„Когато Църквата е обриваема – тя расте” – думи на св. Йоан Златоуст.

 

 

 

 

       Толкова невежество в писането на едно място за митрополит и архиерей на Българската православна църква не съм прочел! То бива журналистическа позиция, но  такова невежество – не знам!

             Как се пише срещу митрополит! Знае ли пишешият  с какво вредно дело се е захванал!

        Историята на Светата Църква е преизобилна  с примери  на Божии угодници и образци на Христов свещенослужител и архиерей. В голяма степен за това спомага  самата църковна организация, която се явява естествена среда за развитие и усъвършенстване на устремените към бгопознание. На свещенството е дадена от Самия Христос върховна духовна власт да управлява, учи и свещенодейства, а миряните, по силата на своето Кръщениеу са призвани да участвуват в богослуженията, еправленето на църковните дела и избора на духовенството. Въвеждането в свещеническа степен се извършва по време на Тайнството "Свещенство" - едно от 7 - те Църковни Тайнства. Тогава чрез специални посветителни молитви и свещенодействия се измолва благодатта и даровете на Светия Дух, с които да се освети, просвети и ръководи новоръкоположеният.

       Църковната йерархия с еизгражда от три благодатни, т.е. имащи благодатта на Св. дух, степени - епископска, презвитерска и дяконска.

       Епископът е най-висшата степен в св. Църква. Епархийските архиереи се наричат митрополити "от митрополия",  на гр. град-майка, главен областен град.

      Всички митрополити съставят Светия Синод ( от гр. "събор, събрание) в пълен състав, т.е. върховното управление на Църквата. С четиригодишен мандат работи намаления състав на Св. синод, в който влизат, след избор, четирима митрополити. Намаленият състав ръководи всички текущи дела по управлението на св. Църква. пълният състав осъществява своята дейност в редовни годишни сесии. Председател на Св. Синод е Патриархът ( от гр. "баща на бащите", първи между духовници). митрополитите ръководят съответните комисии, в които се разглеждат различни дела, свързани с църковния живот и докладват в Св. синод за вземане на решение.

 

        Каквато и степен да заема даден свещенослужител в църковната йерархия - епископ, свещеник или дякон, ние трябва винаги да се отнасяме към него с пдобаваща почит и уважение. Защото не на други, а на своите ученици - св. Апостоли, Спасителя заявява : "Който вас слуша, Мене слуша : и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от оногова, Който Ме е пратил" (Лук. 10 : 16)!

                   Роденият в с. Царев Брод, Шуменско Богомил Ковачев е пето дете на Петър и Иванка (след кончината на съпруга си приема монашество с името Ирина), израства и учи в град Плиска и през шейстете година  постъпва в Софийската духовна семинария. През 1974 г.  е изпратен на послушание в Рилския манастир. Отбил е редовната си военна служба. Постъпва в Богословския факултет на Атинския университет. Духовен старец му става Браницкият епископ Гервасий (ректор на Софийската духовна семинария) следват ръкоположения за иеродякон, иеромонах. В края на 1980 г. е назначен за протосингел на Сливенската св. Митрополия и възведен в сан архимандрит. След дипломирането в Софийската духовна академия през 1981 г. е изпратен на специализация в Московската духовна академия. Публикува в сп. „Духовна култура” редица материали и статии за приноса на Руската църква, нейните архиереи, свещеници и руския народ в национално-освободителното движение на българския народ през ХІХ век. Подобна е и защитената дисертация в Московската духовна академия от архимандрит Кирил.  Представител на българската Патриаршия при московска и Всерусийк.ска Патриаршия е до първи септември 1986 г. (началото на църковната нова година се поставя на първи септември) и е назначен за игумен на Тронския манастир. За Главен секретар на Св. Синод е назначен в края на 1987 г., след което е хиротонисан за Стобийски епископ през льтото на 1988 г. За Варненски и Преславски митрополит е избран на 26 февруари 1989 г. От 1992 г. е член на Намаления състав на Св. синод, а в периода 1994 – 2001 г. е Представител на Върховния църковен съвет. Намираме го и на отговорни постове на овдовелата Доростолска и Червенска митррополитска катедра, а също така и на овдовялата Неврокопска митрополитска катедра и до скоро на овдовялата Пловдивска митрополитска кадера. Като архиерей и богослов предлага към традиционния текст в Св. литургия на Великия вход да се прибавят текстове за свидните жертви на българското и руското войнство.

            МИТРОПОЛИТ КИРИЛ :  „Съвсем отговорно споделям, никога не съм мислил за висок пост, особено за архиерейство, а единствено за това, как да върша послушанието, което ми е възложено от Църквата. Поради това винаги съм бил спокоен и не съм преживявал каквито и да са блянове и разочарования в това отношение. Това го казвам, защото, за съжаление, мнозина млади под влияние на някои духовници приемат монашество едва ли не с единствената цел да станат архиереи. Опитът показва, че това е пагубно преди всичко за самия монах, а оттам и за обществото, защото такива монаси не винаги са полезни на Църквата. Може би се увлякох и ставам подробен, но смятам, че е полезно това да се знае.” Интервюто е побликувано на страниците на списание "Среща

         „ Може би трябва да цитирам професор Николай Генчев, Бог да го прости, който казваше, че след Освобождението за съжаление българският народ, и по-скоро самата интелигенция, изключи от състава си българското духовенство. Така че някои смятат, които не са вярващи, че сме изтъкали платното, може да захвърлим кросното. Мисля, че все още има такива хора и те го правят от тази гледна точка. Понякога, разбира се, се опитват и да печелят някои дивиденти чрез Българската православна църква, но трябва всички да знаят, че и за в бъдеще е особено необходима Българската православна църква, като се има предвид и влизането ни в структурите на ЕС. Ние ще дадем едно ново лице на Европа, както сме го давали и в миналото, защото тази духовност, тази култура, която има българският народ, тя е благодарение на православно-християнската вяра.”

                                                                                Автор бТВ, Николай Бареков
                                                                                                 сряда, 18 октомври 2006

Би Ти Ви, "Тази сутрин", 17 октомври 2006 г.

                      През последните няколко години митрополит Кирил често се позовава върху словата изказани от митрополит Симеон : „Заради моите грехове ми си даде епархията” и още „Когато Църквата е обриваема – тя расте” – думи на св. Йоан Златоуст.

                За епископски авторитет на митрополит Кирил говорят и поздравления по повод 50-ти рожденния му ден изпратиха президнта на САЩ Джордж Уокър Буш и съпругата му. Същият се ползва с епископски авторитет още във Виена, Берлин, Ереван, Атина, Иерусалим и други за които не е мястото и времето да ги упоменавам. Изграждането на SPA център св. Анна и бъдещата негова функция ще допренесе за провеждането на международни православни форуми и попечителска, духовно-просветна и лечебна дейност в североизточния регион като средище на православния свят и опита на Душепопечителския център на Руската Православна Църква - Московската патриаршия (дейността на монаха Анатолий Берестов и варненския свещеник Георги Фотакиев, които обгрижват наркозависими са в пълното сътрудничество с медицинските власти на РБългария). Разбира се, че всяко начало е трудно, но да се правят такива прибързани изводи е меко казано несъобразено с вижданията на епархийския съвет по програмите на Обществения комитет за православни ценности. За неговата архипастирска дейност и ктиторство са свидетелства : обновяването на манистирите св. Марина (с. Ботево), при с Александрия (Добричка област), при с. Българево и още и още други църкви и параклиси на територията на Варненска и Великопреславска митрополия на територията на Варненска, Добричка, Шуменска, Търговишка област – то е осезаемо но това не се вписва по старниците на вестниците. Други са сега времената.  Но и да припомня :„Когато Църквата е обриваема – тя расте” – тези думи ще отекват във всеки журналистически авторов материал, а св. Йоан Златоуст ги е казал точно и ясно.

        

                                                                            Иподякон Петко Авренски

 

                                

                     

Откриха статуя на император Адриан Намерените фрагменти от статуята на Адриан Снимка: Sagalassos Archaeological Research Project При разкопки в южните и централните части на Турция археолози от Белгия откриха запазени части от огромна мраморна статуя - едно от най-красивите изображения на римския император Адриан, управлявал през 117-138 г. Оригиналната творба, отличаваща се с високопрофесионална изработка и истински майсторски издялани детайли, е достигала 4-5 метра височина според оценките на специалисти. При разкопките са открити само 70-сантиметровата глава, запазена почти изцяло (с леко отчупен нос), стъпало с дължина 80 сантиметра и част от крака от коляното до глезена. Археолозите се надяват през следващите няколко седмици да почистят цялата статуя от пръстта. Частите от паметника се намирали на дълбочина 5 метра между други артефакти, погребани под останките на баня на мястото на древния град Сагаласос, разположен на около 100 километра северно от днешна Анталия. Банята е унищожена от силно земетресение в края на VI или началото на VII в. сл. Хр. Статуята не е била единно цяло, а е била сглобена от съставни части. Когато станало земетресението, тя се разпаднала. Адриан е роден през 76 г. сл. Хр. в богато семейство в Италик, близо до днешна испанска Севиля. Той управлявал Рим от 117 до 138 година в период на относителен мир и процъфтяване за империята. За да заздрави римската мощ по границите на империята, той издигнал постоянни фортификационни съоръжения. И досега могат да се видят например останките от стената на Адриан в северната част на британските острови. Паметникът се отнася към ранните години от управлението на Адриан. Орнамент от сандала му подсказва, че е бил изобразен във военно облекло. Откритието е на археолози от Католическия университет в белгийския град Льовен, които от началото на 90-те години на ХХ век работят в планините, където някога се е намирал Сагаласос.

Класираха най-романтичните произведения на всички времена

Романът "Брулени хълмове" на английската писателка Емили Бронте,  измести на заден план Шекспир, "Отнесени от вихъра" и всички книги  на Барбара  Картланд в класацията на най-романтичните произведения  на всички времена, организирана от британския телевизионен канал KTV  Drama, съобщи Нюзру. Почти всичките творби в класацията на 20-те най-романтични произведения,  съставена след анкетиране на 20000 души, са на английски автори. На второ място е Джейн Остин и нейният роман "Гордост и предразсъдъци",  а на трето е трагедията на Уилям Шекспир "Ромео и Жулиета",  пише в. "Гардиън". Най-съвременен от романите в класацията е "Английският пациент"  на Майкъл Ондатджи. Той е издаден през 1992 г. В класацията има два руски романа  Майкъл Ондатджи е роден през 1943 г. В Шри Ланка (Цейлон). Емигрира (1962)  през Англия в Канада. Живее в град Торонто. Романите "В кожата на лъв"  и "Английският пациент" му донасят световна известност.  Написал е още "Преживял изтребление","Събрани съчинения на Били Хлапето"  и книгата със спомени "Бягство в семейството".Публикувал е три стихосбирки  "Събирач на канела", "Страстна любов" и "Уча се на един номер с нож". Той е първият канадски автор удостоен с престижната награда "Букър"  за романа "Английският пациент". Едноименният филм, който  Антони Мингела направи по романа, спечели девет награди "Оскар".     Анкетата, освен литературните пристрастия, е показала също, че 40% от  жените четат романи, за да се чувстват по-добре, 15% - поради  носталгия, а 10% за да компенсират емоции в реалния живот. В класацията влизат: 1. "Брулени хълмове" - Емили Бронте (1847) До 1844-та година семейство  Бронте преживяло много изпитания и премеждия,  но те нямали представа за трагедията, която  предстояла. Емили Бронте се завърнала от  Брюксел. На нея й харесвало да си бъде у дома,  където прекарвала часове из пустошта в  създаване на поезия. Но другите от семейството  били неспокойни... В Торп Грийн, Брануел игнорирал подозренията, които го обгръщали  и продължавал връзката си с госпожа Робинсън. Съпругът й се разболял  и тя намеквала, че скоро може да е с вободна отново да се омъжи. Ан Бронте, която била гувернантка при  Робинсън, напуснала работата си, отвратена от поведението им.  Страсти се развихряли и в училището на Еже в Брюксел. Шарлот  изпитала страховито унижение, когато любовта й към мосю Еже  била разкрита от съпругата му. Патрик Бронте ослепявал. На преклонна възраст, той поглеждал с тъга  назад към трудните моменти. Ан запазила тайната на Брануел от баща си. Когато се върнала, двете  с Емили се оттеглили в убежището на своя детски свят Гондал.  Там измисляли нови приключения за своите войници-герои. Шарлот се върнала в къщи с разбито сърце и се посветила на  плана си да основе училище в техния дом. Тя мечтаела да получи Робинсън го уволнил. Брануел решава да напише роман, с който  да припечели малко пари за семейството си. Любовният триъгълник заема централно място в романа на Брануел.  В “Неспокойните в покой”, той преработва един разказ от детството  си да бъде заедно със своята любовница. Шарлот знаела, че техният  болен баща не може да ги издържа вечно. Рекламите на училището на  сестрите Бронте не привлекли ученици. Ако не успеели да намерят  някакъв начин да изкарат пари, ги грозяла перспективата отново да  станат гувернантки... Един ден, случайно тя попада на тетрадка с поезия, написана с  почерка на сестра й Емили. Това били поеми от нейната измислена  земя Гондал и не приличали на обичайната поезия, писана от жените.  Те били изразителни и живи, с див ритъм. Спорът продължил с дни,  докато Емили неохотно се съгласила да публикува поемите, но само  при условието, че Шарлот и Ан също ще публикуват своите, както и че  ще използват псевдоними... Изолиран от сестрите си, Брануел се обърнал към своя стар приятел  Джон Браун... Патрик се затруднявал да изпълнява задълженията си на пастор и да  изхранва домочадието си... Той нямал представа, че дъщерите му смятали  да изкарват пари с писане, както и че първата им книга вече била  публикувана. Вестниците се интересували повече от самоличността на  загадъчните братя Бел, отколкото от произведението. От книгата им били  продадени две бройки. А мечтите на техния брат бързо гаснели. Решена да напише нещо, което ще се продава, Шарлот  изоставила фантастичните теми от детството и  направила първия си опит да създаде роман, базиран  на реалния живот. “Моята история ще се казва  "Професорът". Разказва се за млад мъж, който  започва работа като учител в Брюксел. Той се  труди усилено и се наслаждава само на умерена  доза щастие”, решава Шарлот. Романът бил написан от мъжка гледна точка.  Затова звучал изкуствено. Обаче сестрите й писали от сърце. Романът на Ан звучал достоверно,  защото се базирал на собствения й нещастен опит. Но Емили не можела  или не искала да изостави темите и героите от своя измислен свят Гондал.  Тя просто прехвърлила една страшна детска история за страст и отмъщение  на фона на съвременния Йоркшир. “Моят роман се нарича "Брулени хълмове"...,  решава Емили. Докато сестрите му били заети със своите романи, дългоочаквана  новина най-накрая извадила  Брануел от депресията. Робинсън умрял. Брануел живеел с надеждата,  че скоро ще бъде съпруг на дамата, която обича най-силно на света. Само два месеца били достатъчни на сестрите да завършат романите си.  Те ги изпратили с нова надежда за слава и богатства. Изненадваща покана,  донесена от кочияша на госпожа Робинсън докарала Брануел до екстаз.  Кочияшът обаче му казал, че в завещанието на Робинсън пишело, че ако  жена му отново се срещне с Брануел, нямало да наследи нищо. По-късно  разбрал, че това било лъжа. Съпругът й не бил написал подобно нещо.  Госпожа Робинсън си го измислила. Веднага след това тя се омъжила  за някакъв неин богат роднина. А Брануел бил съкрушен. За да успокои  съвестта си или да купи мълчанието му, госпожа Робинсън продължила  да изпраща пари на Брануел. Той ги харчел всичките за пиене, което  отслабило вече крехкото му здраве. Сестрите изгубили търпение. Надеждите на Шарлот за техните романи били попарени. Накрая, един  безскрупулен издател на име Томас Котли Нюби предложил да ги отпечата  на техни разноски. Поискал им 50 лири - близо 2 000 на днешно време.  Емили и Ан се съгласили, но Шарлот опаковала своя ръкопис за седми  път и го изпратила на "Смит Елдър и компания". Шарлот решава двете  с Емили да отидат в Манчестър и да открият очен хирург, който да  извърши новата и деликатна операция по възвръщане на зрението  на баща им. Операцията на пердето на окото на Патрик била извършена  преди изобретяването на обезболяващите. Старият човек изтърпял  15 минути убийствена болка, докато махнат цялата леща на  окото му. След това мъчение, на Патрик му заповядали да лежи  цял месец, за да избегне кървенето. Шарлот станала негова медицинска  сестра. Но докато Патрик се молел безмълвно за връщането на зрението си,  тя се чудела какво да прави през това време. “Имах силен зъбобол.  Не можех нито да ям, нито да спя. Взех молив и хартия и потърсих  спасение в писането. Измислих си едно сираче и я кръстих Джейн Еър.  Тя стана гувернантка и се влюби в своя работодател господин Рочестър”,  разказва Шарлот. В "Джейн Еър", тя изляла цялата си насъбрана страст,  която измъчвала душата й четири години. Рочестър бил женен, също като  мосю Еже. Но за разлика от Шарлот, любовта на Джейн Еър била  споделена. Джейн бяга от изкушението на любовта си към женен мъж.  След завръщането си, тя открива, че той е ослепен от пожар, при който з агинала жена му. Двамата най-накрая били свободни да се оженят. “По Божията милост и умението на хирурга,  след цяла година пълна слепота, вече можех  да чета и пиша и да се оправям без водач.  Възстановяването на зрението ми беше чудо.  И се молех за ново - да се избави сина ми от  мъченията”, пише Патрик. Докато Брануел  страдал по госпожа Робинсън, Шарлот с ужас  научила слуха, че Артър Бел Никълс чезнел по нея. Но, тя била  по-загрижена за своя измислен романс: "Смит Елдър" отхвърлиха  "Професорът", но ми описаха грешките и достойнствата толкова учтиво и любезно, че изпитах повече удоволствие от отказа им,  отколкото ако бяха приели без да му мислят. Те казаха, че  "една нова творба в три тома, ще бъде разгледана внимателно".  Ще им изпратя "Джейн Еър". "Джейн Еър" е публикувана на 19 октомври 1847 година и веднага  е посрещната с одобрение. Въпреки, или по-скоро заради смесените  отзиви, "Джейн Еър" била успешна и бързо отпечатали втори тираж.  Прочутият писател Уилям Текери не пестял хвалбите си. Използвайки  успеха на единия от "братята" Бел, издателят на Емили и Ан Томас  Котли Нюби най-накрая отпечатал "Брулени хълмове" и "Агнес Грей".  Насилието и поквареността в "Брулени хълмове" предизвикали сензация.  Шарлот била наранена от атаките на критиците срещу сестра й, но Емили  не им обръщала внимание. За радост на своя издател, тя започнала да пише  втори роман. Ан също започнала нов роман, "Обитателят на Уайлд Фел Хол" -  история, породена от нейния ужас от незаконната връзка и алкохолизма  на Брануел. Това бил мрачен разказ, описващ разрушителните ефекти на  алкохола и лошия морал върху младите, както и усилията на една добра жена  да защити сина си. Междувременно, Томас Котли Нюби се опитал да продаде "Обитателят на  Уайлд Фел Хол" на американски издател, с твърдението, че бил от автора  на "Джейн Еър". Шарлот решава, че трябва веднага да отиде в Лондон и да  докаже на своя издател, че няма нищо общо с измамата на Нюби.  На 8-ми юли 1848-ма година, Шарлот и Ан се появили в лондонския офис  на Джордж Смит. “Казвам се Шарлот Бронте. Вие ме познавате като Кърър  Бел. А това е сестра ми Ан, Актън Бел. Ако искате доказателства за  самоличността ми, ще разпознаете това писмо, което ми изпратихте  миналата седмица”, заявява Шарлот. Кореспонденцията на Шарлот с  Джордж Смит поела по нов път и чрез писмата си двамата започнали да  се влюбват... А надеждите на Брануел за щастие отдавна се били изпарили . На 23-ти септември 1848-ма година, той отишъл до Хауарт за последен път.  Брануел бил болен от туберкулоза и скоро починал. Името на Брануел било  добавено към надгробната плоча на фамилията Бронте. Под тези на майката  и сестрите, които изгубил като дете. Туберкулозата продължила безмилостно  да вилнее из семейството. Когато Емили се разболяла, сестрите знаели,  че тя може да се възстанови само по чудо, но намирали забавления  в спекулациите на критиците относно братята Бел: "Братята Бел са  грубияни и профани. Елис Бел е мъж с необикновен талант, но твърдоглав,  брутален и мрачен. Актън Бел се отдава на необичайно груб език и  възмутителни сцени, повечето от които свързани с животинското у нас.  Въплъщение на бруталността. Дами не би трябвало да го четат.  Дяволски танци и вълчи вой..." “На 19-ти декември 1848-ма, три месеца  след смъртта на Брануел, почина и моята скъпа сестра Емили, пише  Шарлот. Седмици след смъртта на Емили, Ан също се разболя от  туберкулоза. Мислех си, че сърцето ми ще се пръсне от болка.  Ужасът ми бе неописуем.” Простете, че се натрапвам, но помислих, че ще  искате да видите това. Никълс носи последния брой  на списанието “Блакуд”, в който са публикували  новата поема на някой си Актън Бел. Последната  молба на Ан към Шарлот е да я заведе в Скарбъро.  “Искам отново да видя морето. Имам толкова  щастливи спомени, когато бях там като гувернантка. Това ще ми помогне повече от всички тези лекарства”, убедена е Ан. “Ан почина четири дни, след като пристигнахме в Скарбъро. Погребах я там,  в Скарбъро. Тя почива в гробището на църквата “Света Мария”, която  гледа от върха към морето”, разказва Шарлот. Само за девет месеца,  Патрик Бронте изгубил още три от обичните си деца. "Скъпи господин Смит,  ако някой пророк ми беше казал какво ще бъде положението през юни 1849,  бих си помислила, че такова нещо е непоносимо. Брануел, Емили и Ан  изчезнаха като сън. Точно както Мария и Елизабет преди 20 години. Сега  татко има само мен - най-слабото, най-малко обещаващото от шестте му  деца. Туберкулозата му отне другите пет, но аз все още имам сили  да водя битката на живота. Трудът е единственото лечение за тъгата”,  пише Шарлот. Тя открила успокоение в писането на своя нов роман "Шърли". “Реших  да я поканя в Лондон. Мислех, че смяната на обстановката ще повдигне  духа й. Освен това, жена с нейния талант не трябваше да остава скрита.  Знаех, че господин Текери и госпожа Гаскъл искат да се запознаят с  новата звезда на литературната сцена. Разкриването на истинската  самоличност на Кърър Бел щеше да бъде пропускът на Шарлот Бронте във  висшето общество”, разказва Смит. “Има някаква буйна честност у Шарлот Бронте. Бях развълнуван от малкото  й треперещо тяло, малките й ръце и големите й искрени очи”, споделя Текери.  “Тя изглежда семпло, но истински, макар да е огорчена. Чудя се как е успяла  да запази сърцето си живо по време на своя тъжен живот”, пише госпожа  Гаскъл. Постепенно, светът научил истината за загадъчния Кърър Бел.  Дъщерята на провинциалния пастор, която бе мечтала за слава от детството си,  най-накрая бе успяла. Бащата на Шарлот с гордост изпращал копия от книгите й на роднините си в  Ирландия. Освен това започнал да се надява, че приятелството на известната  му дъщеря с Джордж Смит може да прерасне в брак. Шедьовърът на Емили  "Брулени хълмове" можело да не бъде единственият й дар за поколенията.  Нейният издател Томас Нюби все още очаквал ръкописа на втория й  роман: "Уважаеми Елис Бел, имам удоволствието да направя подготовката  за вашия следващ роман. Имате пълно право да не го показвате на света,  преди да сте напълно доволни от него. Ще се радвам да го получа, когато му  дойде времето.” “Не можех да понеса критиците отново да нападнат  образа на Емили. Предпочитах да умра, отколкото да им го позволя...”,  решава Шарлот. Съдържанието на втория роман на Емили ще остане  една от най-големите литературни загадки. Светът може само да спекулира  какво би сътворил нейния необичаен талант и какви са истинските причини  за изчезването на ръкописа. "Валет", четвъртият роман на Шарлот, вървял  към завършване. Това била любовна история с неочакван край... В същото време Бел Никълс предлага брак  на Шарлот. Патрик не е съгласен да даде ръката на  дъщеря си на Никълс. Бащата, също като Шарлот,  продължавал да таи надежди, че някой ден тя може  да се омъжи за Джордж Смит, чиито писма носели  такава утеха. Но, Джордж Смит щял да се жени за  дъщерята на богат търговец на вино. Шарлот  погледнала с нови очи на връзката, предложена й от помощника на нейния  баща. Патрик заявил, че здравето не му позволява да присъства на сватбата.  Без нито един член на семейството на Шарлот, церемонията била семпла -  също като тази на Джейн Еър. Известната вече писателка открила нови удоволствия в живота на  съпруга на пастор и охотно загърбила писането. Тя очаквала дете. “Когато  започна да й прилошава, решихме, че е временно. Но тя не задържаше нищо  в стомаха си - нито бульон, нито слаб чай”, разказва Марта. “Страданията ми  са огромни, нощите ми - неописуеми. Болка без секунда отдих. Сърцето ми  тъгува за моя съпруг. Той е толкова нежен, толкова търпелив. Няма да  умра, Бог няма да ни раздели, точно когато сме толкова щастливи”,  споделя Шарлот. Тя избегнала туберкулозата, но хроничното сутрешно  неразположение от бременността изцедило силите й. На погребението на Шарлот, църквата била препълнена. Почит отдавали  всички, които я познавали, и онези, които били чели и обичали нейните  книги. Известният поет Матю Арнолс написал в нейна чест поема, която  баща й ценял високо до края на живота си... “Покрий със рози гроба на  напусналите ни. Рано пое тя към страната на мълчанието. И остави  своите лаври да изсъхнат. Животът й бе кратък, но удвоен от съдбата.” 2. "Гордост и предразсъдъци" - Джейн Остин (1813) „ГОРДОСТ И ПРЕДРАЗСЪЗДЪЦИ” Е НАЙ-ОБИЧАНАТА КНИГА ОТ АНГЛИЧАНИТЕ     Най-любимата книга на англичаните се оказа „Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин. Това показаха резултатите от допитването по случай предстоящия Световен ден на книгата ( 23 април), оповестени от BBC News. Всеки пети участник в допитването е посочил като своя любима книга публикувания през 1813 г. роман на Остин. Втората по значимост книга за британците се оказа епопеята на Джон Толкин „Властелинът на пръстените”. На трето място е романът на Шарлота Бронте „Джейн Еър”. Друга епопея, за Хари Потър, се оказа на четвърто място, а петото се заема от едниствената американска книга в десятката – „Да убиеш пресмехулник” на Харпър Ли. 3. "390 години от смъртта на Уилям Шекспир Легендата "Шекспир" се е родил и умрял в един и същи ден - 23  април. Животът му е съвпаднал до голяма степен с един  забележителен период от историята на ренесансова Англия -  управлението на Елизабет І от династията на Тюдорите. Последните  13 години от живота си Шекспир преживява по времето на крал  Джеймз І Стюарт. Съществуват много и различни теории за творчеството и личността  на гениалния драматург - от пълното отхвърляне (някои от  най-големите шекспироведи, считат че зад този псевдоним  са събрани творбите на различни съвременници) до абсолютно  преклонение пред най-великия драматург, роден в Стратфорд  (китно градче, разположено край реката Ейвън, недалеч от Лондон),  днес място за поклонничество не само на англичани, но и на милиони  хора от цял свят. Според събраната информация за Уилям Шекспир - баща му Джон,  е занаятчия и търговец, занимаващ се предимно с ръкавици и  изделия от кожа. Майка му, Мари, е от благородническо семейство.  Малкият Уилям учи в местното училище от 1570 до 1580 година.  Където, главно се занимава с реторика, логика и литература. На 28 ноември 1582 година, когато той е на 18 години, се оженва  за Ан Хатауей — дъщерята на местен фермер, която е с 8 години по- възрастна от него. Те имат 3 деца, първото от което се ражда шест  месеца след брака им и се казва Сузана. Две години по-късно  (през 1585 г.) се раждат и близнаците Джудина и Хамнет. Хамнет  е единственият син на Шекспир, но умира на 11 години (1596 г.).  Има предположение, че синът всъщност се е казвал Хамлет. За времето между 1582 и 1592 няма сведения, защото името "Шекспир"  не фигурира в никакви писмени документи. Предполага се, че  през това време той работи като занаятчия, учител, дори в адвокатска  кантора или като актъор в пътуваща трупа. През 1592 г. Уилям Шекспир вече е част от театралния живот на Лондон.  Предполага се, че е пристигал през 1588 г. и се установява като актъор  и драматург. Още в самото начало на кариерата му другите лондонски  драматурзи започват да завиждат на забележителния му талант. По това време пише поемата „Венера и Адонис", хрониката „Ричард  III“ и комедиите „Укротяване на опърничавата“ и „Напразните  усилия на любовта“. През 1595 г. става член на трупата на лорд- камерхера. Пише трагедията „Ромео и Жулиета", хрониката  Ричард II“ и комедията „Сън в лятна нощ“. През 1596 г. семейството  получава фамилен герб, а Шекспир получава правото да носи титлата  „джентълмен“. По това време срещаме името му сред главните  актьори в пиесата „Всеки има своя хумор“ на Бен Джонсън. Между 1593 и 1599 година пише 154 сонета, които публикува  през 1609 г. През 1599 е построен театър „Глобус", в  който Уилям Шекспир е акционер. За представленията си там  пише комедията „Дванайсета нощ“ (1600 г.), трагедиите „Хамлет“  (1601 г.), „Отело“ (1604 г.), „Крал Лир“ (1605 г.), „Макбет“. (1606 г.) и др. През периода 1609-10 година се връща в Страдфорд, а после  пак в Лондон. Пише трагикомедията „Бурята“ и хрониката „Хенри VIII“.  През 1613 г. изгаря театър „Глобус“ и Шекспир се връща в Страдфорд,  където след три години на 52-рия си рожден ден (1616 г.) умира.  Погребан е в църквата „Света троица“ в Страдфорд на Ейвън,  точно където е и кръщаван 3 дни след раждането си. 4. "Джейн Еър" - Шарлот Бронте (1847) 190 години от рождението на  Шарлот Бронте 190 години от рождението на Шарлот Бронте, английска писателка /1916-1855/.  Тя е сестра на Емили и Ан Бронте. Родена е в семейство на пастор, който през 1820 г. пристига в Хауърт  заедно със съпругата си и 6-те си деца. След смъртта на майката 4-те  дъщери са изпратени в благотворително училище, където от глад, студ  и лоша хигиена Мария и Елизабет се разболяват и умират. Шарлот и Емили  се връщат вкъщи. Заедно с брат си Бренуел Шарлот издава домашно  списание, съчинява повести за злодея херцог Заморн, който живее в  измислената страна Ангрия. През 1831 г. Шарлот заминава да учи в  Роухедското училище на сестрите Улер, а през 1837 г. изпраща стиховете  си на поета Роберт Саути. През 1846 г. излиза сборник "Стихотворенията на  Кърер, Алис и Ектън Бел" (псевдоним на Шарлот, Емили и Ан). През  същата година Шарлот приключва работа върху романа "Учителят",  към който нито едно издателство не проявява интерес. През август 1847 г.  тя изпраща в издателство "Смит и Адлер" ръкописа на романа  "Джейн Еър" и през октомври той е отпечатан. През септември 1848 г. от злоупотреба с алкохол и наркотици умира  братът на сестрите Бронте - Бренуел, а през декември - Емили. През май  1849 г. умира и Ан. През октомври 1849 г. излиза романът на Шарлот "Шърли";  през 1853 г. - "Вийет", в който тя заимства много от темите в "Учителят".  През 1854 г. Шарлот се омъжва за помощник-пастора Артър Никълъс, но  през ноември се простудява и се разболява от скоротечна туберкулоза.  На 31 март 1855 г. Шарлот умира. През 1857 г. излиза романът "Учителят"  заедно с книгата "Животът на Шарлот Бронте", написана от Елизабет Гаскел по молба на бащата на писателката. В класацията има два руски романа "Война и мир" на Лев Толстой (16 място) и "Доктор Живаго" на Борис Пастернак (8-о място) 5. "Отнесени от вихъра" -  Маргарет Мичъл (1936) 6. "Английският пациент"  - Майкъл Ондатджи (1992) Майкъл Ондатджи е роден  през 1943 г. В Шри Ланка  (Цейлон). Емигрира (1962)  през Англия в Канада.  Живее в град Торонто.  Романите "В кожата на лъв"  и "Английският пациент" му  донасят световна известност.  Написал е още  "Преживял изтребление", "Събрани съчинения на Били  Хлапето" и книгата със  спомени "Бягство в  семейството".Публикувал е  три стихосбирки "Събирач  на канела", "Страстна любов" и "Уча се на един номер с нож".Той е първият канадски автор удостоен с престижната награда "Букър"  за романа "Английският пациент". Едноименният филм, който Антони Мингела направи по романа, спечели девет награди "Оскар".     Описание: Какво би представлявала "Война и мир" в американската литература?  "Отнесени от  вихъра". Вълнуваща история за любов и кураж в едно общество по  време на Гражданската война. Авторката Маргарет Мичъл (1900-1949)  оставя трайна следа в американската и световната литература с  написването на настоящата книга през далечната 1936 г. От тогава до  днес много неща са се изменили и отмрели, но едно е останало все така  живо - образите на героите в романа. "Скарлет 0"Хара не беше красива, ала мъжете, завладени от чара й -  като близнаците Тарлтън, - не го съзнаваха". Скарлет става протообраз  на всяка жена: "У нея пламна борбеният дух на дедите й, несломени и след  поражение, и тя гордо вдигна глава... Уверена бе, че ще успее. Не се бе  родил мъжът, който да й устои, щом веднъж решеше да го завладее". Обществен строй, порядки, начин на живот, това са неща, които просто могат  да бъдат отнесени от вихъра, но има и такива, които са вечни. Такава е  добрата литература, а "Отнесени от вихъра" е именно това.   7. "Ребека" - Дафни дю Мюрие (1938) Доктор Живаго" 1957    8. "Доктор Живаго" - Борис Пастернак (1957  Прекрасна проза,  написана от велик поет. Най-скандалната съветска книга, създадена  в нелегалност и тайно изнесена на Запад. Авторът й е удостоен с  Нобелова награда, от която е принуден да се откаже под натиска на  властите в родината си. 8. "Дафни дю Мюрие (1957) 9. "Любовникът на лейди Чатърли" - Дейвид Лоурънс (1928) 10. "Далече от безумната тълпа" - Томас Харди (1874) 11. "Моята прекрасна лейди" - Алън Джей Лернър (1956) 12. "Африканската кралица" - Сесил Скот Форестър (1935) 13. "Великият Гетсби" - Ф. Скот Фицджералд (1925) 14. "Разум и чувства" - Джейн Остин (1811). БТА

СРЕДЕН УСПЕХ ЗА УЧЕБНАТА 206/2007 г. постигнат от учениците при ОУ"ХАДЖИ ДИМИТЪР" Е 5,26 обратно

«

ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ "ХАДЖИ ДИМИТЪР " ул. "ПОДВИС " 29

»

Качена от petkosimeonov на 28.06.2007 г. Видяна 105 пъти.
УЧИЛИЩЕТО . ТЕРИТОРИЯ НА ЗНАНИЕТО
УЧЕНИЦИТЕ ОТ ОУ "ХАДЖИ ДИМИТЪР" гр. Варна с директор Даниела Петкова отчитат среден успех за учебната 2006/ 2007 г. МНОГО ДОБЪР 5,26

ПОСТИГНАТИТЕ РЕЗУЛТАТИ СА вследствие на изградената действена система от споделяне и изучаване на добрите педагогически практики, проведените педагогически консултации, връзката училище и родител, вътрешно-училищни квалификации, заложена практика в подготвителна група за деца при 1 клас и цялостно заимодействие на УЧИЛИЩНОТО НАСТОЯТЕЛСТВО И УЧИЛИЩНИЯ ПЕДАГОГИЧЕСКИ СЪСТАВ. Съставени бяха 18 групи по СИП/ ЗИП провежда се целодневна занимални в ОУ"ХАДЖИ ДИМИТЪР". ВАРНА. УСПЕХЪТ 5,26 е факт, но той е плод на усилията на педагогическия колектив, училищното настоятелство и стремежът на учениците за овладяване и успеваемост на учебния процес. УЧИТЕЛИ И УЧЕНИЦИ, подкрепени от родителите ОУ"ХАДЖИ ДИМИТЪР" с този успех допиринасят за изграждането на европейския облик на българската образователна система.

ЮЛЕТИНой 1, март 2007 г.

Календарен план за 2007 .

на ИНИЦИАТИВАТА ЗА ДУХОВНОСТ И КУЛТУРА
Предлагам на вниманието на учениците от V до VІІІ клас при ОУ "Хаджи Димитър"  статута и заявка за участие в конкурса за изработване на реферат и мултимедиен продукт на тема : "Народната памет разказва". Желаещите да се включат в конкурса "Народната памет разказва" ще имат пълното съдействие на преподавателя по история Петко Симеонов при събиране и обобщаване на документални материали за изтъкнати дейци, допринесли за развитето на Варна и събития свързани с историята на техния род, улицата на която живеят, училището, в което учат. Желаещите да участват да се обърнат към преподавателя по история в ОУ "Хаджи Димитър" за консултации и събиране на архивни материали от вестници, документи, снимки и други. желая на всички участници успех!

 

 

„ИНИЦИАТИВА ЗА ДУХОВНОСТ И КУЛТУРА”

 

ВАРНЕНСКА И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ СВ. МИТРПОЛИЯ

ОБЩИНА ВАРНА

 

ДЕМОКРАТИЧЕН СЪЮЗ НА ЖЕНИТЕ

 

СТАТУТ НА КОНКУРС ЗА ИЗРАБОТВАНЕ НА РЕФЕРАТ И МУЛТИМЕДИЕН ПРОДУКТ НА ТЕМА :

 

„НАРОДНАТА ПАМЕТ РАЗКАЗВА”

 

 

ОРГАНИЗАТОР :
”ИНИЦИАТИВА ЗА  ДУХОВНОСТ И КУЛТУРА” – със съдействието на ТД „ДЪРЖАВЕН АРХИВ” и РИО ВАРНА

 

 

І. ЦЕЛ :

  Да се провокира интересът на младите хора към миналото и връзката му с настоящето, чрез събиране и обобщаване на документнтален материал за изтъкнати дейци, допринесли за развитието на Врана и събития свързани с историята на техния род, улицата на която живеят, училището, в което учат.

 

ІІ. Срокове за провеждане :

 

1.        Вътрешен етап ( в рамките на ОУ и СОУ )  - до 31  октомври 2007 г.

Всяко училище определя жури, което включва учители специалисти в дадената област

 

2.        Общинвски етап от 9 до 31 ноември 2007 г.

Директция « Младежки дейности  и спорт» излъчва жури от специалисти – експерти за конкретния раздел

 

ІІІ. ПРАВО НА УЧАСТИЕ : ученици от пети до тринадесети клас

 

ІV. РЕГЛАМЕНТ :

Конкурсът включва два раздела :

 

1.        Написване на реферат :

Изложението да е в рамките на десет печатни страници, с кратък увод  до 1 страница, изложение и заключение – до 1 страница. В реферата да се използват копия от материали, свързани с изследването ( вестнтици, снимки, документи)

1.2.   текстът да е 30 реда  на страница, големина на шрифта 14, във формат  Times New Roman

1.3.   полета 2/2/2/2/

1.4.    приложение за ползвана библиография ( по азбучен ред)

 

2.        изработване на мултимедийна презентация:

 

2.1.   Мулгимедийният продукт да е изготвен на програма Power Point

2.2.    големината на продукта да е 10 слайда

2.3.   В презентацията да се включи информация за използваната литература, документация и снимка

 

КРАЕН СРОК ЗА ПОДАВАНЕ НА ТВОРБИТЕ – 9 .11. 2007 г.

     АДРЕС 9002 ВАРНА  ул. «ЦАР  ОСВОБОДИТЕЛ» №27, база «Младежки дом», стая № 10  от 9 до 17 часа, тел. 616 – 815

 

Забележка :

1.Вътрешният етап на конкурса де провежда в съответното училище

 

2. Общинският етап се провежд ав база «Младежки дейности»

 

3. С всички постъпили от Вътрешния етап материали, ще се експонира изложба за участие в Общинския етап

Награждаването на номинираните участници Общинския етап, ще се осъществи в седмицата, посветена на големия християнски празник Рождество Христово.

 

 

 

 

 

 

              ЗАЯВКА ЗА УЧАСТИЕ В КОНКУРСА «НАРОДНАТА ПАМЕТ РАЗКАЗВА»

 

1.        ТРИТЕ ИМЕНА  НА УЧАСТНИКА.............................................................................................................

 

       

2.        Наименование на училището, класа..........................................................................................................

 

3.        Раздел за участие.............................................................................................................................................

 

4.        Телефон за връзка.........................................................................................

 

Забележка : Заявката се предава до 9  ноември 2007 г. В отдел «Младежки дейности», стая № 10 база «Младежки дом», бул «Цар Освободител»  № 27

 

 

 

 

По пътя към вярата

 

 

Инициативата за духовност и култура вече шеста

година проправя пътя на духовното пробуждане сред

младите хора. В рамките на четири цикъла – “Христи-

янство”, “Родолюбие”, “Маршрути на родовата памет”

и “Традиции и съвременност”, тя осъществява важни

прояви за приобщаването на младите към право-

славната вяра.

Част от тези прояви, започнали през първата го-

дина от създаването на Инициативата, придобиват

все по-голяма мащабност и популярност. Доказател-

ство за това е възпоменателната вечер в памет на Ва-

сил Левски в партньорство с Общинския комитет “Ва-

сил Левски” и Тракийското дружество “Капитан Петко

войвода” и с участието на ученици от НУ “В. Левски” и

ПГСАГ “В. Левски”.

Идеята за достъпно представяне на християн-

ските традиции се осъществи в рамките на цикъла

“Християнство” чрез театрализирано представяне

на християнските празници (спектакъл “Прости ми”,

посветен на християнския празник Сирни заговезни)

и на цикъла “Родолюбие” (обичаите на Трифон Заре-

зан и Гергьовден).

Големият християнски празник Възкресение Хри-

стово бе отбелязан с традиционна десетдневка, ко-

ято включваше: беседа на тема “За възкресението” с

лектор доц. Емил Трайчев – декан на Богословския

факултет при СУ “Св. Климент Охридски”; среща с

православната поезия; дебат на тема “Тялото и душа-

та – единство и борба”; прожекция на филма “Богоро-

дица”. Десетдневката бе закрита с награждаване на

участниците в конкурса за писано яйце, компютърна

рисунка, есе и поздравителна картичка.

В рамките на цикъла “Трибуна на словото” бе орга-

низирана вечер на таланта и творчеството на българ-

ската жена с гост – главният редактор на в. “За жената”.

С многогодишния основен партньор на Инициа-

тивата - Демократичния съюз на жените, бе проведе-

на дискусия на тема: “Европейският съюз и национал-

ната идентичност, култура, религия”. Участие взеха

представители на неправителствени организации,

варненското духовенство и интелектуалци.

 

“Младежки дейности и спорт”

 цикъл “Християнство”

 цикъл”Родолюбие”

1. ”Народната памет разказва”

1.1. Изложба на документални

материали по повод 135-годиш-

нината от създаването на Вар-

ненската и Великопреславска св.

Митрополия (Основен организа-

тор – Териториалната дирекция

“Държавен архив” съвместно с

Варненската и Великопреславска

св. Митрополия) Ноември

 цикъл “Християнство”

1. Oбявяване на конкурс за

рисунка, посветен на Рождество

Христово (изпращане на писма-

указания до училищата във Варна.

Организатор - Дирекция “Образо-

вание” (ОДК)

2. “Пътят към храма”

2.1. Беседа за житието на св.

Архангел Михаил

(Основен организатор – Ди-

рекция “Младежки дейности и

спорт” съвместно с РИО на МОН и

Варненската и Великопреславска

св. Митрополия)

Място: храм “Св. Архангел Михаил”

 цикъл “Родолюбие”

1. “Народната памет разказва”

1.1. Награждаване на отличени-

те в конкурса за видео- и мултиме-

дийни презентации, отразяващи

живота и дейността на представите-

ли на духовенството, свързани с гр.

Варна или допринесли за неговото

развитие (Основен организатор

- Дирекция “Младежки дейности и

спорт”, съвместно с Териториална-

та дирекция “Държавен архив”)

2. “Трибуна на словото”

2.1. Дискусия под мотото “Ев-

ропейският съюз и националната

ни идентичност, култура, религия

и традиции” на тема “Отговорното

родителство” (Основен организа-

В Москва се проведе кръгла маса, предизвикана от „Писмото на десетте академици”

Автор N/A

11 август 2007

Източник: Благовест-Инфо Дискусията, която е провокирана от т. нар. „Писмо на десетте академици” до Президента на Руската Федерация Владимир Путин предизвика пресконференция, в която са взели участие един от авторите на писмото академик Андрей Воробьов и неговите опоненти – заместник-председателя на Отдела по външноцърковните връзки на Московската Патриаршия протойерей Вселовод Чаплин, професорът в Московската духовна академия и преподавател в Московския държавен университет „М. И Ломоносов”, дякон Андрей Кураев и президентът на академията за педагогически науки Николай Никандров. Пръв се изказал акад. Воробьов ото името на авторите на писмото. Той изразил тревога във връзка с клерикаризацията, според него, на руското общество и срастването на Църква и държава. Акцент в неговата реч и един от акцентите, поставен в писмото на академиците е проблемът за преподаването на учебния предмет, наречен „Основи на православната култура”. Този предмет научните деятели виждат като Закон Божий и застават против неговото „внедряване в законодателния порядък”. По думите на Воробьов, подписалите се са имали предвид, че Православната църква като „една от многото църкви”, безусловно „има право на съществуване и заема своя обществена ниша”. Но независимо от факта, че Църквата е „носител на морал”, възпитанието на населението не е в нейната компетентност. Авторите на писмото са убедени, че с възпитанието трябва да се занимават само държавните органи и само въз основа на „научни методи, основани на строги доказателства”, на научни факти. „Внедряването на Църквата в училище” ще доведе до разкол по религиозни признаци, опасяват се академиците. При това А. Воробьов отбелязва, че неговите съмишленици не са против изучаването на история на религиите, но смятат, че този предмет трябва да се влее в предмета история. Воробьов подчертава, че авторите на писмото не смятат да противопоставят науката и религията, защото знаят добре, че много от известните учени са били не само вярващи хора, но и носители на духовен сан. В отговор дякон Андрей Кураев и протойерей Вселовод Чаплин благодарят на своите опоненти за започнатата дискусия, която позволява да се привлече вниманието на широката общественост към фундаменталните въпроси на обществото и да се осмисли ролята на Църквата на фона на новия „социално-културен ландшафт”. Свещенослужителите изказват своите позиции по основните въпроси, засегнати в писмото. Отец Вселовод например, е вижда в писмото на учените опит да се наложи на обществото „идеологията на сциентизма като единствен начин да се възпитават хора”. По неговите думи обществените системи, чиято идеология се основава на материализма – комунизъм и фашизъм – сами говорят за своята обреченост. Никаква наука не би могла да предотврати близката гибел и на капитализма, според отец Вселовод. Църквата, ако разбира се, не бъде поставяна в „нишата” дава възможност за влияние и преустройство в обществото (като се помни, че Църквата не е само духовенство и йерархия, а целия православен народ). Църквата може „да промени света с любов”. По думите на отец Вселовод това е основната „функция” на Църквата в света. Отец Андрей е също така убеден, че Църквата е длъжна да заема активна обществена позиция, но съвсем не затова, че „поповете трябва да нахлуят в училището и армията”. „Поповете никъде не нахлуват”, - присъствието на Църквата в училище, в армията и другите обществени институции е в отговор на очевидната потребност на обществото. Съвременното законодателство не пречи на това: отец Андрей подсеща академиците, че в днешната конституция на Руската федерация липсва сталинската фраза за отделянето на Църквата от училището. По думите на отец Андрей, Църквата не само не се стреми към властта, дори „е готова част от своя живот да постави под контрола на държавата”. Именно с това той обяснява стремежа да се включи теологията в списъка научни специалности към ВАК (Висша атестационна комисия). „Ние сме готови да изпълняваме общодържавните стандарти в областта на образованието – нека държавата оцени качеството на нашите випускници”, - така отец Андрей отговоря на критиката на академиците за нивото на образование в духовните академии. Той допълва още, че ако ВАК не признава научните степени по теология, по този начин нарушава междунарните изисквания, към които и Русия се е присъединила в рамките на Болонския план. Отец Вселовод допълва, че съществува несъответствие: в Русия се признават дисертации защитени само зад граница. „Решаването на този технически въпрос ще бъде адекватен отговор на държавата за тази потребност, която отдавна съществува”, - подчертава той. Академик Воробьов, като се опира на своите представи за теология, твърди, че не може да я представи в реда на научните дисциплини: „ В нашия свят ще бъде смешно, ако вие започнете да доказвате нещо, като се позовавате на чудо”. Ученият смята, че за изследване в областта на история на религиите е напълно достатъчна номенклатурата на историческите дисциплини, а „Божието Откровение оставете на спокойствие”, съветва той представителите на Църквата. Участниците в дискусията са обсъдили и предмета „Основи на православната култура”, като дякон Андрей Кураев споменава, че за този учебник академиците наистина имат основание за критика. Издадените вече пособия приличат много на учебници по „Закон Божий”. Но това, че до момента няма „по-сполучливи учебници не означава, че целия проект е лош”. Културологичния характер на предмета може да се обезпечи със сериозна научна база, асоциирана с имената на Сергей Аверинцев, Дмитрий Лихачов, Юрий Лотман, Борис Успенски и много други. Такъв учебник – първоначално за висшите училища – може да бъде създаден за философския факултет на Московския университет под ръководството на професор А. Доброхотова, възложен от Министерството на образованието, а след това да бъде направен учебник за учениците. Културологичният курс на ОПК трябва да бъде адресиран само към най-големите ученици – от 10 и 11 клас. Отец Андрей е убеден, че за по-малките ученици, които „не могат да открият бисера” този курс не е по силите. Отец Вселовод е намнение, че не остава време за създаването на такъв учебник: „ за тридесет години от началото на „Преустройството” нашите ученици ще се превърнат в зверове под влиянието на култа към външната привлекателност и благодарение на общата разпуснатост”. Етиката – това е главният акцент, който трябва да бъде заложен в учебника според него. На етиката трябва да се наблегне и при изучаване на историята на религиите. Именно в тези уроци още от първи клас трябва да се разкаже на децата „какво е това добро и какво е лошо”. „Нужно е на детето да се обясни, че да биеш другия на национален признак е лошо. Да се каже, че алкохолът, развратът и наркотиците разрушават човека. Нужно е да се каже на детето, че за родината може да се наложи да се жертва всичко, дори живота”. Последният въпрос, по мнението на отец Вселовод, скоро ще престане да бъде отвлечен, „защото както е тръгнало, мирното време няма да продължи дълго”. Свещенослужителите са реагирали различно на думите на академик Воробьов за преподаването на история на религиите. Отец Андрей е на мнение, че ОПК и история на религиите не са взаимно изключващи се дисциплини, но според него изучаването на основите на православната култура трябва да предшества историята на религиите, както изучаването на руски език предшества изучаването на чужди езици, например. Освен това, подготвения от иститута по всеобща история на руската академия на науките учебник по история на световните религии отец Андрей не смята за удачен. По негово мнение, в добрия учебник „всяка религия трябва да говори сама за себе си”; читателят да може да разбере, какво във всяка религия „запалва” хората, подбужда ги към аскетизъм, към мъченичество. Дякон Кураев е възмутен ото това, че в дадения учебник няма и дума за това защо Христос е приел кръстна смърт и какво означава Неговота изкупителна Жертва от гледна точка на християнина!”. Протойерей Чаплин също е критичен към учебника на руските академици заради отсъствието на „етичен елемент” и за „скептично-позитивсткия подход” на авторите към описанието на световните религии. Много религиозни семейства ще се откажат да учат децата им по този учебник, смята отец Вселовод. Но училището трябва да се приспособи към светоусещането на учениците и техните родители, а не да се опитва да ги променя”, още повече – да им натрапва някакъв неутрален „сциентизъм”. Представителят на МП се е изказал рязко и за учителите-новатори на 90-те години: по негово мнение, те извършили „чудовищна грешка – решили да подменят съзнанието на народа”. Двамата свещенослужители са съгласни, че са необходими знания за основите на другите религиозни култури – ислям, будизъм и юдейство. Отец Вселовод смята, че е добре да „изучаваме основите на вероучението един на друг” и предлага това да бъде включено в рамките на предмета история или обществознание. Но целта на уроците по религиозна култура двамата отци виждат по различин начин. За отец Андрей интонацията и метода на нов, качествен учебник, съответно и на преподаването му трябва да бъдат изключително културологични и светски „без агитация и прозелитизъм”, за да се възприема спокойно и „в училища с неруско население”. Отец Вселовод пък е убеден, че предметът „Основи на православната култура” не преследва мисионерски цели, но този предмет трябва да помогне на децата да „укрепнат в своята вяра” (а той смята, че болшинството от децата, които идват в училище са от вярващи семейства). Академик Воробьов не изразил никакво желание дикусията да продължи, напротив, според него „тя трябва да бъде прекратена, защото напряга обществото”. Представителите на Руската православна църква, напротив, въодушевено изразили желание и готовност да продължат публичното обсъждане на повдигнатите в „писмото на десетте академици” въпроси. Още повече, смята отец Андрей Кураев, въпреки полемичните спънки и провокативната си стойност, писмото подбужда деятелите на Църквата да се замислят сериозно не само върху обществената си позиция, а и върху вътрешните си проблеми. Президентът на академията за педагогически науки Николай Никандров също е изразил своята готовност да участва в бъдещи форуми по повдигнатите проблеми. Превод от руски: Дария Захариева Близки теми: Възстановеното единство на Руската Православна Църква е историческо събитие за православния свят Дякон Андрей Кураев – човекът на годината Материята срещу Духа: Нобелисти се опълчиха срещу Православната църква Обучението по религия Митрополит Климент: Не се страхувайте от присъствието на свещеник в училището Изявление на Московската патриаршия относно документи на Съвета на Европа по въпросите на религията Резултати от Кръгла маса по проблемите на вероучението в Благоевград Вярата на Путин повдига въпроси Причастяването в извънпостно време? Не мога да разбера въпроса и отговора за голямата и малка църковна общност?

Япония - 60 години след войната

Венелин Петков разговаря с един от оцелелите в Окинава         На 6 и 9 август 1945 година първите атомни бомби изпепеляват Хирошима и Нагасаки. На 2 септември Япония подписва безусловна капитулация. За страната това е катастрофалният край на 15-годишна война, довела населението до пълно изтощение и отчаяние. Само 15 години по-късно Япония се превръща в една от водещите световни икономики. Филмът "Япония - 60 години след войната" показва на какво се дължи възраждането на страната през втората половина на 20 век. Герои в първата част са трима души, преживели ужаса на войната: жител на Хирошима, който оцелява след атомната бомба, историк, чийто дом е бил изпепелен от бомбардировките над Токио и майсторка на кимона, чиито заможни родители губят земите си заради наложените от САЩ реформи при следвоенната окупация. Втората част на филма разглежда отношенията между Япония и САЩ в областта на отбраната. Следвоенната японска конституция забранява на страната да има нападателен капацитет. Но тя може да си позволи пацифизъм единствено благодарение на "ядрения чадър" на смъртния си враг от годините на Втората световна война. Днес в Япония се засилват дебатите относно възможността за промяна в конституцията, която да позволи участие на т.нар. сили за самоотбрана във военни операции извън пределите на страната. Втората част на филма разглежда и противоречията около американските военни бази на остров Окинава. Герои в нея са мъж и жена, оцелели след битката за Окинава през 1945 г. - най-кървавото сражение в Тихоокеанския район, при което загиват около 250 000 души. На 12 август, неделя, от 15.00 часа в рубриката bTV Документите ще се излъчи филмът на Венелин Петков "Япония - 60 години след войната". Автор: Венелин Петков Оператор: Добромир Иванов Монтаж: Адриана Алексиева

Отговори на въпроса за месец юни     Как оценявате дискусиите на тема история и патриотизъм, които възникнаха по повод германо-българския проект за Батак?

 

 

Личи си, че темата ви е заинтригувала и развълнувала, уважаеми слушатели. Преобладаващата част от писмата, които получихме , бяха много интересни. Повечето слушатели се опитват да  дадат обективна преценка за  водените в България  дискусии ,без  да се водят от “слепи” страсти, макар и да си личи, че  това не винаги им се удава. Темата е трудна и сериозна, затова без да се опитваме да даваме оценки, ще представим някои от  изказаните мнения и оценки.  Най-напред това на 14 годишния Момчил Шопов от София :

 

“Грешното тълкуване на историята на една държава, която и да е тя, е най-неправилното нещо и дори би трябвало да бъде наказуемо, разбира се, в морален смисъл. Батак е една от болните теми не само в българската история, но и в съзнанието на българския народ. Германо-българският проект от пролетта на 2007 г. предизвика реакции сред някои “патриоти”, които се заканиха едва ли не да осъдят ФРГ и целия германски народ и то само заради идеята на един германски учен. А дискусиите, възникнали по повод този проект, бяха неестествени и тъй като бяха водени от политици,  в това число и кмета на Батак, те се превърнаха в търсене на политичиски съюзници и електорат. “

 

Георги Раков от София ни пише, че не упреква участниците в проекта “Батак”. Той цитира различни пасажи от записките на един от оцелелите Ботеви четници посветени на  слабата подкрепа на българите за въстанието. С това нашият слушател  иска да ни каже, че има исторически истини, които се знаят, но които не винаги и не лесно попадат в учебниците по история, а оттам и в съзнанието на хората. В заключение г-н Раков отбелязва:

 

“Така че темата история и патриотизъм за всеки народ е много тънка и не може да не ражда дискусии. Затова ще ги има и сега и утре и за винаги”.

 

Проф. Дончо Дончев от София също смята, че дискусията по исторически теми е вечна и апелира за  основно преразглеждане на съдържанието на учебниците по история , особено след 1944 година. Нашият слушател смята, че трябва да се извадят истините, почиващи на обективно установени истини, като се използват данните от тайните архиви, др. подобни източници.  Според нашия слушател :

 

“Само такава история може да бъде плодотворна основа за утвърждаване на истински творчески патриотизъм без ненавист и нетърпимост към други хора и народи, способен спокойно да дискутира и неприятни тези на опоненти.”

 

За толерантност и диалогичност пледира г-н Дончев, още повече, че според него българската история изобилства от митове, които трудно се развенчават.  В същия контекст попада и писмото на Иван Дичев от София, който смята, че ужасяващите факти от историята не бива да стават преграда към мирното и градивно бъдеще:

 

“Факти като Османското иго и свързаните с него исторически факти – въстания, бунтове и др., включителтно клането в Батак не могат да бъдат отречени. В 21-ия век обаче обстановката е друга. Всички в България искат да живеят по-добре, предполагам, същото желаят всички съседни нам народи. Нима ние не можем да преодолеем ужасните факти от историята без да ги забравяме, както това направиха Германия и Франция, Франция и Англия и т.н. Да не би техните народи да са забравили безбройните войни и жертвите, които са дали през миналите столетия, воювайки заради недалновидните си политици?! Историята трябва да се знае и да не се забравя, но и да не се изопачава и най-важното – да не се използва  от политиците конюнктурно. От добросъседските българо-турски отношения трябва да спечелят нашите  два народа. Ако историческите факти са препъни камък за развитието на съвременни, взаимоизгодни отношения, то вината е единствено в политическото ръководство на  дадена държава, но не на народа и.”

 

На практика до същия извод стига и Анастасия Димитрова от София, когато изказва неодобрение от факта, че вместо за бъдещето на нацията все се говори за миналото. В същото време г-ж Димитрова заявява, че не одобрява публикацията на германските учени. Ео  защо:

 

“ Това накърнява една истина, която е преживял българският народ и да се твърди, че не е имало клане в Батак, си е направо гавра с историята, защото клане и то масово, на хора от различни възрасти, е имало не само в Батак, но и  навсякъде в страната.Батак обаче се помни, защото това е станало в черквата и е факт неоспорим за позор, извършен на свято място. Аз смятам, че да се твърди обратното си е направо политическо деяние на някои сили, които искат Турция да бъде приета в ЕС. Иначе защо ще се ровим в историята, която и без друго не може да се забрави и е толкова болезнена за България...”

 

Още по-радикално е мнението на Христо Владимиров от Лом, който  пише :

 

“Моето дълбоко убеждение е, че точно т.нар. българо-германски проект за Батак е разработен с пропагандна цел и съм абсолютно сигурен, че за него авторите са взели купища пари от фирмите на Доган или от азиатската държава Турция, която е много чувствителна и не дава дума да се продума за геноцида над арменския народ, в който са избити почти два милиона души.”

 

Невена Чучулева от София пък разглежда темата изцяло под знака на  историческите корени на своето семейство. Тя ни пише, че е правнучка на убити в Батак българи  и подробно ни разказва интересната история на рода си. Боян Момчилов от София пледира за това да не се отричат достоверните исторически факти за Априлското въсдтание през 1876 г и по-специално Баташкото въстание на 21 април и клането на 1 май същата година. Ето какво пише слушателят :

 

“Всички тези факти са описани от Захари Стоянов в “Записки по българските въстания”. Самият автор пише:” не се ръководех от никакви авторитети и правила. Святата истина ми бе знамето.” Тенденцията да се определи баташкото въстание като “битов конфликт” е колкото антинаучна, толкова и цинична. Исторически факт е, че жестокосттта, с която е потушено въстанието е извършено от ислямизирано помашко население, така наречения башибозук, ръководени от турски военначаници с модерно въоръжение. Известно е, че Баташкото въстание е имало до голяма степен национал романтичен характер, без необходимата подготовка, опит и ръководство. Това въстание обаче е гордост за българското национално самосъзнание и е кощунство да се отрича, или използва за политически цели.”

 

Стефан Стефанов от София признава, че въпреки, неоспоримите исторически истини, е готов да приеме и други мнения, ето защо:

 

“Убеден съм, че истината е по-важна от всичко и съм готов да се съграся с тях, аке те са достатъчно убедителни. Добре, но какво бих могъл да кажа, щом не ми е известно съдържанието на този така много руган в медиите германо-български проект. От него са извадени едно-две изречения, може би вън от контекста,  и яростта, с която те се коментират, ме кара да се стъписвам, дали няма нещо нередно във всичко това.”

 

 Радваме се, че в дискусията на Дойче Веле се е включил и професор Михаил Огнянов, който пък на свой ред е цитиран от други наши слушатели по повод публикуцията му във вестник “Про&Анти”. Та професор Огнянов пише :

 

“Осъзнаваме или не, миналото винаги е живо и действа. Решението е не в забравата или отричането, а как да го осмислим от интелуктуалните и морални позиции на европейската цивилизация за да престане да бъде пречка във взаимоотношенията ни със съседите и между нас – наследниците на жертвите и насилниците. Медийният шум бе създаден без да се познава точно автентичният проект. Искам да подчертая само предпазливостта, сдържаността и добронамереността, която трябва да се проявява при разглеждане на всеки научен проект. Затова съжалявам, че не се състоя научна дискусия по повдигнатите въпроси.”

 

Това, действително е една от основните слабости на дискусията, проведена в България. Тома Жеков от София – впрочем смята, че такава не е имало :

 

“ По повод на един малък, при това неосъществен проект, се вдигна голям шум и изкуствено бяха раздухани националистически страсти. Участниците в проекта бяха обявени едва ли не за “врагове  на отечеството”. Слава богу, клади вече няма. Но нямаше и дискусия. А когато хора на науката говорят, те говорят с аргументи. Би трябвало да се изслушват и да им се отговаря с аргументи. В кое време живеем, все пак.”

 

 И още един слушател, който пледира за обективност и научност. Велизар Димитров от София пише :

 

“Установяването на истината за Батак ни най-малко не принизява подвига и саможертвата на въстаналите Батачани, намерили своята кончина в църквата “Св. Неделя”. През последните 15 години е очевидна тенденцията, не само в средите на историците, но и в цялата по-просветена наша общественост, да се събуди позаспалия, или приспиван с десетилетия стар патриотизъм, за да се възвеличи националния дух, да се възроди святато значение на думата “Родина.” Не е достатъчно да си гръмогласен родолюбец и от телевизионния екран да заклеймяваш клеветника. Не вършат работа и  шоупатриотичните ритуали, ухаещи на нафталина от социалистическото минало, нито станиолените ореоли, които отлитат от главата на канонизираните при най-слаб полъх на политическия вятър. Щом става дума за историческа правда, то тя трябва най-напред да бъде защитена на научния форум и след това където и да било другаде.”

 

 Благодарим на всички, които честно и открито се включиха в нашата дискусия. Ето и имената на наградените:

Парва награда печели Тома Жеков от София. Вторите награди са за  Дончо Дончев , Иван Дичев и Боян Момчилов   от София. Третите награди отиват при   Михаил Огнянов,  Момчил Шопов и Стефан Стефанов и тримата от София. Честито!

 

 

ИСТОРИЯ НА ИКОНАТА
Св. Богородица от Рилски матнастир - "Осеновица"
(Одигитрия - Пътеводителка)

    Чудотворната икона на Света Богородица е най-ценната придобивка на Рилския манастир. Още йеромонах Неофит Рилски, брат на Светата обител, през далечната 1879 г. заявява, че това е "най-важната старина" в манастира и я документира след хрисовула на цар Иван Шишман само защото, тя се е появила в манастира след Шишманово време. Образът на Божията майка с младенеца върху лявата си ръка е в центъра на икона от типа "реликварий". Около нея в специални вдлъбнатини са разположени частици от мощите на 32 - ма светии, чиито имена са изписани върху метални пластини. В горната й част има надпис “Одигитрия” (Пътеводителка). Иконата "Света Богородица Осеновица" е с размери 52 см на 42 см и е почитана като истинска светиня заради нейните чудотворни свойства.
    Хора от различна вяра изминават пътя до Рилския манастир, за да търсят изцеление при иконата на Божията майка. Пред нея непрекъснато горят две кандила. Тя самата е положена в чекмедже. От двете й страни има метални части, които са от сребро и са позлатени. Над иконата има голям иконопис, който възпроизвежда оригинала, но вместо частици от мощите на тяхното място са изрисувани портретите на светиите. В още по-голям мащаб е измайсторена в стенописната украса на храма в откритата галерия вдясно от входа. "Не е случайно, че всеки майстор е искал да изобрази тази светиня. Тя е известна от векове с чудесата, които стават благодарение на нея. Пристигат всякакви поклонници. Едни са болни, други се нуждаят от помощ. Всички търсят спасителната сила на Света Богородица", Необходимо е да се молиш искрено и да имаш силна вяра, за да получиш изцеление. Лекуват се какви ли не болести. Малки деца, които не могат да проговорят, често са водени в църквата от родителите си. "Малчуганите влизат с писъци в храма, но щом ги поставят върху чудодейната икона, притихват, дори заспиват. Успокояват се, а бързо след това проговарят.
    Древно предание гласи, че през 15 век иконата е дарена от Каломария ("добрата Мария"), жена на турския султан Мурад Втори и дъщеря на сръбски жупан, която запазила своята християнска вяра.
    Според друго предание византийският император Мануил І Комнин през ХІІ век по време на война винаги носел със себе си една неголяма икона на света Богородица. Около нейния образ били вградени частици от мощите на 32-ма светии. Иконата онагледявала идеята за така нужната на воините изключителна небесна закрила. Вярвало се, че светците, чиито мощи са върху иконата, заедно с Божията майка стоят пред Бога и се молят да осени войската със своята милост, като я пази и дари с победа. При един поход през 1173 г. императорът минавал през Средец. Там той получил някакви нетърпими болки. По време на лечението си посещавал църквата "Св. Георги Победоносец", известна днес под името Ротондата. По онова време в храма били мощите на няколко светци. Мануил І Комнин се поклонил пред мощите на свети Иван Рилски Чудотворец. Тогава се избавил от болките. В знак на благодарност подарил чудотворната икона, която трябвало винаги да придружава мощите на св. Иван Рилски Чудотворец.
    Но през 1879 г. наред с признанието, че тази икона е най-важната в Рилския манастир, о. Неофит Рилски пише: "А от кого е дадена, тя сама знае!".
    Още се помнят чумната и холерната епидемии, когато целият край бил засегнат. По молба на населението двама йеромонаси и един дякон след всенощно бдение и молебен с лития изнесли чудотворния образ от манастира. Навсякъде иконата била посрещана с почит, извършвал се водосвет и се обикаляли домовете, поръсвали се със светената вода хора и животни. С благодатната помощ на Божията Майка страшният мор се прекратил и изплашеното население се прибрало по домовете си и се отдало на мирен труд.
    През целия 19 век чудотворната икона е спасявала от епидемии десетки селища в България. Болестите се редували постоянно. Ту холера ще удари някое село, ту ще го почерни чумата. Тогава управата на съответното населено място пишела молба до игумена на Рилския манастир да им бъде изпратена иконата "Света Богородица Осеновица", за да се сложи край на епидемията. По този начин иконата пропътувала хиляди километри не само в региона, но и из цялата страна. "Спасява и днес тези, които вярват в Бога и Божията майка".

---

ИСТОРИЯ НА ИКОНАТА
Св. Богородица - Умиление
Старинен храм - Варна

    В храм св. Успение Богородично, както варнаненци го знаят "Малката св. Богородица" се съхранява иконата на света Богородица с Младенеца - Умиление. От кого е дарена и от кого е зографисана не е известно, но легендата която е стигнала до нас преразказана от братя Шкорпил е че иконата е намерена в месността "Теке Караач"(намира се северно от днешния квартал Възраждане. Вървим по пътя, минаваме каменен мост над сух дълбок дол и достигаме до място където растат два големи бряста и в ляво един по-малък. Това се намира върху едно възвишение където имало турски гроб (тека). До брястовете се намира една чешма. Преди време тук до тази чешма седнали да си починат няколко дервиши, които забили тоягите си в земята и когато си тръгнали ги оставили, така от тях израстнали тези три бряста. Точно тук, върху големия бряст е хвръкнала иконата на св. Богордица - Умиление (предполагат, че е хвръкнала от с. Джиздаркьой до град Провадия). Събрали се християните от цялата околия, за да я снемат и занесат в града. Един християнин си предоставил колата за пренасянетао на иконата на св. Богородица , но след като положили иконата в колата тя не успяла да мръдне от тежеста на иконата. Опитали се с друга кола, но отново същото. Най-сетне бил направен опит с един млад праведен турчин, дошъл със здрава кола и впрегнати млади волове. О, чудо колата тръгнала и така без някой да управлява колата воловете поели към града. Колата с воловете когато стигнала до града спряла на едно широко празно място. Това спиране било знак, че иконата желае да остане на това място. Първенците на града тогава решили да се действа пред тогавашните турски власти тук на това място да се изгради църква където да бъде поставена иконата на Пресвета Богородица, която сама е посочила къде точно желае да остане.
    Така била построена църквата "Успение на Пресвета Богородица" (Панагия) през 1602-ра година.
    Чудотворната икона на Пресвета Богородица е направила и много чудеса на хората които са заставали с искрена молитва пред нея, за всяка просба.




 

Заветът на Свети Йоан Рилски към неговите ученици

---

"Заветът на св. Иван Рилски" към неговите ученици, създаден през XIXв.

Аз, смиреният и грешният Иоан, който не е сторил никакво добро на земята, когато дойдох в тая Рилска пустиня, не намерих в нея човек, а само диви зверове и непроходими гори. Заселих се в нея сам със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив. Небето ми беше покрив, земята постелка и билките храна. Обаче благия Бог, заради любовта на Когото всичко презрях и търпях глад и жажда, мраз, слънчев пек, и телесна голота, не ме остави, но като благоутробен и човеколюбив баща награди цялото мое лишение с изобилие. Какво да въздам на Господа за всичко, което ми даде. Много са благодеянията Му към мене, тъй като погледна от Своите свети височини към моето смирение и ми даде помощ да претърпя всичко, да претърпя не аз, но силата Христова, която е у мене, защото от Него е всяко добро даване и всеки съвършен дар идва отгоре.

И сега като ви гледам събрани в Господа тук, където, както казах, по-рано човек не обитаваше, а само диви зверове, и като чувам, че скоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, ви оставям това мое бащинско завещание, както и плътските родители оставят на своите чеда земно наследство от сребро и злато и друго богатство, та да помните вашия, по Дух Свети, баща и да не забравяте неговото завещание.

Зная, възлюбени в Господа чеда, добре зная, че вие като новоначеващи, още сте неукрепнали в монашеския живот. Не бойте се обаче, защото силата Божия в немощ се проявява. Ето защо намислих да ви напиша това грубо и просто мое завещание, та като го имате винаги в паметта си, да се укрепявате духом и телом в Господа и да успявате в добродетелите със страх Божий. Вярвам в моя Бог, на Когото служа от младостта си и усърдно се потрудих, вярвам, че след моето заминаване, тая пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от много пустинни граждани и над нея ще се изпълни написаното: “Чедата на неплодната са повече, отколкото у раждащата.”

Ето защо, моля ви, мои чеда, които събрах в Господа, моля ви, моя утробо, не пренебрегвайте наставленията на вашия отец, който заедно с апостола казва: “Заради вас боледувам, докато се отобрази във вас Христос.” Моля ви и ви заклевам със страшното Божие име, нищо да не разорите или да изоставите след моята смърт, но всичко, както написах, точно да изпълните, както се и обещахте пред Бога. А който престъпи или разори нещо от това, той да бъде проклет и отлъчен от Отца и Светия Дух и да няма дял със светиите, които от века са угодили на Бога, но неговият дял да бъде с ония, които са разпнали Господа на славата и с Неговия предател Юда. Да се заличи името му от книгата на живите и да не бъде записан при праведните.

Преди всичко ви завещавам да пазите светата вяра непорочна от всякакво злословие, както приехте от светите отци, без да я примесвате с чужди и разни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули от мене, без да се отклонявате нито надясно, нито наляво, но ходете по дадения път. Пазете се внимателно от светските пристрастия и всякога помнете за какво сте излезли от света и защо сте презрели света и което е в света.

Свети Иван Рилски. Икона от Странджанско. 1764г.

Най-вече се пазете от змията на сребролюбието, защото сребролюбието е корен на всяко зло според апостола. Същият го нарича второ идолослужение. Защото богатството на монаха не се състои в сребро и злато, а в съвършено нестяжание и отсичане на волята си и в голямото смирение. Не ви говоря това по заповед, но Христовите заповеди ви напомням. Христос говори на светите си ученици, а чрез тях и на всички, които са се отказали от света: “Не събирайте злато, нито сребро, нито мед” и пр. Златото и среброто са голям враг на монаха и като змия гризат оногова, който ги има. Ако имаме твърда надежда на Бога, Той няма да ни остави лишени от нищо, защото Сам Той говори: “Даже ако майката забравяше своите чеда, аз няма да ви забравя.” И пак: “Преди всичко търсете царството Божие и неговата правда, а всичко друго ще ви се прибави.” Когато в началото дойдох в пустинята, лукавият враг се опита да ме изкуси със сребролюбието: благочестивият цар ми прати много злато. Когато се отказах даже да го видя заради Господа, разбрах, че тая зла хитрост беше от дявола. Не го приех, но го върнах на царя, който го беше пратил, като помислих в себе си така: ако исках да имам злато, сребро или други подобни, защо тогава дойдох в тая страшна и непроходима пустиня, където не намерих човек, освен диви зверове.по тоя начин се избавих от примките на лукавия изкусител, който се стараеше да ме спъне с онова, от което самоволно се бях отрекъл. Заради това и вие не търсете нищо от тия неща; вашият Небесен Отец, преди да Му попросите, знае какво ви трябва.

Също така не търсете да бъдете обичани от земни царе и князе, нито да се надявате на тях, като забравяте небесния Цар, войниците на Когото се записахте да бъдете, както и да воювате не против плът и кръв, но против началника на тъмата в тоя век. И пророк Иеремия ни заплашва, като казва: “Проклет да е човекът, който се надява на човек” и пр. И като изброява разни примери на зли хора, доказва, че е “благословен човек, който се надява на Господа.” “Не говорете какво ще ядем или какво ще пием, или в що ще се облечем, защото всичко това езичниците търсят. Погледнете на небесните птички, че нито сеят, нито жънат, нито в житниците събират, и вашият небесен Отец ги храни. Не сте ли вие по-добри от тях.” Сами (без нищо) излязохте от света, не се връщайте отново нито с тяло, нито с ум, защото никой, както е казано, който сложи ръката си на ралото и гледа назад, няма да влезе в Царството Небесно. И затова апостолът учи: “Миналото да забравяме към предстоящото да се стремим”. Какво значи,чеда мои: “миналото да забравяме” – нищо друго, освен дълбоко да забравяме и никак да не се предаваме на всичко онова, което оставихме и презряхме заради Бога, когато излязохме от света: да се трудим в предстоящия ни подвиг, в който бяхме призовани от Подвигоположника, нашия Господ Иисус Христос, нашия преблаг Бог, Който ни удостои да понесем Неговия благ ярем, защото Неговото иго е благо и бремето Му леко.

Икона на Св. Йоан Рилски.

Както ви събра благодатта на Светия дух в едно, тъй и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено – единодушно като гледате само на вечното въздаяние, което Бог е приготвил на ония, които Го любят. Общежителното пребивание е много по-полезно за монасите, отколкото уединението. Мнозина не могат да изпълняват уединения живот, но само твърде малцина, и то съвършените в монашеските подвизи. Общият живот е полезен във всичко, както и отеческите книги ни говорят и учат доста за това. Боговдъхновеният пророк Давид го хвали, като казва: “Ето колко е хубаво и прекрасно е, кога живеят братята наедно.” И друг боговдъхновен църковен песнописец прибавя: “За тия Господ обеща живот вечен.” И самичък нашия Господ Иисус Христос не говори ли със Своите пречисти уста: “Гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и аз сред тях.” А богоносните наши отци за уединения живот казват: “Горко на самия, защото, ако падне, няма кой да го вдигне.” Ето защо, чеда, не пренебрегвайте общежителния живот, който се възхваля от Духа Светаго, чрез пророческите уста, но още повече го закрепете и бъдете като едно тяло в Господа, имащо различни членове – едни представляват главата, която се разпорежда, други – нозете, които работят и носят, трети – другите членове на тялото, та всичко да съставлявате в Господа едно духовно тяло, водено и управлявано от една разумна и словесна душа (в духовен смисъл говорим) и нищо разделено да няма. И когато устрите такова пребиваване и такъв живот в Бога, тогава и Сам Той ще бъде сред вас, като ще ви управлява невидимо със Своята благодат.

Не търсете да сядате на първо място и да началствате, но помнете Оня, Който е казал: “Който у вас иска да бъде най-голям, да ви бъде слуга.” Избирайте си наставници и поставяйте си началници ония, които Бог ви покаже, тоест ония мъже , които от всички са засвидетелствани за духовните им подвизи, които превъзхождат всички по разум и духовни разсъждения и които могат добре и богоугодно да пасат повереното им стадо по пасището на благочестие и на животворящите Христови заповеди. За такива трябва да се търси повече указания от Бога, отколкото да се разчита на свое мнение. Ако ли пък, както казва великият наш отец и монашески наставник преподобният Ефрем Сирин, всички почнете да желаете началство и председателство и да станете игумени, наставници, учители, ще разцъфтят у вас крамоли, препирни, спорове, кавги, надпреварване, клевети, омрази, завист и други неприлични за монасите страсти. Тогава ще стане ясно, че го няма Христа сред вас, тъй като Христос не е учител на раздори и несъгласия, но на мир и съединение. Той се моли на Бога и Отца за Своите свети ученици да бъдат едно, тоест единомислени, и не само те, но и всички, които чрез тях вярват в Него, като казва така: “Отче Свети, запази ги в Твоето име да бъдат едно, както сме и ние”, и пак: “Не само за тия се моля, но и за вярващите в Мене поради думите им – всички да бъдат едно.”  Също така и вие бъдете едно, имайте мир в себе си, защото Христос говори на учениците Си: “Мир ви оставям, Моя мир ви давам.” А какъв е, чеда мои, тоя мир Христов? Сам Христос казва: “Аз ви давам не както светът дава.” Мирът Христов превъзхожда всеки ум. Този мир е оня, за който пророкът казва: “Неговият мир няма граница.” И апостолът ни учи, като казва “Имайте святост и бъдете в мир с всички, защото без това никой не може да види Бога.” Такъв, прочее, мир имайте между себе си и с голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко по Бога, за да не прогонвате благия наш владика Бога.

Св. Йоан Рилски проповядва на миролюбиви християни. Гравюра от Рилския манастир.

Ако ли пък се намери между вас някой, който да сее плевели, раздори и други съблазни, такъв бързо извадете вън от вашето събрание, та гангрената да не намери тлъстини според апостола и да не се разпространи злото между добрите и като горчив корен да не произрасте високо, и да направи пакост, та мнозина да се осквернят. Злият вълк  да не разтрои мирното стадо Христово, защото и такива ще се явят. За тях Христос предсказва, като казва: “Трябва да дойде съблазън, но горко на света от съблазните.” Ето защо, чеда, пазете се от такива и не ги допускащайте да живеят между вас, но ги отстранявайте по-далеч от себе си, както пастирът отстранява краставите овце от чистото стадо.

Като живеете пък заедно заради Господа и един на другиго като носите теготите, не пренебрегвайте и живеещите в уединение и скитащите се в пустините, и във вертепите, и в земните пропасти, за които не беше достоен целият свят, но им помагайте, с което можете, за да ги имате за молитвеници към Бога, защото много може да направи усърдната молитва на праведника.

Ден и нощ се поучавайте в закона Господен, често четете книгите на светите отци и се старайте да подражавате на светите наши отци: Антония, Теодосия и пр., които със своите добри дела просияха като светила в света. Здраво се придържайте о църковните правила, като не изоставяте и не пренебрегвате нищо от онова, което светите отци са установили.

Да не пренебрегвате ръкоделието, но в ръцете ви всякога да има работа, а в устата ви да бъде молитвата: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния.” Всякога помнете в ума си смъртния час. Така правеха древните пустинни отци и не ядоха напразно своя хляб, и не само хранеха себе си от труда на ръцете си, но и даваха и на търсещите и така не бяха излъгани в своята надежда.

“Добро е, казва апостолът, в благодат да се укрепва сърцето, а не с храна, която не са получили полза ония, които са ходили по тоя път.” Същият казва: “Пребъдвайте в братолюбието, не забравяйте страннолюбието, защото чрез него едни, без да знаят, приемаха ангели.”

Възнасянето на Св. Йоан Рилски.

Новопросветени люде, утвърждавайте своя еднокръвен народ във вярата и го наставлявайте да остави глупавите езически обичаи и лоши нрави, които държи и след приемането на светата вяра. Това прави поради своето неразвитие, заради това е нужно и вразумяване.

Още много има да ви говоря, мои възлюбени чеда в Господа, но не ми е възможно всичко да ви напиша. Предавам ви на Оногова, Който е източник на всяка премъдрост и разум и Който е истински Утешител, Светия и Животворящ Дух. Сам Той да ви умъдри, вразуми, просвети, научи и настави на всяко добро дело.

Сега ви оставям възлюбения наш брат Григорий вместо мене за наставник и началник, на когото всички сте свидетели, че е достоен да управлява добре по Бога, и единодушно го избрахте за началник, макар той и да не искаше, но от послушание и смирение се подчини на вашата молба. После Бог ще ви посочи кого да изберете.

Аз пък отсега желая да пребъдвам в тишина и безмълвие, за да се покая за своите съгрешения и да изпрося милост от Бога. А вие винаги споменавайте в молитвите си мене, грешния ваш отец, та да намеря милост в съдния ден, тъй като не можах да направя никакво добро на земята и се страхувам от деня на съда и мъките, приготвени за грешници като мен. Божията благодат да бъде с всички вас, като ви осенява и закриля от всички злини. Амин.

Написа се в 6449 (941) година от сътворението на света, месец март, 25-и ден.

Аз, смиреният и многогрешен Йоан, първи жител на Рилската пустиня, с подписа на своята ръка потвърждавам писаното по-горе.

---

Консулството на Руската федерация във Варна и община Каварна отбелязаха тържествено 216-ата годишнина от победата на адмирал Ушаков над турската флотилия в залива на нос Калиакра. Църковният ритуал отслужи Варненският и Великопреславски митрополит Кирил, а в церемонията участва почетен караул на Военноморските сили на Република България

Тържество по случай 216-годишнината от победата на св. праведен адмирал Фьодор Ушаков край нос Калиакра


На 10 август 2007 г. по случай 216-та годишнина от героичната победа на св. праведен адмирал Ушаков над турската флота край нос Калиакра, Негово Високопреосвещенство митрополит Кирил отслужи пред паметника му тържествен молебен, а представителни части на Военноморските сили поднесоха цветя. Честването е организирано от Генералното консулство на Руската федерация. За лично участие в него, на нос Калиакра присъства Генералния консул на Русия в гр. Варна г-н Анатолий Щелкунов. Присъстваха още кметът на град Каварна Цонко Цонев и командирът на ВМС вицеадмирал Минко Кавалджиев. В тържеството участваха представителен духов оркестър и почетен караул от ВМС.

---

СНИМКА ПРЕСФОТО/БТА

Митрополит Кирил освети паметник на св.Теодор Ушаков на н.Калиакра

На 10 август 2006 г. Негово Високопреосвещенство Варненският и Великопреславски митрополит Кирил освети паметника на светия праведен воин Теодор Ушаков на нос Калиакра. Паметникът е издигнат по инициатива на Община Каварна и Генералното Консулство на Русия във Варна. Направен е от бетон и е висок 8,20 метра. Автор на скулптурата е г-н Никола Богданов. През 1791 година край нос Калиакра св. адмирал Теодор Ушаков е обърнал в бягство турските кораби, командвани от Осман Паша. И в тази битка, както и във всички останали, св. Теодор е нямал никакви загуби. Тази година се навършиха 215 години от славната му победа край Калиакра. На тържествата присъства министър Емилия Масларова. В своето изказване тя изрази мнение, че битката на нос Калиакра против поробителя се явява за България начало на освободителната война. Присъстваха още: посланикът на Русия в България – г-н Анатолий Потапов, Генералният консул на Русия във Варна – г-н Анатолий Щелкунов, кметът на гр. Каварна – г-н Цонко Цонев, кметът на гр. Варна – г-н Кирил Йорданов, адмирал Кавалджиев – главнокомандващ Военноморските сили на Р.България, адмирал Коневски – Герой на Съветския Съюз, пръв човек в света, на борда на атомната подводница К-158 през 1966 г. обиколил земното кълбо под водата (така нареченият „подводен Гагарин”); г-н Овчинников – председател на Съюза на писателите на Русия, г-н Бедрос Киркоров – Народен артист на Русия, възглавяващ Руската делегация, г-н Асен Ташев, председател на Дружеството за приятелство с народите на Русия и ОНД, представители на международни арменски дружества и много други гости и граждани. Г-н Овчинников връчи на митрополит Кирил икона на Св. Теодор Ушаков, от името на руския патриарх Алексий ІІ.  По повод събитието, на мястото за втори път беше донесен за поклонение ковчегът с частица от мощите на св. Теодор. В своето слово митрополит Кирил изтъкна, че св. Теодор Ушаков присъства между нас не само духом, но и телом. Това се явява истински образ на нашето единение в Христа и на нашето участие в преображението на света, в който живеем, за който сме призвани от Бога – да го преобразяваме от зло към добро, от грях към праведност, от смърт към живот, от тление към вечност. Всичко това в съработка на нашия Отец Небесен ние виждаме и в образа на великия флотоводец, светия праведен воин Теодор Ушаков. Протоиерей Василий Шаган 11 август 2006 г. Още снимки от събитието:

 

Турският командващ обрича на сигурна смърт армията си 150 кавалеристи спасяват Шипка Грешна заповед забавя пристигането на генерал Радецки
Проф. д-р Божидар Димитров

---

През юли 1877 г. стратегическата инициатива в освободителната Руско-турска война преминава в ръцете на османлиите. На 2 август Сюлейман паша получава от Цариград съгласувания план за генерално решително контранастъпление срещу руската армия. Той трябва да настъпва срещу Шипка, Осман паша трябва да му съдейства чрез настъпление от Ловеч към Севлиево, а Мехмед Али паша - с настъпление срещу Русенския отряд.
Така на 9 август в 7 часа сутринта на връх Малък Бедек шепа руси, оставени за охрана, дават първия изстрел на битката, която ще бъде наречена Шипченската епопея. Те са пометени от вълната турски табори. А в 8 ч изкачената на върха турска батарея вече е открила огън по връх Св. Никола.
Трудно е да се опишат боевете в този, а и в следващите дни. Още повече че и историците не са наясно колко са само генералните турски атаки (седем или осем), в колко часа започват, в колко свършват, до колко късно вечерта (до 21 или 22 часа) трае боят. Ужасяващите загуби не разколебават нито главнокомандващия Сюлейман паша, нито последния аскер. Към обяд на позициите пристига и Брянският полк и от движение се хвърля в атака. До вечерта турците овладяват фланговите позиции на върховете Демиртепе, Демиевец, Малък Бедек, отбранявани от слаби части или въобще неотбранявани поради недостиг на войски, и се доближават на пушечен изстрел от единствения извор и шосето за Габрово - комуникационната връзка на защитниците. Но главните позиции стоят непоклатими на Шипка и бълват огън по врага.
На следващия ден Сюлейман паша се готви за решителния щурм, предислоцирайки частите си. По фронта се води само престрелка. В същото време в тила се разиграват драматични събития. Погрешно преценил направлението на главния удар, ген. Радецки на 8 август е изпратил войсковия резерв на групировката си от Търново към Елена. Шипка остава без поддръжка. Когато на 9 август става ясно, че ударът се нанася през Шипка, резервът е върнат обратно. В 40-градусов пек - през това лято всички разбрахме какво значи това! - войските вървят без почивка. Но Сюлейман паша през този ден за щастие само маневрира пред нашите позиции.
На разсъмване на 11 август дългоочакваният щурм започва. На върха са пет български опълченски дружини, Брянският и Орловският полк и 28 оръдия - всичко 11 батальона с около 7000 бойци.
Турските сили нападат от три страни. В 10 часа сутринта Шипка е обхваната и боевете на отделните позиции се сливат в едно гигантско сражение. Надвечер шепата защитници се готвят за поредната и вероятно последната атака на турците. Но към 19 ч, миг преди турската вълна да залее оределите окопи, в позициите най-близо до шосето за Габрово избухва неистово "ура", подхванато по цялата отбранителна линия. Идва помощ - на коне по двама пристигат 150 стрелци и казаци. Капка в морето, но нито защитниците, нито турците го знаят.
Това е истинският край на боя при Шипка, макар че сраженията за този връх ще продължат още пет месеца и половина. Защото в тази минута е спечелена психологическата победа. А в следващите часове на шипченските позиции една след друга пристигат частите на войсковия резерв - 21 батальона, 38 оръдия, 2 сотни. Атаките на Сюлейман паша и през този ден започват на разсъмване, но таборите се влачат към върха само по повелята на военната дисциплина. Тези атаки естествено са отбивани от защитниците на Шипка с относителна лекота. Боевете продължават и на 13-14 август без прекъсване дори и през нощта. На 15 август и руси, и турци приключват активните действия.
В августовските боеве на старопланинския връх руснаци и българи дават 3348 убити и ранени. Турците - между 10 000 и 15 000. Още около 2000 войници турците ще загубят на 5 септември в един последен отчаян опит на Сюлейман да пробие отбраната. Една от най-значителните турски армии е практически извадена от строя. И няма да може да вземе участие в решаващите военни събития, които ще определят крайния изход на войната.

Сюлейман паша губи напук на Мехмед Али
Много мастило е изписано, за да се обясни защо Сюлейман се насочва към заетия от българското опълчение и Орловския полк Шипченски проход. Той е отличен професионалист, ситуацията на Балканите му е била ясна, а подобна елементарна грешка не би допуснал дори юнкер първокурсник. Всъщност, ако се претеглят везните, имайки предвид бойните сили на противостоящите войски на Шипка - срещу 35 000 останали му след боевете в Тракия аскери - грешка от гледна точка на военното изкуство няма.
Сюлейман има срещу себе си 5000 опълченци и руси, или разполага със седемкратно превъзходство. Защитниците, разбира се, имат по-добри позиции, но това преимущество скоро ще бъде сведено до нула, когато турците заемат височините по фланговете и оттам безпрепятствено прострелят позициите на защитниците. Преобладаващото мнение сред военните историци е, че Сюлейман, воден от необуздани амбиции, е решил сам да приключи войната, достигайки до Дунава със своята армия. Присъединяването му към Осман или Мехмед Али би го поставило в подчинено положение, тъй като и двамата са по-старши офицери от него.

 

 

Нормандия: 63 години по-късно Нормандия: 63 години по-късно "Гробовете от войната са великите предшественици на мира" от Алберт Швайцер, Марина КАРАКОНОВА
05 юни

• 6 юни: Съюзниците дебаркират в Нормандия

 

Годината е 1944. В нощта на 5 срещу 6 юни в Нормандия започва най-мащабната военна десантна операция с кодово име Overlord. Германия очаква откриването на втори фронт - при Кале, или при Булон, но не и между Каен и Шербур - местата, където няма пристанище.

Освен всичко останало десантът е и техническо чудо: заливът Ароманш е превърнат в най-голямото изкуствено пристанище с помощта на железни понтони. После по дъното на Ламанша е прокаран и специален тръбопровод за снабдяване с горива.

Повечето участници в операцията - в началото англичани, американци, канадци и австралийци - са под двадесет години, без никакъв боен опит. Броят им бил 155 000. В деня на десанта валял проливен дъжд и духал силен вятър. 

Шейсет и три години по-късно майсторът на фотографията Иво Хаджимишев посещава ивицата, по която са се разигравали събитията. Снима в продължение точно на 48 часа. Периодът е малко преди Коледа, времето е отново дъждовно и ветровито. Резултатът е фотосерията, наречена "От бойните полета до мира".
"Аз съм от поколението, което знаеше много за Втората световна война, но откъм Източния фронт. Останалото беше старателно премълчавано и започна да се разкрива чак след 10 ноември. Отдавна имам специално отношение и любопитство към това място и благодарение на Френския институт тази моя мечта се осъществи."

Изложбата, особено ако имате възможност да останете насаме с фотографиите, е с удивително въздействие. Драматизмът е породен от контраста между знанието за това, което се е случило по тези места, и настоящото им състояние на пределен покой, застиналост и сякаш дистанция от събитията. Но той е преди всичко в зеленикавата патина, с която са покрити изоставените бункери на фона на морето; той е и във фотографията, на която има само един надгробен надпис:

Нere rests in honored glory
a comrade in arms
known but to Gоd

той се крие дори и в избуялите треви по брега: тук те навяват колкото скръб, толкова и усещане за история.
"Не може да не усетиш, че тук земята помни нещо страшно. И че тук започва битката - наистина малко позакъсняла - за Европа. Няма да забравя и нещо друго: уважението на Франция и съюзниците към немските жертви - вражеските, - нещо, което може да се усети, когато попаднете в немското гробище."

Събитието довечера е "рамкирано". Точно преди откриването на изложбата Иво Хаджимишев ще покаже за първи път в България репродукция от прочутия ялтенски лист (не е салфетка), на който се е решила съдбата на Европа.

След изложбата ще бъде прожектиран филм за Джо Байърли. Това е единственият американски войник, който попада в германски плен, но успява да избяга, да се присъедини към руснаците и до раняването си да воюва заедно с тях. Случило се така, че Джо Байърли е баща на Н.Пр. Джон Байърли -  посланик на САЩ в България. 

 

 

 

Шипченски манастир "Рождество Христово"

 

 

:: Шипченски манастир "Рождество Христово" :: ТРЕТИ МАРТ 1878 година :: Опълченците на Шипка Иван Вазов

 ***

 

 

Шипченски манастир "Рождество Христово"

Първият най-забележителен, красив и впечатляващ паметник на българо- руската дружба в България е Шипченският манастир. Той е създаден в знак на възпоменание и възхвала на православните руски войни и български опълченци отдали живота си за свободата на България през Освободителната война.

Храмът-паметник "Рождество Христово" – известен още като Шипченския манастир се намира в южното подножие на Шипченската планина, в северозападните покрайнини на гр. Шипка, на 12 километра северозападно от гр. Казанлък.

Манастирът е построен в периода 1885-1902 г. в памет на загиналите руски войни и български опълченци в Освободителната за България руско-турска война (1877-1878 г.). Повече от 450 паметници са построени в цялата страна, като израз на благодарност към освободителите, в памет на загиналите руски войници, офицери и български доброволци (опълченци), но Шипченският манастир е най-големият и най-красивият.

 

Той е построен през 1902 г.по инициатива на Граждански комитет начело с граф Игнатиев и Олга Скобелевна (майка на ген. Скобелев – герой от войната), с ясната цел – увековечаване паметта на загиналите офицери, войници и български опълченци и официално е открит на 28 септември 1902 година. Инициативният комитет за строителството на манастира е създаден през 1880 г. начело с принц Алексей Николаевич Церетелев, принц Евгений Михайлович Лихтенберски и други. П.А. Василчиков е избран за председател, а В.П. Мелницки - за секретар. Инициаторите отправят апел към руския народ за дарения и само за една година са събрани 700 000 златни рубли, като в кампанията се включват и много българи.

През 1881 г. е обявен конкурс за проект на манастира и от осем проекта е избран този на архитект проф. Антоний Осипович Томишко (1850-1900), роден в Пардубице, Чехия. Той завършва Художествената академия в Санкт-Петербург с отличие и приема руско поданство през 1875 г. През 1879 г. е удостоен със званието "академичен архитект", а по-късно ръководител на архитектурно ателие в Академията. От 1897-1898 е ректор на Висшето художествено училище.

Жителите на с. Шипка подаряват мястото, където ще се изгражда манастирът, подготовката е завършена и строителството започва през 1885 г. по проекта на арх. А.О. Томишко, под ръководството на арх. проф. Александър Никанорович Померанцев (1848-1918) и под контрола на арх. А.Н. Смирнов. Пристигнали за строежа майстори зидари и дърводелци от Русия, каменоделци от Италия, както и много местни майстори.

Възпоменателната църква на манастира е построена в стила на Ярославлската църковна архитектура от ХVІІ в., наричан "руската древност" и много популярен през 80-те години на ХІХ в. в Русия. Той е известен с характерните арки, фризове, фронтони, многоцветни и позлатени детайли, както розети и стенописи на външните стени.

 

На 15 септември 1902 г. храмът е осветен от Старозагорския митрополит Методий. Манастирът открива официално с прочувствена реч на 27 септември  1902 г. граф Николай Павлович Игнатиев, в чест на 25-та годишнина на Шипченската епопея, като за тази цел пристига и специална имперска делегация от Русия. Тя включва участвалите във войната генерали Михаил И. Драгомиров, Николай Столетов, Константин Б. Чиляев, граф Михаил И. Толстой и други. Присъстват останалите живи български опълченци и множество българи от цялата страна. В приветственото слово, митрополит Методий нарича създаването на манастирския ансамбъл в с. Шипка "велико тържество, събитие от световно значение в живота на българския народ". Тогава е разгласено решението на Св. Синод духовното обгрижване на манастира да бъде поверено на руски монаси.

През октомври за игумен на обителта е назначен йеромонах Генадий от Александър-Невската обител. През април 1904 г. е заместен от йеромонах Терапонт, послушник в Троицко-Сергиевският манастир. След неговата смърт през октомври 1915 г. игумен е йеромонах Максим от Киевско-Печорската обител. В 1920 г. послушникът от манастира Николай Чернов приема монашеството с името Сергий и до края на живота си (месец май 1961 г.), изпълнява игуменските си задължения. От 1961 до 1968 г., настоятел на храма и иконом на Шипченската обител е протоиерей Йосиф Гордеев. С него завършва завещаната от основателите на манастира приемственост.

 

 

Манастирският комплекс се оформя от църква, монашески корпус, поклонническа сграда, приют и Духовна семинария.

Храмът е кръстокуполен, с квадратен наос и три апсиди. Главният вход е оформен с три арки, намира се на западната фасада, до която е долепена внушителна кула-камбанария, висока 53.35 м, със 17 камбани, като най-голямата тежи 11 643 кг и е личен подарък от руският император Николай ІІ. Седемнадесетте камбани са отлети от около 30-те тона отстреляни оръдейни гилзи, събрани в района на битките.

 

 

Дърворезбованият иконостас е от липово дърво с позлатена дърворезба. Изработен е в работилниците за художествени предмети и архитектурни детайли на арх. А.Ю. Янг в Украйна, по проект на проф. А.Н. Померанцев. Иконите са дар от монасите на руския манастир "Св. Пантелеймон" в Света гора Атон.

 

 

 

Храмът е стенописван на два пъти – през 1902 г. от Г. Месоедов и Антон Митов и през 1957-59 г. от колектив под ръководството на проф. Н.Е. Ростовцев. Наред с традиционните сцени – исторически портрети и картини, отнасящи се до историческото минало на България и Русия, показват възстановяването на славянското единство между двата народа. Изображенията на светите братя Кирил и Методий, създатели на славянската писменост и техните ученици – преподобните Наум Охридски, Климент Охридски, Сава, Горазд и Ангеларий са зографисани на северната стена от интериора на църквата. Руските църковници св. Михаил митрополит Киевский, преподоб. Теодосий Печорски, препод. Антоний Печорски и др. са изобразени на южната стена. Св. княз Борис І, който покръства българите и Киевският княз Владимир, който налага християнството в Киевска Русия са зографисани в естествен ръст на двете колони – челно на олтара. Сцената, нарисувана на западната част на храма, е битката на св. Димитър Донский с татарите на Куликовското поле през 1380 г., а битката на св. Александър Невский срещу шведите на р. Нева през 1240 г. е изобразена над южния вход. Сред известните фрески са "Победата на св. Кирил и Методий", св. княз Димитър Донский, св. княз Александър Невский, св. патриарх Евтимий Търновски и св. великомъченик Георгий Софийски.

Върху вътрешните стени и в аркадните галерии отвън са поставени 34 мраморни плочи с имената на 8 491 офицери, войници и опълченци, загинали по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.).

Криптата-гробница е декорирана със скулптурната фигура "Пиета", в 17 каменни саркофага в нея са положени тленните останки на загиналите.

До 1934 г. Шипченският манастир "Рождество Христово" е извънтериториална собственост на Русия заедно с принадлежащата земя и постройки. На 23 юли обителта е предадена на българската държава при подписване в Истамбул на дипломатически протокол от политическия представител на СССР в България Фьодор Разколников.

През 1935 г. Българското Министерство на Външните работи превежда храма във "ведомството и управлението" на Св. Синод на Българската православна църква с предписание към управляващия руските имоти в България, архиепископ Серафим Богучаровски (Соболев), да оформи документа за предаването на собствеността. През 1944 г. Московският и на цяла Русия патриарх признава тези документи и правото на управление на Шипченския манастир от БПЦ.

На 8 ноември 1952 г. с решение на Светия Синод на Руската православна църква всички руски църковни общини и тяхната собственост, в т.ч.  Шипченската духовна обител, преминават под юриксдикцията на БПЦ. Но по време на комунистическото управление на България правото на собственост на манастира преминава първо в ресора на Министерството на отбраната, а по-късно - към Министерството на културата. През 1967 г. се приема неговия специален статут на храм-паметник, за съвместно стопанисване и обгрижване от държавата и от БПЦ. С постановление на Министерския съвет номер 33 от 1970 г., манастирът е обявен за исторически паметник на културата от национално значение и по-късно влиза в историко-архитектурния резерват "Шипка- Бузлуджа".

В чест на 125-та годишнина на Освобождението на България от турско робство руската "Балтийска строителна компания" провежда ремонтно-възстановителни работи в Шипченският манастир. На 3 март 2003 г. по време на тържествата, обновената и освежена обител е посетена от президентите на Русия и България – Владимир Путин и Георги Първанов, но храмът-паметник е все още музей.

На 25 декември 2004 г. – Рождество Христово, храмовият празник на манастира, в обителта е отслужена св. Литургия от Старозагорския митрополит Галактион. Два дни по-късно, с Указ № 1034 на Министерският съвет от 27 декември 2004 г., правителството на НДСВ деактува Шипченския манастир като държавна собственост и той е предаден изцяло на БПЦ и Старозагорската митрополия.

Първи престоятел на Шипчинския манастир е отец Живко Шапков, който в навечерието на 3 март 2005 г. приема монашеството и е ръкоположен за йеромонах под името Сергий. Така се е казвал и последният игумен-престоятел на манастира "Рождество Христово" до 1961 г., когато държавата слага ръка на храма. Сутринта на 3 март 2005 г. в храма е изслужена св. Литургия от  митрополитите Галактион Старозагорски, Дометиян Видински и Калиник Врачански, заедно с Левкийския епископ Павел, настоятеля на руския храм в София протойерей Александър Карягин и местното духовенство. Тук присъстват и министър-председателят на България Симеон Сакс-Кобургготски и съпругата му, посланикът на Русия в България А. В. Потапов, обществени деятели и много граждани. В този ден обителта получава много подаръци: Министерският съвет дарява потир и дискос, областната администрация – икона на Рождество Христово, от Руското подворие – икона на преп. Серафим Саровски. В съседство с храма се намира сградата на Духовната семинария, на която предстои обновление.

Валентин Миновски

с незначителни съкращения

 

Виж също:

• Манастирите в България и Света Гора по епархии и азбучен ред
• Освобождението на България от турско робство

 

 

 

 

Дженюариъс Алойшиъс Макгахан Janarius Aloysius McGahan Януариус Макгахан (Януарий А. Макгахан) (1844—1878)

 

:: Макгахан защитил България пред света Людмила Габровска :: Предговор към "Турските зверства в България" Стефан Стамболов :: Храмът "Света Неделя" в Батак :: Journalist MacGahan’s coverage of Bulgaria

 

Дженюариъс Алойшиъс Макгахан (1844—1878) е американски журналист от ирландски произход, дописник на английския вестник "Дейли нюз", на американския "Ню Йорк хералд" и други. В тях той отразил Френско-пруската война, Парижката комуна и походите на ген. Скобелев. Във вестник "Дейли нюз" той по изключително въздействащ (и съдбоносен за България начин) отразил турските зверства и трагедията на Априлското въстание в България през 1876 година.

 ***

 

 

Макгахан защитил България пред света

Американският журналист описал зверствата в Османската империя и участвал в Руско-турската война

Людмила Габровска

Руско-турската война от 1877-1878 г. и подписването на мирния договор в Сан Стефано са едни от най-значимите събития не само в българската, но и в европейската история през последните десетилетия на XIX век. Те не само променят съотношенията на силите в Югоизтока, но и привличат вниманието на световните политически кръгове. За това принос имат не само военните действия, но и десетките приятели на страната, които се опитват да предизвикат обществения интерес в полза на България, особено в периода след Априлското въстание.

Сред първите чужденци, които разкрили на света кървавите изстъпления, бил американският журналист Джанюариъс Макгахан. По времето, когато пристигнал в страната, той вече бил обиколил света, описвайки десетки политически драми. Но нищо не можело да се сравни с изумлението му, когато видял изпепелена България през 1876 г. Неговите кореспонденции от този период са своебразен връх в световната журналистика. Макгахан изпълнил мисията си блестящо. Всъщност животът му е по-интересен и от най-заплетения приключенски роман.

Роден на 12 юни 1844 г. в Ню Лексингтън, Охайо, той бил дете на ирландски преселници. От съвсем млад започнал да сътрудничи на различни издания и неговата изключителна смелост да приема и най-предизвикателните задачи веднага предизвикали възхищението на читателите.

На 26 години Макгахан бил сред първите журналисти, които отразили Френско-пруската война. Година по-късно бил на барикадите на Парижката комуна. След това заминал за Азия, за да проследи похода на руската армия в Узбекистан. През 1874 г. отразил войната в Испания, а на следващата година се включил в арктическата експедиция "Пандора". Всичките му репортажи от този период са написани с много вдъхновение и топлота, които ги различават рязко от преобладаващите сухи и протоколни кореспонденции. Такива са и статиите му за България.

Макгахан бил един от първите чуждестранни репортери, които пристигнали в България след разгрома на Априлското въстание. Като специален пратеник на лондонския вестник "Дейли нюз" първоначално е трябвало само да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев. Но когато видял трагичното положение в страната, той не се задоволил само със статистическите факти. Макгахан направил достояние на цялата световна общественост зверствата, извършвани от турските власти. Въпреки очевидните трудности той обиколил Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура, Пловдив. При това успял да направи нещо изключително трудно: да се пребори с дипломацията на Британската империя, начело с министър-председателя Дизраели. Подкрепящ целостта на Османската империя, английският премиер твърдял, че фактите за зверствата са силно преувеличени.

"В очите на г-н Дизраели - писал Макгахан - голямото престъпление не е това, че са убити хиляди и хиляди души невинен народ, а това, че във вестниците е публикувана цифрата 30 000 убити, когато тя показвала само 25 000. Оскърбителната грешка не била в посичането на хиляди малки деца, а в това, че за тях било писано да са хиляда, когато в действителност те били 999..."

В борбата си срещу тенденциозната външна политика на Великобритания Макгахан бил подкрепян и от други привърженици на справедливостта - водача на Либералната партия Уилям Гладстон, консула в Цариград Юджийн Скайлер, френските публицисти Иван дьо Вестин, Емил Жирарден, Камий Пельотан, Франсоа Бианкони, мнозина известни писатели като Юго, Достоевски и Тургенев.

Благодарение на изобличителните свидетелства на Макгахан в Англия били устройвани митинги, на които били гласувани повече от 500 резолюции в подкрепа на българския народ. Организирали се доброволни комитети за събиране на помощи и изпращане на петиции до правителството.

"Гледано от нашето място, Батак напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей - написал Макгахан. - Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко беше маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок, оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във вой. По-късно, когато влязохме в градчето, ние разбрахме този звук. Отново погледнахме грамадата от черепи и скелети пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички те са били жени и момичета.

От седлото на коня преброих над сто черепа без да включвам тези, скрити под другите кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени..."

Макгахан не се поколебал да опише и потресаващата картина, посрещнала го в черковния двор.

"Това беше ужасяващо зрелище - зрелище, което ще ни преследва цял живот... малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали... Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата..."

Освен покъртителни свидетелства на зверствата, Макгахан описал една от най-правдоподобните картини на характера и традициите на българите. С това той дръзнал да обори заблудите и предразсъдъците на голяма част от европейската общност.

"Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържането на същото мнение.

Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели също ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати - се възползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише.

И накрая, процентът на грамотните в България е толкова голям, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите били диваци, са уведомени за тези факти?"

Заради своята изключителна самоотверженост Макгахан се превърнал в един от най-уважаваните общественици в Европа. Със своите статии той успял драстично да преобърне мнението на световната общност. Дори се записал като доброволец в Руско-турската война и преминал Стара планина, за да отразява отблизо хода на събитията. Именно неговите репортажи от тези години изиграли значителна роля в политическите дискусии относно съдбата на поробените народи. Но Макгахан не могъл дълго време да се радва на свободата, извоювана за българите.

Макгахън починал малко след подписването на Санстефанския мирен договор, на 9 юни 1878 г., след като се заразил с тифус. За своя 34-годишен живот Макгахан успял да направи повече, отколкото мнозина български държавници за цялото си съществуване. Затова ненапразно на гроба му пише "Освободителят на България".

Вестник "Новинар" 25 февруари 2006 година

 

 

Предговор към "Турските зверства в България"

Стефан Стамболов

Предговор към преведеното от Ст. Стамболов съчинение на Макхаган и издадено у нас като самостоятелна книга през 1880. Преводът е направен от руското издание на книгата, като в предисловието са заети от там много елементи.

Всекиму е познат даровитият кореспондент на вестника "Дейли нюз" Е. А. Макгахан, който чрез своите дописки за турските зверства в България възбуди негодованието на всичкия образован свят против постъпките на турските варвари и всели съчувствие и милост към нашите страдания даже и у народните ни врагове. В настоящата книга се заключават писмата на Макгахана. Ето що говори за тях руският издател на книгата "Зверства в Болгарии":

"Писмата на кореспондента на "Дейли нюз" Макгахан за турските зверства в България съставят едно от най-едрите явления в европейската литература в настоящата (1877) година. Съвършено вярно говори Гладстон в своята знаменита брошура: "Аз напълно съзнавам многоброй-ните заслуги, правени от независимия печат на човечест-вото, свободата и справедливостта, но, доколкото ми е известно, "Дейли нюз" е направил най-голямата и блестяща услуга. Ако да не беше мъжеството, решителността и сръкето на тоя орган на общественото мнение, то ние щяхме досега да стоим в тъмнината, и злочестите българи не щяха да имат своята най-добра и основателна надежда."

Всекиму е позната историята на произхождението на тия многознаменателни писма. На 23 юний 1876 година в английската либерална газета "Дейли нюз" беше напечатано едно писмо от нейния цариградски кореспондент Пирс за жестокостите, правени от турците в България, на основание върху събраните от него местни сведения. Английското обществено мнение се сепна, но Дизраеловото министерство в парламента и в своите органи не само изрази съмнение за справедливостта на тия страшни известия, но направо ги опроверга, като ги назова "сензационни и недостойни за внимание клюки". Предизвикана на бой, газетата гордо вдигна ръкавицата и като видя, че англииското правителство при всичко, че има многобройни агенти в Турция, не може или не иска да разкрие напълно мрачните събития, които позорят нашия просветен век, изцрати в България свой специален кореспондент или комисар, за да направи формално следствие. Изборът най-сполучно падна на Макгахана, който вече се ползуваше с голяма известност като кореспондент на една американска газета при руската армия, в Хивинския поход.

Като пристигнал в Пловдив на 23 юни Макгахан посетил всичките, най-вече пострадали местности и като посветил четири месеца за най-добросъвестно изследване настоящето положение на злочестата страна, върнал се в Цариград чак на 20 ноември. Резултатът на това дознание са писмата, които, като се появяваха според мярката на натрупването на материала, отвориха най-първо очите на Европа, за да види иастоящия характер на турското правителство, извършваните под неговото покровителство беснотии и ужасната съдба на притиснатите християни. Тия писма възбудиха голямо негодование, което се изрази в 300 публични митинга, в които люде от всевъзможни партии и мнения пламенно изказваха, от една страна, отвращение към турското правителство и към политиката на английското министерство, а от друга - своето дълбоко съчувствие към правдолюбивия дописник, който разкри тайната, така старателно покривана не само от турските, но и от английските официални органи.

Победата на "Дейли нюз" беше пълна и Дизраели, ако и не направо, но чрез устата на другаря на министъра на иностранните работи, Бурк, беше принуден да признае, че правителството и всичката страна са много задължени на газетните дописници, с помощта на които станаха известни събитията в България. Тая знаменателна съвременна епопея на формално следствие, направено от частната газета върху действията на една могуществена империя, имаше грамадно влияние върху европейската политика и може да се смята за една от главните причини за свикването на цариградската конференция, резултатьт от която с такова трескаво безпокойство чакаше всичкия свят.

Но без да гледаме на едно такова важно, почти безпримерно значение на Макгахаиовите писма, те още нигде не са се появили изцяло, макар че преводи и отломки от тях да се поместваха във всичките европейски и руски газети. Даже в Англия само първите шест писма са напечатани в отделна брошура, а между това само в общия техен състав те представляват пълна, не само обстоятелна и правдива, но даже художествена картина на зверствата, извършвани от турците в България през пролетта на 1876година, и положението на злощастния народв настоящата минута, за изучаването на което Макгахан е посетил повторно в октомври и ноември всичките прегледани по-напред от него места. Затова ние смятаме за полезно, особенно във вид на проектите за бъдещото устройство на България, обсъждани в цариградската конференция, да представим на руската публика пълния превод на всичките писма на Макгахана.

Като изпълни възложената на него задача, той се обърна към английския народ с тържествено заявление своята благодарност за съчувствието, изказано в многобройните митинги. И твърде скромно на себе си предписваше незначителна роля в изобличението на българските ужаси, като уверяваше, че славата, а следователно и благодарността, най-вече принадлежи на Пирс, който най-напред обърна вниманието на Европа върху тия мрачни фактове, на английския консул Беринг и на американския Скайлер, които посетиха България в едно време с него. Той така също характеристично забележва, че винаги е считал за длъжност на всеки човек, а толкова повече на всеки вестникар, да изобличава всяко престъпление, дето то и да е станало, и да брани слабите и злочестите. И затова, като е изказвал твърде слабо негодуванието, което той е чувствал към турските подвизи, той и не подозирал, че ще го обвинят в желание да порази читателите с трескави ефекти, които действуват неприятно върху нервите на образованите хора.

В отговор на това обвинение, прибавя той, мога само да кажа, че у българските жени и деца, подхвърлени от турците на всевъзможни мъки, така също имаше нерви и че при бездействието, даже отречението на станалите фактове от страна на турското правителство, оставаше ми само да известя на английския народ и на всичкия свят за ония действия на турците, за които и досега не мога да си припомня без ужас и негодувание. Това обръщение към народното сърце не остана безплодно: Англия направи на България материална помощ до 50 000 лири стерлинги и нравствена, която, надявам се, съвършено ще измени бъдещето на тоя страдащ, мъченически народ.

Остава ни да кажем няколко думи за достоверността на съобщаваните от Макгахана сведения. Той се е ползувал от материали от първи ръце и е основавал всичките приведени от него фактове върху свидетелствата на иностранните консули, на немските по железницата чиновници, американските мисионери, най-сетне на самите пострадали българи и техните желати - турците. Справедливостта на описваната от него картина напълно се потвърдява от официалния отчет на Беринг, който не дотам съчувствува на българите, от протокола, съставен от княз Церетелев и Скайлер, а най-вече от подробното Скайлерово донесение на американското правителство, напечатано тия дни и което в главните си черти съставя само повторение на знаменитите писма на неговия другар по пътешествието. Но окончателният извод на Скайлер така е важен и така напълно съвпада с погледите на Макгахан, щото ние ще го приведем изцяло:

"В пловдивския, сливенския и търновския окръзи, а така също в съседните места, на които обърнах особено внимание, казва той, има изгорени досущ или отчасти 79 села, без да говорим за многобройните разграбени села. И така, пропаднали са до 9000 къщи, а като смятаме във всяка къща средно число по 8 души, излиза, че 72 000 човешки създания са останали без покрив. Убити според моята сметка има до 10 984. Разбира се, че много още има убити по полето, големите пътища и горите, но за тях не са останали положителни сведения. Затова мисля, че общата цифра на убитите достига до 15 000 души. Сетне са умрели много хора от болести, затвори и пр. Фактове за позорно оскърбление на жените срещаха се на всяка стъпка така много, щото не мога да ги приведа всичките. Изгарянието на домовете, убийствата и всевъзможните зверства, извършени от турците, очевидно съвсем не са били необходими за потъпкването на въстанието, което е било твърде незначително, и селяните при първото поискване давали са оръжието си. Така също тия действия не се оправдават от паниката, защото тя се е била отколе минала, когато войските излезли в поход, или пък с подобни зверства от страна на българите, както утвърдяваха не само турците.

Аз старателно изследвах тоя въпрос и не намерих никакви доказателства да са извършвали българите каквито и да са зверства. Само в два случая инсургентите са изгорили две турски села и убили две туркини при бягането им из Панагюрище. Нито една туркиня, нито едно турско дете не са били убити хладнокръвно, преднамерено; нито една туркиня не е била обезчестена, нито един турчин не е бил мъчен, нито една турска къща не е била ограбена и нито една джамия не е била осквернена.

Мнозина се стараят да докажат, че Портата не само не е заповядвала да се извършват станалите ужаси в България, но даже че не е знаяла за тях. Но има много причини да ни карат да предполагаме, че Абдул Керим паша, сердар-екрем, изпратен в Едрине за усмиряване на бунта и сетне главнокомандуващ на турската войска в Сърбия, Хюсеин Авни паша, бившия военен министър, и Митхад паша са знаяли твърде добре за българските ужаси, ако да не са ги сами възбудили. Но във всеки случай лицата, които особено са се отличавали със своята жестокост и варварство, са получили награди от турското правителство, а тия, които са се старали да действуват законно и им е било жално да проливат невинна кръв, едвам избягнаха от наказанието."

 

Виж също:

• Православната читалня: През вековете: Българска история
• 3 март 1878 година. Освобождение на България от турско робство
• Духовни бисери от Св. Писание и Св. отци
• Православен речник

 

---

    www.Pravoslavieto.com

         

---

Националният парк-музей "Шипка- Бузлуджа" - по следите на българската история Високо в Стара планина се намира величественият връх Шипка, увенчан от Паметника на свободата. Една от най-известните ни бойни светини е издигната в чест на руските войни и българските опълченци, загинали в Руско-турската война от 1877-78 г., донесла Освобождението на България от петвековно османско владичество. Преди близо 130 години на това място, сред суровите склонове на Балкана, с цената на много човешки жертви са се водели решаващи за хода на войната сражения. Всяка година грандиозният монумент заедно с разположения в подножието на планината храм-паметник "Рождество Христово" и намиращия се наблизо исторически връх Бузлуджа се посещават от над 60 хиляди български и чуждестранни туристи. По време на сраженията за отбрана на Шипченския проход в подножието на върха загиват повече от 11 хиляди руски войни и български опълченци. Веднага след края на войната към руската армия е създаден специален комитет, който има грижата да съхрани за поколенията спомена за техния подвиг. Така за кратко време, със съдействието на българската общественост, в района на прохода са изградени общо 26 мемориални знаци, скулптури и възстановки на руските бойни позиции, батареи и землянки. Днес тези исторически паметници са включени в Националния парк-музей “Шипка-Бузлуджа”. “Той е сред малкото музеи по света, които са разположени в т.нар. "театър" на военните действия", твърди Мая Миланова, представител на музея. Паметникът на връх Шипка е построен през 1934 г. с доброволните дарения на българския народ. Израснал сякаш от скалната гръд на планината, той олицетворява непреходния човешки стремеж към свобода и независимост. “Висок е 31,5 м. и е изграден от местен камък доломит - допълва Мая Миланова. - Строителството е било съпроводено с големи трудности, защото е на върха на планината. Самият монумент има формата на пресечена пирамида, назъбена в горната си част, точно като средновековна крепост. На северната му стена се издига огромен бронзов лъв с височина 4 м. и дължина 8 м. Под него има надпис "На борците за свобода". Вътре в паметника има няколко помещения. Приземният етаж е превърнат в костница. Там, върху 4 мраморни лъва, е поставен мраморен саркофаг, който съхранява костите на 317 руски войни, загинали на връх Шипка. Пред саркофага има скулптурна група от руски войни и български опълченец, свели глава във вечен поклон пред саможертвата на загиналите. Те са с шинели с вдигнати яки, което напомня за свирепата зима на 1877 г. На останалите площадки на паметника през 1991 г. беше открита експозиция, която разказва за отбраната на Шипченския проход. Там са изложени лични вещи на участниците в боевете, много картини, оръжия, руски униформи, ордени и медали. Като изкачите 7-те етажа на паметника, ще стигнете до панорамната площадка. От нея се разкрива неповторима гледка към възстановката на бойното поле. В хубаво време като на длан се виждат Северна и Южна България." В подножието на върха, там, където склоновете на Стара планината плавно се спускат към живописната Долина на розите, се открояват златните кубета на храм-паметника "Рождество Христово"от 1902 г. Той е изграден по проект на руския архитект Томишко, с дарения на руския народ, в прослава на загиналите в Руско-турската освободителна война. В строителството му, продължило цели 6 години, участват майстори от Русия и Италия, помагат и много българи от съседните села. "Храмът е в стила на руската църковна архитектура от 17-и век с характерните арки, фризове, фронтони и позлатени детайли”, пояснява Мая Миланова. Главният му вход е оформен с 3 арки, над които се издига внушителна 53-метрова камбанария със 17 камбани. Най-голямата тежи 12 тона. Иконостасът на храма е от липово дърво с богата позлатена дърворезба. "Това, което прави този храм уникален, са 34-те мраморни плочи по стените му, както и във външните аркадни галерии - разказва г-жа Миланова. - На тези плочи със златни букви са изписани имената на загиналите руски офицери и войници по време на Руско-турската война. Върху 4 от тях са изписани имената на падналите за свободата на България български опълченци. Криптата на храма е превърната в костница. В двете й галерии са разположени 17 мраморни саркофага с костите на загинали руски войни по време на боевете на Шипка." Във високите части на Балкана се намира и най-големият идеологически паметник у нас, издигнат на връх Бузлуджа, където през 1891 г. е учредена Българската работническа социалдемократическа партия. Неин наследник е управлявалата страната ни в продължение на 45 години БКП. Монументът, открит през 1981 г., е във формата на гигантска летяща чиния с прилежащ към нея 70-метров пилон и е бил украсен с уникални стъклописи и мозайки, дело на най-добрите български художници. Днес това творение на соцреализма, построено на един от най-живописните върхове на Стара планина, тъне в забрава. Разграбен и изписан целият с графити и антикомунистически послания, паметникът е символ на една безвъзвратно отминала епоха в по-новата ни история, която идните поколения не трябва да забравят. Наблизо, на фона на зелените борове се откроява каменната фигура на Хаджи Димитър – войвода на чета от освободителните борби срещу османското потисничество. През 1868 г. той загива в подножието на връх Бузлуджа в неравен бой срещу многобройния противник. Освен паметните исторически места, посетителите на Националния парк-музей “Шипка-Бузлуджа” могат да видят и българската природа в неподправеното й величие. Мястото е подходящо за пешеходни преходи и екотуризъм. Венета Николова   История и религия 11 Август 2007 130 години от Шипченската епопея   В Руско-турската Освободителна за България война от 1877-78 важно място заема отбраната на Шипченския проход. Безспорно най-драматичният епизод в тази отбрана са боевете от 21 до 26 август  (9-14 август по стар стил) преди 130 години. От юг с огромна армия през прохода настъпва Сюлейман паша. Защитниците  – български опълченци и руски воини, са изправени пред многократно превъзхождащ ги противник. Решителното сражение започва на 23-ти сутринта. С изключителен героизъм българи и руси отбиват прииждащите на вълни атаки. Отбраната се пропуква на няколко места. В следобедните часове, когато припасите и силите на защитниците са на привършване, се случва нещо невиждано: към противника политат телата на убитите им другари. Краят изглежда неизбежен. В този момент на върховно напрежение на помощ пристига руски отряд. Подкреплението, макар и неголямо, внася паника у неприятеля. Българи и руси се хвърлят в контраатака. Шипка е спасена. В следващите три дни турските атаки са безуспешни. Какво е значението на тези боеве за изхода на Освободителната война – интервю на Венета Павлова с д-р полковник Петко Йотов, директор на Националния военно-историческия музей: -Аз бих отговорил малко по-емоционално: слънцето изгря на Шипка, там бяха първите лъчи на нашата свобода, защото 11-ти (23-ти) август – решаващият ден на бойните действия, се оказа решаващ и за нашето Освобождение. Така че шипченските боеве имат наистина изключително значение за хода на войната. Веднага ще кажа, че там основната задача по отбраната я изпълнява нашето опълчение. Българските опълченци там са около 6 хиляди души, докато руснаците са около 3 хиляди души. Това е един от редките случаи, когато с тактически сили и средства се решава важна стратегическа задача. С победата на Шипка е провален замисълът на турското командване за преминаване на силите на Сюлейман паша през прохода, за деблокиране на град Плевен и отхвърляне на руската армия на север от Дунава.       - Какво е съотношението на силите в сраженията? Различни източници посочват различни цифри.   - На 9-ти (21-ви) август опълчението е около 6 хиляди души, а около 2 хиляди са руснаците. На 11-ти (23-и) се увеличават само с още хиляда руси. Тези общо около 9 хиляди защитници от Брянския, от Орловския полк и от опълчението се сражават с 37-хилядната армия на Сюлейман паша, така че съотношението на силите е значително в негова полза. Османците превъзхождат защитниците и по отношение на въоръжението, на артилерията. Но, от друга страна, тези свети за българската свобода височини са много добре отбранявани. Тук за първи път има пълен профил на полева отбрана. Тя има голяма дълбочина – до 2000 м, създаден е кръстосан пушечно-артилерийски огън на подстъпите към прохода и т.н. - Чия е заслугата?   - На руското командване. Офицерите в българското опълчение са предимно българи, но служили в руската армия по 5-6, по 10 години. Освен това има и руски офицери. Всъщност, то се командва от елитни руски офицери, които познават много добре военното изкуство и на тях се дължат именно тези позиции, тази прекрасно организирана и блестящо водена отбрана. В тази война, която Русия завършва победоносно на Балканите, числото само на руската армия е 554 000. И това е елитът: гвардията, гренадирите, новото въоръжение. Така че не можем да говорим за грешки, за слабости в подготовката. Аз се извинявам, но има цивилни историци, които оценяват военното изкуство, без да имат понятие за какво става дума. Те говорят, че разузнаването било слабо, а това изобщо не е вярно. Руското командване знае в навечерието на войната разположението на всяка турска рота, на всички оръдия. И веднага ще кажа, че това се дължи до голяма степен на двама славни българи –  Христо и Евлоги Георгиеви. Те са известни най-много с това, че са дарили място и пари за построяване на Софийския университет “Св.Климент Охридски”. Ние се прекланяме пред тях за Университета, но не знаем, че те дават милиони, благодарение на които генерал Киселски през есента на 1876 г. създава блестяща разузнавателна мрежа. В хода на всички бойни действия обединяват усилията си български разузнавачи, съгледвачи, руското разузнаване. От друга страна, това е нов тип война, използвани са нови оръжия. Има високоподготвени офицери като проф. ген. Драгомиров, командир на 14-та пехотна дивизия. За 85-годишното съществуване на Руската генералщабна академия от 1832 до 1917 г. само двама души са я завършили със златен медал. Единият от тях е ген.Драгомиров. Планът на войната се разработва от ген. Обручев - също професор. Началникът на опълчението ген. Столетов е доктор на математическите науки.   - Какви експонати във Военно-историческия музей са свързани със  Шипченската епопея?   - За Шипченската епопея имаме класическата картина “Героичната защита на Шипка, август 1877” на руския художник Павел Ковалевски, имаме, разбира се, и други платна. Имаме един албум с репродукции на 50 картини от Руско-турската война, главно рисувани от руски художници, който е изработен през 50-те години на миналия век - наистина блестящо пособие. От тази война имаме неимоверно много експонати: оръжия, униформи, икони, лични вещи... "Бой за Шипка", художник Димитър Гюдженов Долу: Паметникът на Свободата на Шипка е завършен през 1934 г. В него се пазят кости на герои от Шипченската епопея. Един от най-внушителните идеологически монументи у нас се извисява на вр. Бузлуджа Храм-паметник “Рождество Христово”е в стила на руската църковна архитектура от 17 в. Част от възстановката на бойното поле Снимки: Венета Николова