Левски! За момент ске уплаших дали ние с нашите приказки ще съумеем поне да се докоснем до титаничния му образ!

Константин Илиев : Тук преди малко стана дума дали науката е извела тема Левски Като социална поръчка за творците. Поръчката, „заданието” е налице. Много е написано, много е свършено. И все пак усещам една потребност от голямата, капиталната творба,  която да обобщи, да свърже фактите, документите около живота на Левски. Това е работа на историците.

Николай Генчев : Вярно е, не може да се намери документалното му наследство – следователно Левски не може да се прочете днес. НАистина много интерпретатори, много имитартори има, но когато Левски говори на собствен език – е друго. Според мен трябва най-напред да се издаде цялото документално наследство, а селд това едни колектив да обедини всички изследвания.

 Да, все пак сме длъжници на Левски.

Разговорът е подготвен от Даря Табакова

Народна култура, №8, 20 февруари 1987, с.1,3

Публикувано е в Избрани съчинения Николай Генчев т.3, 
               Публицистика 1958 – 1991 изд. Агро Пъблишинг

Издава клуб на младия историк  и изследовател

 „Проф. НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ” при ОУ”ХАДЖИ ДИМИТЪР” - Варна

ВАСИЛ ЛЕВСКИ

95 годишнината от обесването на Апостола

Всеки век, всяка епоха, всяка нация имат своите големи мъже. Дветнадесетият век, Българското възраждане и нашата нация имат своя Васил Левски.

            Левски е най- завършената  и обаятелна личност в българската история. Той упражнява изключително влияние сред своите съвременници, вълнува дълбоко следосвобожденските поколения и духовете на българската младеж през ХХ век. Ето вече близо век неговата слава (тази дума  е неподходяща, когато става дума за Левски), неговият пример живее сред народа.

            Срещу повечето дейци на Българското възраждане, кога криво, кога право, са били отправяни укори или стрели на завист. Раковски беше винен за либерализъм. Каравелов за непоследователност. Ботев беше ненавиждан от буржоазията заради неговата социална утопия. Само спещу Левски никой  и никога не е посмял да отправи  дори една дума за укор.

            За българското племе В. Левски е един връх, едно съвършенство, една неповторима омая.

            Той е преди всичко син на ХІХ век. Обладан от революционните идеи на Ренесанска, на Просвещението и хуманизма. Левски оплодотвори българската действителност, робска и печална, с идеите на новия свят. В неговите чудни писма, в Уставопроекта и „Наредата”  за дейците за освобождение на България неизменно витаят мислите за свободата, за равенството между народите. Той блестящо защищава свободата на словото, на печата, на вярата, с една дума свещените свободи и права на човешката личност.

            Левски беше мечтател. Той виждаше бъдещия свят, който, ще  подигне храм на истината и правата свобода”, където ще цари „съгласието, братството и съвършеното равенство, между всичките народности”, където всички хора „щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение”.

            Идеите, родени в епохата, когато се разваляха средните векове, идеи, които Левски пречисти през своята кристална душа,  станаха знаме на едно могъщо освободително движение.

            Революция – ето великият магесник, който щеше да разтвори вратите към бъдещето. Революция с оръжие, революция на съвестите, революция на душите. Левски разбра, както никой друг от своите съвременници, смисъла на революцията, на безкомпромисната борба срещу вехториите на азиатското варварство.

            И той тръгна устремен по този труден, но благороден и спасителен път. Идеите стават програма, програмата – действие. Нужна е организация. И Левски я създава. От 1868 г. До самата си смърт той обикаля България – убеждава, спори, съветва и моли, привлича, заплашва и нарежда. Хиляди хора тръгват с него. Милиони се подчиняват на тази воля, зад която не стои армия или тайна агентура.

            И започва невижданото – една нация тръгва зад първите, за да венчае своето отечество със свободата.

            В хода на това голямо, но адски трудно дело В. Левски се налага като всепризнат ръководител, идеолог и организатор на българската национална революция.  Сега вече неговият дух не познава догми и предели. Той отхвърля без компромис легендарно-романтичните, но безплодни хайдушки мечтания, разнищва до дъно  колебанията на либералната емиграция, пренася центъра н ареволюционната борба сред народа, когато беше призовал да умре за свободата, обединява всички вътрешни и емигрантски сили, насочва цялата национална енергия към една заветна цел.

            Но когато земята на българите започва да боботи под напора на революционните сили, Левски бе предаден. И той тръгва по пътя на своята Голгота : Къкрина- Ловеч- Търново- София. Изправят го пред турския съд. Агите са смутени.  Те  не са  виждали други път толкова голяма гордост, окована във  вериги. Пред тях застава един исполински дух, готов да изпие чашата на своята обреченост, но да не предаде България.

            Такива духове не живеят дълго. Човечеството е разрешило на своите тирани да създадат за хора като Левски затвори, куршуми и бесило. Тук безспорно се збира бесилото. В покрайнините на София, пред тълпа от фанатизирани  турски управници бесят Левски. Всички са в ужас. Той не трепва. Той е самовглъбен и спокоен. За него беше важно да покаже още веднъж и за последен път,че България е жива и тя не може да бъде обесена. Тази България, на която той подари младостта и живота си, тази България, която той прави по-благородна и по-мъдра, е жива. Жива е неговата България.

            Левски остана за българите един велик символ, защото той обладаваше една кристална чистота, която завинаги го е превърнала в пример, в идеал за подражание.

           „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си.”  „Ние сме жадни да видим Отечество свободно, па ако щат ме нареди да  паса и патките.” „Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв. Там нека съди народа, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.” „Какво повече искам, като гледам Отечеството, че ми е свободно?”.

            „Ще имаме едно знаме, на  което ще пише свята и чиста република.”

            Тези крилати мисли на първоапостола не бяха само хубави думи или демагогски фрази. Зад тях се крие мъдростта и обаянието на един живот,  пред който гордите духове благоговеят, мижитурките потвъпрват от стеснение, а мизантропите и  тираните немеят от страх и омраза.

            Българите знаят и обичат своя Левски. Но той не принадлежи само тям. В. Левски е велик син на възродена Европа през ХІХ век. По  размаха на своето дело, по силата на своя дух той се нарежда до великаните на тази епоха, до големите мъже на Френската революция, до Гарибалди и Мацини, до Лайош Кошут и Чернишевски. И прави са някои чуждестранни историци, които смятат, че ако Левски беше живял в една по-голяма земя и беше писал на накой по популярен език, днес щеше да бъде заслужено почитан от цялата земя.

 Проф.  Николай Генчев
В-к „Народна младеж" № 41 18 февруари 1968, с.2

Издава клуб на младия историк  и изследовател „Проф. НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ”
 при ОУ”ХАДЖИ ДИМИТЪР” - Варна

СТАЧКА НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИТЕЛИ

---

---

"Учителят може да бъде истински, само ако остане верен на науката и на човещината, това са неговите безспорни ориентири, ако ги напусне –той е загубен.” Проф. НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ

---

---

СЪДБАТА НА УЧИЛИЩЕТО НИ НЕ ТРЯБВА ДА ЗАВИСИ ОТ ТОВА,

КОЙ СЛЕД КОГО ЩЕ ДОЙДЕ НА ВЛАСТ

Проф. Николай Генчев бе председател на Асоциацията на родителите и учителите в помощ на училището. Асоциацията си постави за задача заедно с учителската общественост и просветното министерство да съдействаза спасяванетона българското училище – така конкретизира визитката й нейният председател, видният български учен историк.

         „Учителят може да бъде истински, само ако остане верен на науката и на човещината, това са неговите безспорни ориентири, ако ги напусне –той е загубен.”

                                                                                 Проф.НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ

        Проблемите, които стоят днес пред училището :

-„За мен сега един от най-големите проблеми е този – да успеем да запазим българския дух. Да съхраним традициите, които училището носи още от епохата на Възраждането. Да запазим чистотата и сигурността на българския език. Да не допуснем вълната на девалвацията да залее и обезличи просветата ни. Според мен това с анай-важните задачи.”

   -„ А кои са сигурните бариери срещу проблемите, за които говорите? – (ервю на Надежда Тошева, Учителско дело, №35, 16-22 ноември 1994 г.с.12)

  Проф. НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ : „Във всички случаи това са самите учители. Те са, които са  призвани да пазят училището!”