август 2007
Четвърта година продължават археологическите разкопки на крепостта Кострици, край Ексиновград. Научен ръководител на екипа ст.н.с. д-р Валентин Плетньов.
Крепостта е изградена през V век и тогавашното й име не е известно. Разрушена е през 614 г. по време на аваро-славянските нашествия. Възстановена е в началото на XIV век и става извесна под името Кострици. Според д-р Плетньов тя е една от малкото крепости в България от това време, запазени в толкова добро състояние. Защитавала е северния край на Варненския залив и пристанището, разположено в него.
Разрушена е при похода на емир Муса. Северната стена на крепостта е дълга 220 м, дебелината на зида е 2.50 м, височината й е 8 м. Пред стените й се издават кръгла, квадратна и триъгълна кули.
В северозападния край на крепостта е имало кула, висока около 15 м., с малък параклис, ползван основно от защитниците на пристанището. Тази година при разкопките д-р Плетньов разкри няколко жилища, около 250 монети, много керамика. Тези находки още веднъж свидетелстват за датировката на крепостта. Според д-р Плетньов гъстото застрояване е било характерно за средновековието. Преди ден бяха разкрити и няколко гроба.
Успоредно с разкопките вървят и възстановителни и укрепителни работи. Вече са поставени указателни табели, изработени от художника Владимир Димитров, съвместно с издателство “Славена”.
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!
Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, засмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!
ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
"Защото и за днешните - и за времената бъдни
ще бъдат нужни хора безразсъдни:
не за изгода тлъста, а за гола правда
срещу куршум да тръгват,
да лягат под брадва!" …
Стефан Цанев (писател, поет, драматург)
МЕЖДУ БИТА И ПАНТЕОНА
Тодор Ив. Живков
1
Трудно е да се пише за Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Защото те са между героите в живота на народа ни, които са възприети дълбоко от неговото съзнание и изразяват с особена пълнота единството между историческото и битовото, между бита и пантеона. Те, и особено Хаджи Димитър, стоят с еднаква сила и в изкуството на българите, и в нашата фолклорна традиция, те са в преданието, което обвързва поколенията, отношението към тях е отношение към България.
Естествено, Хаджи Димитър и Стефан Караджа са своеобразен връх и в развитието на културно-историческата самобитност на Сливенския край. Случи се така, че в януарските дни на вече далечната 1968 година предприех първото си народоведско пътуване в онзи дял от България, който се простира от Котел до Сливен продължава на юг, през Бакаджиците към Сакар и Странджа. Това са места, из които според тамошните летописци са шетали повече от сто войводи на хайдушки чети и където почти всяко селище е обогатило с герой или събитие националната ни памет. Пътувах в дни студени, когато минаваше Игнажден и запяваха коледарски чети, настъпваха "мръсните дни" на езическия ни календар и излизаха наяве всичките "зли сили" на прастарата фантазия на българина и цялата щедрост на неговото "блажно" веселие. Пих вино в Нейково и Ичера, радвах се на възрожденската красота на Жеравна и Котел, брулеха ме незабравимите ветрове на Сливен. И като че ли най-дълбоко заседна в душата ми Градец - с топлите си улици и с още по-топлите си къщи, с хората си, които изживяват достойно достойната история на своя край. Тъкмо там изпитах най-силно онова очарование от българското битие, което се усеща най-пълно във възрожденските ни селища с тяхната нашенска цивилизованост и нашенска мяра за човека, за човешка чест и достойнство.
Казвам нашенска, защото чертите на българина, които имам предвид, са се развивали и съхранявали най-много там, облагородени от онова узряване на националната ни култура през XVIII и XIX в., което намира израз не само в делата на великите ни предходници, но и в самия живот на хората, в тяхното битово съзнание и самочувствие.
Тъкмо там, в тези селища бит и история по своему се преплитат и извисяват, там местното и националното са обвързани в едно органично единство. Средоточие или, по-точно, начало на това единство е възрожденската личност. Разбира се, не е по силите на фолклористите да проследяват личностните превъплъщения на нашето национално въздигане, фолклористът търси по-скоро проявите на масовото и трайното, на онова, което формира традицията и нейния основен принцип - обичая. Но все пак онзи, който малко или повече е допирал до поривите на народа ни към прераждане на неговия етничен живот в онези времена, не е могъл да не премисли приноса на Братя Миладинови и Г. С. Раковски, на В. Априлов и П. Р. Славейков, на Ив. Богоров, В. Чолаков и толкова други. Да не говорим за Л. Каравелов и дори за Хр. Ботев. И не е могъл да не премисли, че формирането на нацията като че ли преминава с различна сила и в различни форми през земята ни. Най-рано и с особена емоционалност този процес се начева сякаш в Македония, откъдето идва и книжицата на Отец Паисий, и "Български народни песни" от Миладиновци, за да се получи онова повсеместно узряване на националното ни съзнание, което се изяви така мощно през втората половина на XIX.
Историята отреди така, че тъкмо от Котел надолу през Сливен и Тракия личностният потенциал на Възраждането се изяви с цялата му възможна пълнота. Можем да тръгнем от Софроний или от Алтънлъ Стоян войвода, от търговеца или книжовника, от служителя на империята или от даскала, от овчаря или от Инджето, за да стигнем до онзи, който преплавя в едно енергията на няколко поколения, до Раковски. Вървейки из тези селища, роденият другаде улавя как от всяка селищна история, от преданието и песента, от чутото и прочетеното се въззема една от пътеките към българския национален пантеон. И воденият другаде улавя как националните ни герои влизат подобно на старите богове между хората, за да заживеят според нравствените канони и непретенциозните ритуали на един народен култ.
2
У нас като че ли Пенчо Славейков беше първият, който заговори за онова специфично предразположение на народа към героите, което поражда този култ. Неговият характер, формите, чрез които народната традиция превръща определени герои в обект на поклонение и преклонение, изразяват вътрешното богатство на народното съзнание, неговото развитие.
Юнакът е, който изпълва епичните времена на българите, където те се връщат, когато историческото им битие е поставено на изпитание, затова Марко Кралевити е физически безсмъртен - той е там, в пещерата, в царството на мъртвите ни предци и чака своя час. Причината да се оттегли там е повтаряна у нас многократно през епохата на Възраждането. Той, юнакът, чиято сабя сече скали и върхове, първогероят, който шета с исполински крачки, среща овчарче с пищов в ръката си - на заплахата, че с тази играчка може да бъде прострелян, отговаря с извечната доверчивост на безсмъртните и подлага длан на дулото на непознатото оръжие. За да осъзнае, че неговото време е минало. Времето на юнаците.
Този мит съдържа една от най-дълбоките догадки в българската фолклорна философия. Светът се променя, променят се и героите, които се създават. Но те отиват в света на предците, който е вечен. И при Марко България е сътворена като земя и народ - нека си припомним как крачи той през тази земя от Шар до Дунава и надолу, след робските синджири, проточили се през Беломорието, за да се нареди сред предците ни. Рожба на едно митологично мислене, той идва от детството ни като народ, набирайки сила и от спомена за Конника, и от делата на първосъздателите на държавата ни, и от битките ни за етнично оцеляване. Затова той според народа е бил, непременно е бил в онези времена, когато такива човеци са ни били потребни.
Бил е и цар Иван Шишман.
Спомням си, че пак в онези зимни дни на 1968 година попаднахме в едно от селцата горе, над Котел, където Балканът се е надвесил над побългарените преди векове степи, и една селянка, вярваща в народното предание като в майчин благослов, ми разказваше как на Великден нейният стопанин отивал към една от могилите сред нивята на селото, как тази могила - подобно на небето на Йордановден - се е отворила и изпод нея грейнала църква и от църквата, от златната църква излязъл той, сам цар Иван Шишман.
Плод на същите и не на съвсем същите духовни пориви в народния култ е този цар. Той се ражда в онази просека между фолклорното и нефолклорното, която се с очертала още през IX в. в нашата култура. Единна в измеренията си като етнично творчество, културата ни получава онова членение, което й е нужно, за да се разгърне с нова динамика, благодарение на която ще се достигнат и върховете на автономната културна дейност, свързана най-вече с християнството, и народната духовна инициатива, довела до невероятна пълнота на фолклорното ни творчество. На тази основа ще се получат и неизучените все още открития на българския религиозен епос.
Иван Шишман като обект на народен култ е свързан с тези процеси. Постигнат от трагична орис, българинът трябва да намери обяснение за онази гибел, която шета из нашите земи в Шишманово време. И в съгласие със светогледните измерения на това време ще потърси и знаците за тази гибел, и прорицанията за края на нещастието. Формулата е проста и убедителна със своята категоричност: народът български е сторил грях и изкупление за този грях е робството, поробителят също е пропит от греховност и в това е сигурният знак за края на неговото царство - ще дойде време, когато това царство ще рухне и ще се възстанови царството на българите. Тази логика на вечното завръщане намираме и в епоса за Марко, но при изграждането на образа на Ив. Шишман, на девойките, които свършват сами със себе си, за да не се подчинят на насилието, в орисията на местните и общобългарски светци се срещаме с мъченичеството, с преклонението през саможертвата в името на едно дълбоко и всеобхватно тълкуване на "нашата вяра хубава". По тоя път културата ни открива личността, която крепне чрез страданието, чрез голямото страдание на цял народ.
Съвсем естествено е проявленията на тази личност да са многостранни, но народният култ към героя ще се избистря постепенно по посока на хайдутина. А стигнем ли до този образ, не можем да подминем друмищата на Котленско и Сливенско.
Преди години по тези друмища срещнах покойния вече Димитър Осинин. Беше по време на един от онези събори, които наричаме фолклорни и които събуждат толкова възторзи и отрицания. От цялата ни земя се бяха събрали певци и гайдари, певици и кавалджии, за да възпеят хайдутина и хайдутството. Просълзен, бай Димитър ми обясняваше за кой ли път теорията си за голямото движение на мотивите и сюжетите в нашата фолклорна епика. Епичното творчество за юнаци, твърдеше той, върви от Запад на Изток, докато хайдушката поезия тръгва от там, от селищата край Кушбунар и връх Българка и върви на запад, от Вълчан към хайдут Велко.
Не оспорвам теорията на заслужилия народовед. Тя преповтаря казаното от Пенчо Славейков и с едно поетично обобщение за процеси сложни и непроучени. Но не може да се отрече, че тъкмо по тези краища намираме почти всичко, които притежава българинът като поезия за хайдутството. И най-важното - богатството и силата на народния култ към хайдутина.
Този култ е възпитаван и предаван от поколение на поколение, той е обичай, норма за нравственост, отношение към минало и предходници.
Поетиката на нашия хайдушки фолклор е поетика на този култ. Благодарение на художествените открития, които изявяват тази поетика, се променя народното чувство за личност и история или, по-точно, промененото отношение към личността и нейното място в историята поражда неповторимата сила на тази поетика. И това е един от знаците на онова обновление на етничното ни самосъзнание, които откриваме в битието ни през XVII и XVIII в.
Исторически, както е известно, събитията протичат с особен драматизъм най-вече в Котленско и Сливенско, из Източна Тракия, по Странджа. И тъкмо тук се извършва в най-силна степен онази трансформация на народното художествено мислене за хайдутина, която определя по-късно и отношението към Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В песента и преданието навлизат герои с дълбоко лична съдба, която ги с отделила от "модела" на хайдутина и която позволява на фолклорния певец и разказвача да разпознава тази съдба като особено значима за цялото, за етничната общност. Такава е съдбата на Индже.
Индже е между онези, чийто живот можем да определим като предчувствие за промяна. За промяна на големи, на вековни неща. И затова той е вълнувал винаги творците на културата ни, намерил е свое място в националната ни памет.
Разбира се, веднага трябва да се подчертае, че тъкмо от личностно гледище тогава гората е пълна с юнаци, които се извисяват благодарение на преломния характер на епохата. Но при Индже има и един втори момент, който е основен: песните и преданията за Индже, сътвореното от поети и писатели за Индже и най-вече бележитата творба на Й. Йовков - във всичко това се откроява общият мотив, който напомня старите митологични схеми. Става дума за завръщането на своя.
Едно културологично пътуване по следите на този мотив би ни донесло любопитни неща - завръща се Одисей, завръща се героят от вълшебните приказки, завръща се Дон Кихот. Индже се завръща при своя народ в един момент, когато този народ е застрашен като етнос, когато много от неговите синове и дъщери променят вяра и съзнание. Това са годините на кърджалийството и даалийството, на масови помохамеданчвания, на ежедневното насилие. Да прекрачиш браздата на етничното оцеляване, да преминеш през грехопадението на родоостъпничеството и да се върнеш, като получиш и отмъщението, и прошката - в това е притчата за Индже.
И силата на песенния поплак:
Заплакала е гората,
гората и планината -
все зарад Индже войвода.
И все пак, ако перифразираме Ботев, ще трябва да признаем, че Индже и голяма част от хайдутите след Индже са все още "из пределите на народното предание..." Те излизат от поетичната тъкан на фолклорната история, носят конкретните страсти на конкретни исторически дейци, но не съдържат все още онази промяна, която зрее в общественото съзнание, в неговите потребности за героична личност. Вероятно първият, който удовлетворява тази потребност, е Хаджи Димитър.
3
Естествено, в хронологията на нашата национална революция Хаджи Димитър не беше пръв. Самата народна песен ни го е подсказала:
Първият беше вървеше
Георги Раковски от Котел...
Казал го е още Ботев - от 1862 г. според него започва нов период в разгръщането на тази революция и начинател на този период е великият котленец. Но пак Ботев три години след подвига и гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа ще напише, че с тази чета се открива нова епоха "в историята на нашето политическо и умствено възраждане", за да обобщи с пророческа точност: "Будният народ стресна се силно, огледа се и, като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."
Да, чрез Хаджи Димитър и неговите другари, чрез привидната отчаяност на тяхната саможертва народът усети силата си. И затова Хаджи Димитър стана първият, когото народът постави между онези, които в бъдеще ще бъдат неговият национален пантеон.
Изразът национален пантеон разбира се е съвсем условен. Можем да кажем национална митология и с това няма да променим смисъла на нещата. Това е повече категория на националното самосъзнание, на националната самооценка, отколкото светилище или архитектурен паметник. Това е отношение към онези, които в известен смисъл създават нацията и затова представата за тях се изгражда чрез културата и най-вече чрез националното изкуство.
В този смисъл първият, който положи основата на българския национален пантеон, е пак Ботев с неговата балада за Хаджи Димитър. След Ботев литературата ни най-вече чрез Вазов ще осмисли трагизма и героиката на Възраждането и ще утвърди в нашата национална памет и традиция онези дейци на тази епоха, чрез които се изявява същината на историческия процес, а това ще рече същината на националното самоизграждане.
Естествено, в случая не е потребно връщането към сложния смисъл на тази творба. Онова, което ни интересува тука, е възприятието на Хаджи Димитър, което намира израз в стиховете на първия поет на нацията и, от друга страна, животът и съдбата на героя в песента и в преданието, във фолклорната традиция. В случая става въпрос за един особено важен момент в нашия културен развой, който засяга взаимодействието между фолклорното и нефолклорното като осова линия на този развой.
Надали е нужно също така да се припомня, че в многобройните анализи на баладата "Хаджи Димитър" се говори и за влияние на фолклора или поне за връзка с фолклора, че има - банални и нелишени от оригиналност - съждения за това как и доколко фолклорната песен определя едни или други мотиви и интонации в поезията на великия поет.
Въпросът не е във фолклора, а в преосмислянето на един народностен мироглед и в онази дълбока промяна в отношението ни като етническа общност към себе си и към света. В строфите на баладата е разкрит последователно в основните му проявления и митологични ядра целият космос на патриархална България. Благодарение на този космос тя е оцеляла. Интерпретацията на този мит, заключен в мислите за Балкана и юнака, който умира в неговата прегръдка, за жътвата, жетварките и техните песни, за орлицата и за самодивската сватба и, накрая, за земята, природата и небето на българите, за техните певци и песни, се е осъществявала през вековете в обреди, в нравственост, в заклинания и танц - във всичко, което е било нашето битие. Средоточие на този мит е юнакът - не Хаджи Димитър от Сливен, не четникът, войводата на шепа храбреци, а юнакът в целия смисъл на това основно зърно в българския народностен мироглед. Той, юнакът, е мощната връзка с онова, което сме изживяли, той е и Марко, и Шишман, и хайдутина, взети в единството им като митологично обобщение на всичко, което сме сторили на земята си и от себе си. Само юнакът може да прокълне вселената, само зарад юнака може да спре слънцето, само над юнака в българското мироздание застава орлица, само юнакът има за брат сокола - юнашка птица и за сестра - самодивата. И накрая - само юнашка душа може да бъде взета от самодива, за да остане там, в света на предците, на безсмъртните.
И не само това.
Тъкмо митът за юнаци, претърпял толкова метаморфози в поетическото ни възприемане на света, с неговата емоционална и смислова неизчерпаемост обединява времената в съдбините на един етнос, той е и минало, и сегашно, обърнати към оцеляването на общността, към нейното прераждане. В крайна сметка тъкмо чрез този юнак народът вижда и усеща силата си, идентифицира се с него, за да повярва в своето историческо безсмъртие.
Поел в себе си цялото му минало, юнакът преживява непомерното страдание на този народ. Чрез строфите си поетът поднася причастие и чрез съдбата на героя си - изкуплението, през което трябва да се премине. Така баладата "Хаджи Димитър" става песен за националното ни прераждане, знак за това, че народът е друг, подготвен за една велика и чудна саможертва.
Всичко това прави в частност тази творба един от ярките примери за плодотворния характер на фолклоризма в изграждането на националните култури. Както е известно, рецепцията на фолклорната традиция е една от градивните прояви на този процес. Високи постижения тук имаме тогава, когато по думите на един от големите познавачи на художествените явление Д. Лукач е налице "свое родно и самостоятелно доизграждане на самосъзнанието за националния живот и дори за живота на човечеството въобще". Ботев не само постига това самоизграждане, той преобразява националното самосъзнание, използувайки - нека пак се позовем на Лукач - аурата на фолклорната традиция.
4
Нужно с да се подчертае, че възприемането на фолклорната традиция за Хаджи Димитър в съпоставка с творбата на Ботев може да ни донесе разочарования. Сравнени с нея, безхитростните думи на фолклорната песен губят своето достолепие. Сякаш цялата поетическа традиция на народа ни е овладяна и преобразена от великия поет, за да остане тя, фолклорната практика на българите, бледо копие на своите минали завоевания.
Безспорно нещата са по-сложни и по-дълбоки.
Съпоставими като поезия, като изкуство на словото, фолклорното и нефолклорното принадлежат към различни системи на културата. Богатството на народното отношение към Хаджи Димитър, особеното му място в националната култура се определя от "гледните точки" на тези две системи.
В случая не е излишно едно уточнение на "втората гледна точка", на фолклора. В най-общ смисъл тя изразява народното отношение към Хаджи Димитър и неговите сподвижници, но в конкретните за онова време форми на фолклорната традиция. Тази традиция обаче затова е традиция, защото носи в себе си и по-стари, понякога древни следи, и тръпките на едно обновление, което заслужава внимателна и достойна оценка.
Беше време, когато на фолклора ни от времето на Възраждането насам се гледаше, така да се каже, като на потъващо културно благо. Забравяше се, че възрожденските струи в битовата ни самоличност се избистрят във връзка с голяма част от хайдутите, с появата на смешника-мъдрец Хитър Петър, с творбите за национално-освободителното движение на българите от Македония и Одринско. Това са само три върха, при това очертани според доволно остарялото виждане за фолклора като неписана литература. Но обърнем ли се към музикалния дял на фолклорната ни култура, ще доловим и раждането на нови вокални и инструментални явления, и по същество нова настройка на тези изяви на етничната ни култура.
Пак по онова време се изменя с посока чак към нашето време хорото на българина, дълбоко и цялостно се обновява битовата ни пластична култура и т.н.
Нахвърляйки съвсем огрубено картината на тези промени, не бива да забравяме културологичните функции на възрожденския град. Там поетите-песенници, пред които върви с цигулката си Д. Чинтулов, създават нов тип художествена компетенция на обществото, оттам тръгват вълните на нови вкусове и предпочитания, които не зачертават фолклора, а водят до промяната му. Постепенно всичко, което се носи по силата на обичая и което се подаваше като опит да се улови в нишките на традицията новата действителност, се подвежда под знаменателя на националната култура.
Всичко това разширява и фолклора като културна реалност, и битието на герои от типа на Хаджи Димитър в етническата действителност. Оказва се, че под фолклор за X. Димитър - и за Ст. Караджа, разбира се - трябва да се разгледат широк кръг от явления, всяко от които има свое място в общото виждане на народа за първия в неговия национален пантеон.
Естествено е най-напред да се разграничат локалните и общобългарските прояви на този фолклор. Ако след Бузлуджа името на Хаджи Димитър обходи цяло българско, една от предпоставките е, че още приживе фолклорната традиция вече го беше "подхванала". В Сливенско и Котленско изпокон века живеят мотиви и представи за хайдутина, които открай време поддържат култа към него. Сигурно в съвременните разкази на хората от родния му край се усеща стремежът към модернизация на фолклорното. Но факт е, че в него са търсели необичайното. Не бива да забравяме, че в сливенския квартал Клуцохор е роден например Злати Кокарчоолу, за когото се е вярвало, че е имал крила под мишниците. Необичайното не е свързано непременно с някакво чудо, но чрез него хайдутинът, от една страна, се индивидуализира и, от друга страна, допълва се, обогатява се и се извисява представата за него. Затова поколенията помнят Страхил войвода с прокобния му сън, а Алтънлъ Стоян с гиздавото му облекло, Вълчан със заровените съкровища, а Шибил, един "чист" разбойник, с това, че след смъртта му земята не искала да го приеме и го изхвърля три пъти.
Така че чудо или не, необичайното е в тъканта на култа към хайдутина. В скоби казано, по този белег българският хайдутин се налага като универсален образ на народен герой. И не само затова, естествено.
Хаджи Димитър също има съдбата на тези, в чието житие-битие народът търси необичайното. Съществува мълва, че е роден с риза - нишка, която води към древния мит за произхода на юнака, на спасителя, на месията. Съществува и мълва, че над люлката му са се явили орисниците - естествена промяна на битовото съзнание тогава, но те отреждат на X. Димитър особен, необичаен жизнен път.
Нещо друго, най-същественото. Както е известно, X. Димитър хайдутува преди още да отиде във Влашко. Той минава Дунава с името на човек, който вече е бил войвода. Времето на неговото хайдутуване е време на разцвет на хайдушката песен по тези места. Тъкмо там се осъществява един процес на циклизация на песенните творби за хайдутите, който е твърде важен.
В случая е нужно да се отбележи, че фолклорът - има се предвид класическия ни фолклор - изобщо е цикличен културен феномен. Като цяло познаваме годишни фолклорни цикли, което значи циклично възпроизвеждане на художествената традиция на определено селище, регион, на определен етнос в рамките на една природна година. Познаваме фолклора и като култура, която "следи" жизнения път на човека - с оглед възрастта и пола, с оглед националното положение на човека и т.н. Като изкуство фолклорът също има цикличен път на развитие. Без да се отклоняваме, ще припомним само обредните песенни цикли (коледуване, лазаруване) и т.н., и циклите, свързани с определени герои - за Марко и Момчил, за Чакър войвода и т.н.
В Сливенско и Котленско в края на XVIII и началото на XIX в. циклизацията около героите на хайдушкото движение се осъществява особено силно и, по-широко, изгражда се местен цикъл за хайдутина, който има своите особености.
Достатъчно е до упоменем цикъла песни за Индже войвода и Добри байрактар, за Димитър Калъчлията и неговите сподвижници, и т.н. Между героите, които попадат в художествената орбита на този цикъл, са и непосредствени учители и съвременници на Хаджи Димитър. Двама от тях заслужават особено внимание.
Първият е Панайот Хитов. Основата на цикъла песни за него е старият мотив заръките на войводата, в случая заръките му до Бойка, неговата жена. Тръгне ли човек по селата из Сливенско и Котлеиско, надали ще срещне певец, който да не може да изпълни един от вариантите на забележителната "Панайот Бойки думаше". Мотивите, които събира този сюжет, ни рисуват и класическия хайдутин, и почти сантиментално привързания към семейството си селянин и по-старият размирник, който ще благослови пътя на Хаджи Димитър. В търсене на опора в традицията певецът стига до там, че според него Панайот търси съвет от Бойка как да обере хазната и тя му препоръчва известното от най-старите мотиви, от юнашкия ни епос средство - преобличането на героя:
- Панайот, кръвна пръвнино,
Панайот, първо венчило,
и туй ли да те науча,
и туй ли още не знаеш?
Съблечи дреи юнашки,
облечи дреи просешки
и земи блюдо просешко,
че иди долу на пътя
на пътя, на кръстопътя,
и сложи блюдо просешко.
Нещо повече, певецът разкрива по-нататък сюжета изцяло в стилистиката на юнашката песен. Защото Бойка продължава:
Оттам ще мине азната,
със седемдесе юнака,
със седемдесе левенка -
сякой ще фърли по пара,
най-пудир върви азничар,
той ще ти фърли желтица.
Тогаз на крака подскочи,
извади сабя вренгия,
та се налево завърти,
надесно дор се обърнеш -
азничар само ще остане.
Пак за Панайот Хитов ще бъде изпята песен, която ще го свърже с класическата представа за хайдутина: дванадесет души дружина ядат и пият, само войводата не яде и не пие - има хабер от жена си, че му се е родил син, "момченце-златоперченце". Другарите го предупреждават да не тръгва, но героят отива, за да срещне турците.
Така че наблюденията в тази насока показват как хайдушкото битие на Хитов актуализира мотиви и сюжети, които са основни в култа към хайдутина, в епоса за него.
Вторият хайдутин, който в случая трябва да се упомене е Стефан Цоцкин от Жеравна. Наричали са го Кючук Караджа за разлика от другия, големия Стефан Караджа.
Може би тука му е мястото да се напомни за другата голяма "среща" на фолклора и литературата върху културноисторическата територия на Сливенско и Котленско - за Йовковите "Старопланински легенди".
Известно е, че разказът "Овчарова жалба", първият по време на написването разказ от този забележителен цикъл, е по спомен за същия този Стефан. Известно е също така, че пред литературния критик Вл. Василев Йовков изразява недоволството си от този разказ. Вероятно заедно с всичко друго една от причините за това недоволство е обстоятелството, че местното предание за Стефан, разбирано като мълва и песен, не е разкрито в творбата с онази пълнота, която познаваме от "Индже" например. А Йовков е знаел това предание от детството си. И нещо друго. На пръв поглед съдбата на Кючук Стефан е изключително подходяща, за да бъде вписана в художествения свят на "Старопланински легенди" - хайдутинът-кавалджия, който в празник пригласял откъм корията на Жеравна с кавала си, за да сподели любовната си мъка, а майка му плаче по него така, че размеква сърцата на другарите му и той получава техния укор:
- Стефане, жерувнянино,
Стефане Кара Караджа,
сал ти ли имаш майчица,
сал теб ли й майка раждала,
къпала и повивала.
...
Стефане, ще ни издаде
твоята мила майчица.
Майчината, а не овчаровата жалба е основният мотив в преданието за Стефан. Йовков съхранява този мотив, но в разказа му, за разлика от песента и от спомена за Кючук Стефан, той не е основен. И е естествено писателят, който познава всичко това от дните на детството си, да улавя непълнотата на своето художествено обобщение.
Има обаче и нещо друго. Независимо от наличието на разказа "Юнашки глави", книгата на Йовков като отношение към народната памет е посветена на ценностите и драмите в патриархалния живот на българина по време на робството, големият писател се опира на налични мотиви и фабули в местния фолклор и ги преосмисля от гледна точка на своя нравствен идеал. По този път - подобно на старите иконописни изображения - битът на българина е осветен отвътре и движението на авторовата поетика е подчинено на това вглъбяване в човешките измерения на трайното, на вечното. По този път се раждат "Старопланински легенди" като цялостна творба, която е особено привлекателна именно като проява на художествения фолклоризъм. Разбира се, този фолклоризъм е чужд на грехопаденията на разрушението, с който се срещаме у Ботев. И потърсим ли разграничение, то - относително и неточно като всяка съпоставка между художествени ценности - Ботев и Йовков, техните художествени внушения ни възвисяват и от позицията на битовото величие на българина, и от гледна точка на формирането на неговия национален пантеон.
В тази светлина за темата на това изложение е важно още едно уточнение. Стефан от Жеравна се подвизава с Панайот Хитов, с Хаджи Димитър и Стефан Караджа в годините на тяхното хайдутуване. Логиката на неговия живот, колкото и затворен да е в своята лична драма той, го води към подвига на бъдещите войводи. Йовковият замисъл - ако съдим по интереса му към някои родопски предания - отива пак натам, към обобщение на битовите стойности в живота ни. А във фолклорната традиция песните за Стефан се сплитат с творбите за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за да образуват с тях едно художествено цяло, един фолклорен цикъл.
5
Трудно е да се проследи историята на този цикъл. Процесът па фолклоризация на историческото знание има някои особености, които не ни позволяват да мислим, че появата на песните следва хронологията на събитията. Явно е, обаче, че подвигът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и тяхната гибел е събитието, което и осмисля всичко създадено за тях преди 1868 г., и налага отпечатък върху сътвореното по-късно. Смъртта на героите е първият случай, когато една гибел разтърсва така дълбоко всички български краища. Естествено най-напред върви мълвата - тази извечна форма на обществената психика, чрез която се възобновяват древни или по-малко древни фолклорни феномени. Такъв феномен е вярването, че героят е жив, че Хаджи Цимитър броди още с четата си из Стара планина. Подобно вярване сплотява етничната общност и ни напомня още веднъж колко родствен е образът на Хаджи Димитър с всички герои от българската историческа епика - от Крали Марко до него и после към Ботев1, и някои от героите на антифашистката борба.
Разбира се, това вярване е показателно в каква посока ще се разгърне фолклорната традиция по-нататък. И първото, което трябва да се отбележи, е обстоятелството, че сътвореното за X. Димитър и Стефан Караджа придобива общобългарски характер. Почти веднага се подемат песни за героите и то по всички краища, и като че ли най-напред в Македония. Песента и сега си остава най-сърдечното средство за помен, както винаги през вековете чрез песента героят се упоменава и това упоменаване се повтаря от поколение на поколение.
В случая не бива да се забравя, че песента в онова време - изобщо - не е сама за себе си. Тя е в съдържанието на онези тържества, които сбират социума в едно, превръщат го, както се изразяваше Ив. Хаджийски, в нравствено цяло. Песните за Хаджи Димитър и Стефан Караджа се изпълняват на хора и най-вече на трапеза. А трапезата в живота на една селищна общност и изобщо в живота на етничната общност не е само място за ядене и пиене. Това е най-често сватбена или поминална трапеза, т.е. средоточие на основни моменти в живота на човека, на неговия род и народ. На нея се слуша и разказът за миналото, и благословията към бъдещето. И затова на трапезата водещата песен е песента за най-достойните, за онези, пред които се чини поклон. И затова българинът е запявал най-често за Хаджи Димитър и Стефан Караджа на трапезата си.
Но има и нещо друго, което не бива да се забравя. В културата ни през Възраждането героите на национално-освободителното движение в много случаи стават подвластни на битовото, на фолклоризираното християнство. Това е стара следа в народностното ни съзнание и идва от известните поверия, че мястото на смъртта на героя е лековито, че убитите за народното дело трябва да се упоменат в параклиси и църкви и т.н. За X. Димитър и Ст. Караджа се правят водосвети и по местата, където са минали, и по други краища на България. А край едно кладенче, направено от Ст. Караджа край родното му село, което било "лековито", бива направен манастир и в деня на "Св. Илия" се е отбелязвал помен за него.
Ще бъде прибързано тези прояви да се тълкуват само като суеверия, фолклорното християнство, както се проявява тук, е само формата, чрез която етничното ни съзнание утвърждава героя и чрез която етничиата общност се идентифицира с героя, прави го символ на свои съкровени идеали. И не е случайно, че при случаи на неуважение към паметта на героя се "задвижват" санкциониращите механизми на обичая - онзи например, който развалил манастира до кладенчето на Стефан Караджа и преместил самото кладенче, бил сполетян от нещастия, а кладенчето бликнало на старото си място.
Това са, така да се каже, първичните рефлекси на народностното съзнание и психика на подвига и гибелта на X. Димитър и Ст. Караджа. Те идват от всички краища на земята ни и затова, проследявайки този фолклорен в същината си процес, ще открием нюанси и във формите, и в съдържанието. Така например по пътя на четата от Дунава до лобното й място ще се срещнем най-вече с разказа, получил специфични постоянни места, които го превръщат в предание. Разказват как X. Димитър върнал жетварките, които работят ангария на бея, защото в неделя е грях да се работи, как четниците влизат в църквата с оръжие, полагат клетва и кръщават едно дете с името Димитър, как осветили знамето пред църквата и т.н. В тези разкази се повтарят думи на героите, постъпки на героите (когато турците качват ранения Ст. Караджа на гърба на един турчин, той рекъл: "Паша ефенди, доживях да възседна турчин в живота си") места, свързани с героите.
Съвсем друг тип предания откриваме в селищата около Бузлуджа. Основното там е опитът на майката на X Димитър да намери гроба на своя син, последният бой, смъртта.
Колкото повече се отдалечаваме от епицентъра на събитията и песента, и преданието получават друг, по-обобщен израз. Събитията, които следват - и особено Априлското въстание и националноосвободителното движение в Македония и Одринско, вече се "съпровождат" от песни, в които Хаджи Димитър и Стефан Караджа са свързани и с новите герои на нацията.
6
Върнем ли се към фолклорния цикъл за двамата герои, сътворен в Котленско, в Сливенския край и надолу в селата край Ямбол и Нова Загора, ще трябва да отбележим неговата цялост. Тя се изразява и в отношението към двамата герои, и в общото звучене на творбите, което въпреки отбелязаната от много изследователи традиционност, е пролетно приповдигнато - в музикалния облик и в стиховете се долавя промяна, която явно идва от мисълта за националното освобождение.
Спомням си как през 1968 г. 74-годишният тогава Стефан Гедов от с. Градец започваше песента за Васил Рахнев - участник в четата на X. Димитър, дочакал Освобождението на заточение - с едно вдъхновено провикване:
- Каква се пролет зелнала,
зелнала и развила,
развила, раззеленила -
под всяко дърво и юнак,
във всяка долина и байрак.
Таз картина той свързваше убедено с възхода на освободителната борба, с годините, предшествували непосредствено Освобождението. Зад тази картина той виждаше движението на младите българи към свобода, патоса на това движение и поставяше в неговия център Хаджи Димитър.
Тази цялостност на цикъла, за която говорим, намира израз най-вече в отношението към обективната историческа действителност. Тя е поетически усвоена и преобразена и - независимо от реалната основа на отделни мотиви, лица, събития - се налага на вниманието ни като самостойна художествена позиция към тази действителност. Разбира се, в тази самостойност откриваме онзи наивитет на певеца, който характеризира повечето образци на късните форми на нашия класически фолклор. Тъкмо този наивитет подкупва и - в контекста на трапезата, на атмосферата на празника - се възприема с особена сила. То извира от онова смесване на понятийни изразни средства и нови идеи, на герои и събития, благодарение на което - пак в контекста на бита и с оглед на психологията на слушателите, на стремежа да се упоменат своите, защото в паметта те са заедно - се достига до песни, които носят особеното очарование в традициите на този край:
Блажена гора зелена,
блажена Стара планина,
зиме е пълна с овчари,
лете е пълна с юнаци,
под всяка бука и юнак,
във всяка долина и байрак.
Най-напред беше, вървеше
Георги Раковски от Котел,
вторият беше, вървеше
Хаджи Димитър от Сливен,
третият беше, вървеше
Стефан Караджа от Тулча,
четвърти беше, вървеше
и им байрака вееше
Иванчо Сивов от Котел.
Така че обединяващото в цикъла, за който става дума, е единството на спомена за героите, на оценката за героите, на поклона пред героите. Отидем ли по-нататък, откриваме това единство в отношението към четата.
Известно е мястото на хайдушката чета в битието на българина като етнична общност и в неговия фолклор. Това е колектив, който се изгражда на основата на определени нравствени принципи и нравствени са принципите на неговото функциониране. Във фолклорния цикъл за Стефан Караджа и Хаджи Димитър тази нравствена основа на хайдушкия закон е запазена. И, което е обичайно за фолклорния процес, към него са превключени класически сюжети от нашия хайдушки епос. Имаме например песен, в която войводата предаден от своята кумица, за което Хаджи Димитър я наказва жестоко. В цикъла е включен и известният сюжет "Хайдушка сватба" като "невестата" е Иванчо Сивов от Котел, в него откриваме редица мотиви, които певецът познава от десетилетия и благодарение на които "пренася" от уста на уста и от епоха в епоха представата за хайдушкия колектив. Такъв е мотивът за девойката, която се вслушва в хайдушкия кавал, разваля седянка, облича юнашка премяна, за да стане Хаджидимитрова байрактарка.
Не е познатото обаче, което определя същината на народното отношение към тази чета. Познатото и новото, сигурното като стил и поетика и несигурното в опознаването на новите явления е обединено около героите в разглеждания цикъл.
Тези герои са реални исторически личности и, най-важното, личности със сложни житейски съдби. Тъкмо личното е, което поддържа местното предание за тях, то е, което е в основата на отношенията между хайдутите-бунтовници, които в известен смисъл са непривични за класическия хайдушки свят. Тези отношения образуват самата сюжетика на цикъла, и неговото идейно и художествено движение. В центъра на тези отношения естествено стоят Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Веднага трябва да се подчертае, че изпятото за двамата войводи в Източна България показва известно различие с оглед селищата, в които са записани песни за единия или за другия - повечето от творбите за Хаджи Димитър се пеят в Сливенско, докато за Стефан Караджа - в селата около град Ямбол. Вероятно по тази причина се пораждат и определени различия в песенната повест на двамата. Но това са различия в самия цикъл, където водещата фигура си остава войводата - Хаджи Димитър.
7
Както се каза, Сливенският балкан никога не е осиромашавал на хайдушки войводи. И както всички те са били различни по достойнство, така различен е бил и интересът на творците на местния фолклор към тях. Сътвореното за Хаджи Димитър надминава изпятото и за най-личните му предходници. Обитавал през последните годни от хайдутуването си най-вече горите над Жеравна, той вероятно е привлякъл вниманието на певците и с някои моменти от личния си живот, и с делата на дружината му, и дори с немаловажната подробност, че тази дружина е носела знаме от зелен плат с лъв в средата. И затова повече от песните са пропити с възхищение тъкмо от дружината, от нейния войвода. Войводата на дружината е онази фигура, която в известен смисъл определя очарованието на целия цикъл, включително песните за Стефан Караджа.
Разбира се, певците се интересуват най-живо от това - как се става хайдутин. В случая с Хаджи Димитър в потока на годините са се съхранили и сюжети за прощаването на бъдещия войвода с неговото "либе хубаво" - учителката Тотка, и споменът за това, че той е продал имането си, за да поеме трудния път и традиционната "игра на увещания" между сина и майката, която знае, че все едно синът й ще поеме този път. Онова, което е важно в случая, е, че хайдушката чета и онази, преминалата Дунава през 1868 година, са се слели в една - единствена, многолика в постъпки и настроения четата на Хаджи Димитър.
Към тази чета се отправят всички герои от цикъла с въодушевление, защото войводата ги е позовал. Дори Стефан Караджа в известната по цяло Българско "Караджа дума Русанки", се подчинява на този повик и с това свършват всичките му терзания, че хората хортуват за него лошо - бил хайдутин, "на хайдутите главатар":
Дорде си дума издума,
пътните порти тропнаха,
с ясни гласове викнаха:
- Тук ли и Стефан Караджа,
Караджа, страшна войвода?
Много му здраве носиме
от Сливен от Хаджията,
Хаджи Димитър войвода.
...
Като ги зачу Караджа,
че стана, стана Караджа,
Русанка в чело целуна,
право във Сливен отиде,
във Сливенските балкани.
Тази готовност естествено не идва само от личния авторитет на Хаджи Димитър. Тука си казва думата и песенния трафарет, и исторически сложилото се отношение към хайдушкия войвода като органична проява на нашата етнична психика, и самият нравствен закон на хайдутството.
Все пак личното обаяние на Хаджи Димитър си казва думата. В случая важно е да се посочи характерът на онова, което бихме могли да определим като заръки на войводата. Те са твърде съществени, защото определят мотивите да се поеме пътя към жеравненските гори. И както е открай време по тези места, където минава пътят Цариград-Русе, поводът е, че минава царската хазна. Не обирът на хазната доминира обаче в интереса към новия войвода. Но и той, като толкова свои предходници, има правото на войводата, а това ще рече правото на закрилника и да нареди кой какво да донесе на четата му.
И тръгва Гено "герджик овчаря", Гено "шилетарина", Гено "ичеренина" със заръки, чието неизпълнение не вещае добро. Най-напред да иде при ханджията Бойчо, да му занесе много здраве и да проводи на войводата "парите, намерените":
дето ги Бойчо намери
в Жерувнянката кория,
в приведената хралупа,
във телешката вулия.
Оттам Гено да отиде с много здраве "при дяда Нягол чорбаджи":
- Няголе, да ми проводиш
пушката гегълийката,
със сребърните азлъци,
дето я Нягол откупи
от онзи сетен сиромах,
без пара, без половина...
Тези заръки получават и онези, които могат да обуят и облекат дружината, за да се стигне до простата и вековна философия на ножа:
- Да не ме струват, ще сляза,
главите ще им отрежа...
Има и други заръки обаче, които за Хаджи Димитър са най-честите. Събрал дружината, войводата ще проведе ритуала с хайдушката клетва с думите:
- Дружина вярна, сговорна,
слушайте какво ще кажа -
пушки, пищови снемайте
и ги на кръст направете,
ний да си клетва подадем,
с турци бой да се биеме,
народа са си освободим
от това робство турското.
Много са песните, където ще открием този мотив. Най-често това е войводското слово преди клетвата:
- Що седим, братя, ще търпим,
да вземем пушки бойлийки,
да хванем, братя, гората,
да си народа отървем...
Или:
- Другари верни, събрани,
на мен ми вече дотегна:
дето ме видят - гонят ме
дето ме хванат - бият ме,
Аз ще си дружина събера,
на Агликина поляна,
все отбор млади юнаци,
народа да си отървем
от тези турци проклети.
"Народа да си отървем" - безизкусното слово на певеца, сгрято от трапезарското тържество поддържа онази етнична вяра в освобождението, чийто израз става тъкмо Хаджи Димитър. Тя го поставя в центъра на хайдушката трапеза, където дружината пак според принципите на фолклорната идеализация яде агне печено, лее вино червено, играе хоро. Пак според тази идеализация войводата е седнал под широк чадър и записва юнаците, в това число, разбира се, и сестриния си син. Впрочем, по силата на едно битово мислене, повечето от героите се оказват роднини на войводата - сестрино момче му е и Стефан Караджа, свако му е П. Хитов, той е вуйчо на Васил Рахнев от Градец, на Иванчо Сивов от Котел - на дружината. Иначе и не може да бъде: родството е знак за уважение, да си рода с войводата е белег на високо признание, войводата да те приеме за роднина - това е част от нравите на тези избрани мъже, признание, дори поклон.
Тези наблюдения да достатъчни, за да направим извода, че песните за Хаджи Димитър и изобщо фолклорната традиция за него е продължение и развитие на епичното като проява на етничното възприятие на своето минало. Или, както би обобщил моят земляк грънчарят Флоро от барутния буквар на Й. Радичков, то ако не е епично, мигар мъжете-певци на България и нейните моми-песнопойки щяха да разнасят спомена за войводата по сборове и панаири, по сватби и по седенки. И да ни изненадват с художествени открития. Такова откритие е песента за Иванчо Сивов от Котел. Тръбач, а според други знаменосец на четата, той е ранен на няколко места в боя при с. Попово, Разградско и пленен. Осъждат го в Русе на смърт и го обесват в Котел. По обичая на поробителя тялото му висяло три дни пред конака за назидание на непокорните. И по обичая на поробените населението се изредило да целува тялото му и го погребва тържествено. Та когато съдят същия този Иванчо Сивов, главата на неговия войвода отдавна е отрязана, но това не пречи на певеца да започне творбата си със запева:
Че стана Хаджи Димитър,
нарами торба просешка,
през нощ за Русчук отиде,
на Русчук, на тъмницата.
И да му обещае той, "бате Хаджи Димитър", че ще го освободи, когато го поведат към "Котел, чутна касаба".
Епичното пронизва самото мислене на певеца за безсмъртния войвода и затова той много рядко ще упомене за неговата смърт. Той е безсмъртен и в смисъла на поетическото обобщение на Ботев, и в смисъла на народната представа за юнака.
8
Бе подчертано, че - единен като фолклорна изява - цикълът за Хаджи Димитър и Стефан Караджа показва и известно различие в отношението към героите. Това личи най-силно в песните, в преданията и изобщо във фолклорното битие на Стефан Караджа.
Най-напред трябва да се отбележи, че името Караджа явно е познато в българската фолклорна песен от по-старо време. Нещо повече, бихме могли да говорим за тип хайдутин-караджа2, който има специфични лични качества и към който фолклорния певец е особено чувствителен. Вярно е, че всеки хайдутин трябва да бъде сръчен, смел, съобразителен, хитър и т.н. Но има хайдути, в които тези качества са съчетани в особено единство с превес на караджовото - т.е. на безумно смелия, при който "надхитряването" с враговете като че ли е особена страст. Такива герои са познати и в по-ново време. Така напр. през 1923-1925 г. в Северозападна България се носи от уста на уста името на известния революционер Замфир Попов. За него пеят песни, разказват невероятни сцени - как преоблечен като каракачанин се движи между преследвачите си, как обядва с тях, преоблечен като офицер. Върнем ли се по-назад, с такава слава се помни заедно с всички други и Гоце Делчев - той достигна дори до това да пие кафето си със султана и да му остави бележка за това произшествие. Да не говорим за Васил Левски.
Така че караджови са част от качествата на Стефан Караджа.
От друга страна, част от песните, които днес народът свързва с него, преди това, а и по негово време са се пеели като упоменание за Стефан Цоцкин от Жеравна, за който стана дума. Местните певци правят това разграничение и ревниво пазят спомена за Стефан Кючук Караджа - малкия Стефан, овчарят и кавалджията. Би могло по-определено да се допусне, че някои "овчарски" мотиви в песните за Караджа са свързани именно с този Стефан или изобщо с прозвището Караджата.
От трета страна, личната биография на Ст. Караджа също допринася за фолклоризма във възприемането на този национален герой. Сестрин син на известния род на Бимбеловците от с. Факия, роден в Ямболско през 1840 г., той е преселен рано в Добруджа (гр. Тулча), за да се отзове през 1862 г. в Първата българска легия в Белград, да бъде участник в няколко чети, за да намери на 28 години смъртта на бесилото. Стефан е съчетавал физическата сила с непокорството пред всяко насилие. Бил е пехливанин и ако си спомним онази престижност на победителите в народните борби от онова време, ще открием кълновете на едно преклонение пред реалния Стефан Караджа, което преданието е донесло до наши дни.
Три кръга от мотиви са основното в песенния фолклор и изобщо във фолклора за Стефан. Най-напред стои позоваването на войводата. Наистина от Дунав до Сакар планина и днес, онези, които носят в душата си емоционалния свят на фолклорната ни култура проронват сълзи пред сцената, когато Стефан се прощава с Русанка - представена като негова сестра или либе - чувайки поздрава на войводата:
...
че стана, стана Караджа,
Русанка в чело целуна,
право във Сливен отиде,
във Сливенските балкани...
Стефан е, чието пристигане в четата е онзи момент, след който се разказва съдбата на тази чета. И тъкмо по този повод певецът ще стигне до нейната гибел:
Сичките, кардаш, паднали
горе ми в Стара планина,
горе ми на връх Бузлуджа.
Друг кръг мотиви, които се повтарят във връзка със спомена за Стефан Караджа, са онези, които са свързани с неговата лична ловкост и безстрашие. Може би най-показателна в случая е една песен, записана в с. Ковачите, Сливенско. Това е класическият сюжет за моралното единоборство с пашата, пристигнал - според поетиката на този род творби - направо от Цариграда. Героят си признава, че е "кайдисал" трима турци "със една кука овчарска" и ще кайдиса още трима: той отказва да си смени вярата и дори да заеме мястото на пашата заедно с обичайното за случая ханъмче, накрая героят, приел ръкостискането на властника като израз на неговото възхищение пред юначеството, той прави обичайното за пехливанин като него:
Малко го Стефан подръпна,
че го на земята повали,
на паша сабя извади
и му главата отряза.
За да отиде естествено, в дружината на Хаджи Димитър.
Тази песен е показателна в много отношения. Плод на едно късно развитие на традицията, тя не е изградена в стила на класическата ни епика, но е просмукана от емоциите на бита, където подвигът е ежедневие така, както е ежедневие постоянното усилие за етнично оцеляване.
Третият кръг мотиви във фолклора за Стефан Караджа, са посветени на смъртта на героя. В хайдушкия фолклор и изобщо във фолклора ни кончината на личности от този тип се приема с особено чувство. Колкото възторг блика от останалите творби за тях, толкова баладична е интонацията за последния им час. И затова преданието вплита баладичното още в спомена за сражението, в което раняват Караджата: Стефан е сънувал лош сън - ухапало го е черно куче и кървите му текат буйно. Лош сън наистина е това, според войводата, "кръвта е истина". Този сън, който спохождаше още Страхил войвода, е подхванат и в песента за Стефан.
Другият мотив, който има далечен допир с истината за смъртта на Стефан Караджа, е мотивът за първия куршум - в гората, пълна с юнаци, върви и пее четата, най-напред върви Хаджи Димитър, след него е той, Стефан, и -
Първо е пушка пукнала,
удари Стефан Караджа...
Певците ще предадат по своему повестта за тази смърт и ще повтарят най-често заръките на умиращия бунтовник; орлите, които му пазят сянка в този миг, да занесат ръката му на майка му:
Да знае мама, да помни,
кога ми е риза кроила
между Великден, Гергьовден,
на Великия четвъртък
и на Разпетия петък.
Очевидно певецът напомня за сторен грях и по този път "потопява" още веднъж Стефан Караджа в бита, в мирогледните стереотипи на живота ни в онези времена.
В други песни, както при творби за Хаджи Димитър, умиращият бунтовник поръчва на Хаджи Димитър да се грижи за децата му и ще изрече онези думи, които напомнят и нефолклорната песен от онова време, и много неща от устната реч на бунтовниците по онова време, а и на всички българи - децата му да раснат -
като нас комити да станат,
турчина от България да изгонят.
Разбира се, пак в емоционалния строй на традицията, благодарение на онези вечни метаморфози на културните реалии, певецът ще подхване още една стара творба за поредната жертва:
- Не пий, Калинке, таз вода,
таз вода не е хубава.
Вчера хайдути минаха,
ранен войвода носеха,
войвода Стефан Караджа,
та му кървите перяха
и му раните миеха.
И още нещо - за последното желание на бунтовника:
- Дето умра, там ме заровете,
на глава ми чешма направете,
който мине, водица да пие,
хем да пие, хем да рече:
"Бог да прости Стефан Караджата,
дето умря за народно дело!"
9
Последните два стиха ни отвеждат към моменти в песните за Стефан Караджа и Хаджи Димитър и изобщо за късните форми на класическия ни фолклор, които са будели и будят някои естетски увлечения да се отричат достойнствата на този фолклор. Още по-силни стават тези увлечения, когато се вземат под внимание записи на песенни текстове, които явно са дело на българската възрожденска интелигенция. Така напр. във в. "Свобода" от 24 май 1878 г. е публикувана подобна творба, която има и задачата да оповести за събитията, свързани с образуването и гибелта на легендарната чета, и задачата да обясни смисъла на тази саможертва.
Интересна е клетвата на четниците:
- Боже вишни, всемогъщи,
помогни ни, направи ни
що желаем, че страдаем,
да спечелим България,
да спасим народа си.
Предаден е ходът на първата битка, където Стефан предупреждава онзи, който - попаднал в плен - ще застане пред пашата да му каже "какво искат българите..." Сам Стефан, в подобна обстановка ще се провикне:
- Не е жалко да погинем
за своята мила майка,
мила майка България.
Таз година сме стотина,
догодина - хилядина.
Виж да се, как във фолклорната традиция се отразява революционната пропаганда, как традицията се използува за целите на тази пропаганда. И нищо чудно - това е широка практика през онова време и тя е част от "движението" на фолклора към промените в общественото съзнание, в етнокултуриата характеристика на българското общество. Още повече, че върху него ще влияе и личното творчество, най-вече поезията на Ботев. Десетки са песните, в които негови стихове звучат в творенията на незнайни и знайни певци. И още по-силно е това влияние върху битовата среда, върху стила на мислене, върху "интонационния" речник на нацията, когато създаденото от големия поет се запява и когато на неговата чета и на самия него се отрежда жребият на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа - да се пее за тях по седенки и хора, по сборове и панаири, образите им да ни гледат от бъклици и календари. И да стои българинът, подобно на Флоро от "Барутен буквар", в каруцата си между тези чети, накичени с лъвове, готови за бой с всякакъв башибозук. И по този път на българина - казано малко патетично - да оживяват онези, които е съхранил в националния си пантеон и да се връщат отново и отново при него, за да огряват ежедневието му, морала му, поколенията му.
БЕЛЕЖКИ
1. За Ботев от деня на смъртта му и до днес мълвата, че той е жив, се възобновява няколко пъти. Дори проф. П. Динеков през 1956 г. беше принуден да обяснява на нас, неговите студенти, вярно ли е, че войводата-поет е намерен в Анадола и всеки момент ще бъде посрещнат на българо-турската граница. [обратно]
2. Караджа означава сърна. [обратно]
| Девет парчета са се откъснали от "Индевър" | ||||||||||||||||
Бившата учителка в 7-членния екипаж Барбара Морган заедно с Трейси Колдуел работиха от кабината на "Индевър" с 30-метрова роботизирана ръка и 15-метров удължител с камера, за да проверят дали совалката не е повредена. Местата на ударите върху "Индевър" ще бъдат подробно огледани по-късно, когато астронавтите от Международната космическа станция (МКС) снимат совалката преди скачването й със станцията. Скачването е предвидено за днес следобед. Междувременно инженери на Земята изследват снимките, направени от Морган и Колдуел, като търсят пукнатини и дупки. Най-големи тревоги буди дясното крило на совалката, което е било ударено от две парчета пяна. Снимките на резервоара, паднал по план 8 минути след изстрелването на "Индевър", не показват големи пукнатини в пяната, отбеляза Шанън. НАСА се надява да поддържа "Индевър" в орбита около Земята в продължение на две пълни седмици. Совалката е с нова система за пренос на електричество от космическата станция и ако тя работи добре, мениджърите на мисията планират да удължат полета от 11 на 14 дни. Ще припомним, че 55-годишната бивша начална учителка от Айдахо Барбара Морган бе дубльорка на Криста Маколиф за първия полет на учителка в космоса на борда на совалката "Чалънджър", взривила се на 28 януари 1986 г. НАСА покани Морган в отряда на астронавтите през 1998 г. Тя трябваше да лети на борда на "Колумбия" в края на 2003 г., но продължи да чака, след катастрофата на кораба й на 1 февруари 2003 г. и временното прекратяване на полетите със совалки. След като вече е в орбита, Морган планира да отговаря на въпроси на ученици другата седмица. Освен това тя носи в космоса 10 милиона семена от босилек, които смята да раздаде на ученици и учители. БТА |
| Планират нова арктическа експедиция през ноември | |||||||||
|
Това ще бъде втори етап от научната експедиция, целяща изучаването на геоложкия строеж на дъното на Северния ледовит океан. В неговите рамки Русия ще изпрати атомен ледоразбивач с безпилотен, управляем по кабел подводен апарат, съобщи на пресконференция днес ръководителят на експедиция "Арктика-2007" и заместник-председател на руската Дума Артур Чилингаров. В новата експедиция ще се включи също ледоразбивачът "Русия", който ще работи в района на подводния хребет Ломоносов. На пресконференцията Артур Чилингаров сподели, че най-трудно по време на експедицията до Северния полюс е било вземането на верни решения. Именно затова той лично се спуснал с един от батискафите "Мир" на океанското дъно. Според депутата и полярен изследовател Бог и професионализмът е помогнал на руснаците. Сега ние знаем как да излезем на повърхността над леда, е казал Артур Чилингаров. Той е признал, че преди да се спусне на над 4000-метровата дълбочина с "Мир-1" е написал няколко реда послание до семейството си. ИТАР-ТАСС информира също, че мисията на американския ледоразбивач "Хили" в Арктика ще продължи до началото на октомври тази година в най-северната точка от територията на САЩ. БТА Два руски батискафа извършиха първо потапяне под ледовете на АрктикаДълбоководният обитаем апарат "Мир-1" извърши на 29 юли първото в историята потапяне в големите северни ширини на Арктика, предаде ИТАР-ТАСС. Батискафът се потопи във водите на Северния ледовит океан на 47 мили северно от архипелага Франц-Йосифова земя, достигна океанското дъно и към 14,30 ч. местно време се издигна на повърхността след близо петчасова мисия. Под водата продължава да работи още един батискаф - "Мир-2", който се очаква да достави образци от океанските дълбини. По думите на командира на "Мир-1" Анатолий Сагалевич за пръв път в историята дълбоководни обитаеми апарати пребивават под "ледената шапка" на океана. Отнело е един час на двамата пилоти, управляващи двата батискафа, да достигнат до океанското дъно на дълбочина от 1 311 метра. Тъй като арктическата ледена шапка изтънява в резултат на глобалното затопляне, направо тече "надпревара" за придобиването на право на собственост върху богатите енергийни източници под северния полюс, уточнява TheMoscowTimes.com. Предстояща мисия ще постави флаг на океанското дъно под Северния полюс, като по този начин символично ще обозначи територията като руска, допълва още електронното издание. Според международното право, страните с територии в Северния ледовит океан - Канада, Дания, Норвегия, САЩ и Русия - могат да претендират само за 320- километрова икономическа зона по крайбрежието. Но още от 2001 г. Русия определя като своя собственост ивица разпростираща се чак до Северния полюс, аргументирайки се с факта, че океанското дъно и Сибир са част от един и същ шелф. |
У Р О К
на тема : НЕРЪКОТВОРЕН ОБРАЗ
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
- Увод
1.1. историко-догматически поглед
1.2. Приемането на християнството за официална религия
1.3. Причини за възникване на иконоборството
2. Понятие за икона
3. Изобразяване на Христос върху иконите
4. Първите икони на Христос
5. Заключение
6. Използвана литература
Увод:
Актуалността на проблематиката за иконопочитанието, е бил основен в работата на всички вселенски събори. Едни от изследователите разглеждат иконопочитанието като догматически феномен, изолиран от предшестващите го догматически проблеми[1]. Други автори го разглеждат като сравнително късно явление в живота на християнството. Христологическите верови проблеми не датират от самото начало на християнството. Но по принцип иконопочитанието трябва да се разглежда като логическо продължение на триадологическите верови проблеми, които са богословски проблеми. Те са били в основата на догматическата дейност на вселенските събори (ІV – VІІІ век). Дали с дефиниране на учението на Църквата за почитането на светите икони, Седмият вселенски събор (787 г. в Никея) поставя края на споровете продължили петстотин години. Първият всебенски събор в 325 г. се състоял в Никея и се занимал с триадологическо-христологически въпроси. Предвиждало се Седмият вселенски събор да се проведе в Константинопол, но поради неопроедолими пречки от политически характер той се състоял в Никея. Името на града Никея, макар и символично значещо победа, символизирало победата, която Църквата одържала над еретическите движения – победа на истината над заблудата.
За да се разбере правилно съдържанието на вероопределението (ороса) на събора относно почитанието и да се оцени по достойнство неговото значение, необходимо е този проблем ( за почитта към св. икони) да се разгледа макар и схематично първо в историко- догматичен аспект, след което да се разкрие съдържанието и да се посочи значението на вероопределението на събора.[2]
1.1.историко-догматически поглед : Езическия свят и монументалното храмово строителство и склуптура на Изтока и в Египет, така и в изкуството на Елада и прозаически-подражателното изкуство на Рим са свързани с появата на изображения. Това изкуство в различните му форми и проявления е, безспорно, религиозно, макар че е свързано с изобразяване на мними богове, т.е. на идоли. Разбира се тук става въпрос за чисто идолопоклоничество, което отклонявало човешкото съзнание от служението на истинския Бог и с това служело за религиозна съблазън. Ако това са най-ранните рамки на неговата идейна ограниченост то езичеството поставя проблема за мястото и значението на свещените изображения. Езическото изобразително изкуство достига връхната си точка в елинскит ебогове в тяхното човешко изобразяване е върхът на езическото богословвие и антропология в образи. Гръцката философия, античното изобразително изкуство са прототип на достиженията на християнството до Христа. Всъщност проблемът се нуждае от доизясняване, особено във връзка с юдейското отрицателно отношение към езическите изображения. Древния Израил често се поддавал на политеистично влияние. Юдейското отношение към идолопоклонствното, предадено и на ранното християнство, се изразявало в остра, непримирима и напрегната борба. Ето защо със своята религиозна съблазън, езическото идолопоклонство било изключително опасно за богоизбрания народ. Затова Бог чрез Моисей забранил да се правят идоли и всякакви изображения на тях (Изх. 20 : 4). Но забранявало ли се изобщо религиозното изобразително изкуство. Стария завет внася религиозно-педагогически съображения към езическото изкуство. Да си припомним примера с меднат змия, която Моисей издигнал за ознамунуване на станалото чудо, но кагато евреите я превърнали в фетиш, цар Езекия я унищожил (4Цар. 18 : 4. Ср. Числа 21 : 6-9); така е било със златния телец, който израилския народ направил, поклонил му се и му принесъл жертви (Изх. 32 7 1 -8). Религиозно-педагогическите съображения на наложената забрана се изяснявва от труда на протоиерей Сергий Булгаков „Икона и иконопочитание” в началото на трийсетте година на ХХ век. Ето защо древната църква онаследила религиозно- педагогическите съображения на старозаветната забрана относно изображенията, защото нейните членове не били в капсуловано състояние извън езическото обкръжение. Църквата не отрекла веобходимостта от изобразителното изкуство с религиозни сюжети. Църквата внася в изобразителното изкуство друго съдържание и това я прави проводник на раннохристиянско изкуство с библейски сюжети и християнски символи като : Ноев ковчег, риба, котва, палмова клонка, агне, кораб, лоза и много други. В стенната живопис на римските катакомби християнските художници се стараели да изразят не само това, което е видимо за очите, но и невидимото, т.е. духовното съдържанине на изобразяваното. Необходимо е да се направи разлика, че катакомбените изображения не са погребални, а преди всичко е изкуство поставено в служба на вероучението. То съответства на старозаветни, богослужебни и раннохристиянски светоотечески текстове. Запазени са изображения на Ной в ковчега, на пророк Данаил в рова при лъвовете; има също много изображения на новозаветни теми : благовестието на архангел гавраил, раждането на Иисуса Христа, кръщението Му в реката Йордан и други. През 60 те години на ХХ век Леонид Успенски публикува статията си „Първохлистиянско изкуство” на страниците на Журнала на Московоската патриаршия, в която разкрива отношенията на църквата и окръжаващият я свят изисквали своего рода условен език. Църковните писатели от първите три века на ІV век : Климент Александрийски, Ориген, Методий олимпийски, Лактаций, Арнобий, Евсевий Кесарийски и други зразявали по принцип отрицателно отношение към свещените изображения. Такива виждания намираме в книгата на Кузнецов „Die orthodoxe ikone – eine Dardtellung der dogmstishen Lehre der Kirche”. По този повод професьор Тотю Коев цитира Менси „Sacrorum conciliorum nova et amplissima colleitio” забараната на Елвирския събор в Испания (306 г.) В канон 36 на този събор е казано : „В храма не е позволено да се рисуват каритин; по стените не бива да се рисува нищо, което да се почита и обожествява”.Нека да си примопним, че християнството станало официална религия след две десетилетия от решенията на този поместен събор.
1.2.Приемането на християнството за официална религия. В християнското изкуство си пробила път идейно статуите, а също и изображенията върху саркофази. Първите три века хвърлят светлина върху изображенията като религиозно-възпитателно въздействие, като на благовестие в образи – на проповед без думи, от І век насетне постепенно се акцентирало върху богословско-догматическата им страна, преди всичко във връзка с с догмата за Боговъплъщението и свързаното с него изкупление.
Начало на задълбочена теоретико-догматическа обосновка на иконите поставил Трулският събор (691 – 692) с 82 - то правило, което гласи : „На някои от честните икони се изобразява посочвано с пръст от Предтеча агне, което се приема като знак на благодат, показвайки ни предуказания чрез Закона Агнец – нашият Христос Бог. И тъй, приемайки с любов древните образи и сенки като символи и предначертания на истината, придадени на Църквата, ние предпочмитаме благодатта и иситната, приемайки я като изпълнение на Закона. Затова, за да може в живописните изображения съвършеното да с епредставя пред погледа на всички, ние определяме : отсега нататък на иконите вместо древното агне да се рисува в човешки образ Агнецът, който взел върху си греха на света – нашият христос Бог, та, съзерцавайки чрез този образ висотата на смирението на Бог Слово, да се напомня за живота Му в плът, за страданията и спасителната Му смърт и за станалото чрез тях изкупление на света.” По този начин това правило поставя началото на иконописния канон. Според Успенски този канон утвърждав принципа за съответствието между иконата и Свещеното Писание и определя в какво се състои това съответствие.[3]
Църквата постепенно създала ново по съдържание и форма изкуство, което в образи и форми от материалния свят разкрива божествения , прави последния достъпен за съзерцание и размисъл. В този дух на разсъждение Успенски ни разкрива, че иконата, подобно на словото, става едно от средствата за познаване на Бога, един от пътищата за общение с Него. Като една от форрмите за богопознание тя се приравнява към Свещеното Писание и Кръста. Тя, както и богослужението, е израз на благодатния живот на Свешеното Предание и Църквата. Чрез богослужението и чрез иконата откровението става достояние и същевременно жизнена зададеност за вярващия народ.
1.3.Причини за възникване на иконоборчеството :
Наред със засилването на почитта към иконите се допускали и някои злоупотреби с тях. Така например при кръщаване на деца някои избирали за възприемници икони вместо живи хора; духовници извършвали св. Евхаристия върху икони вместо върху престол; слагали в причастието боя, настъргана от фрески; отдавали на иконите божествени почести. По такъв начин мнозина иконопочитатели изпаднали в идолослужение. Косвено влияние върху тяхното отрицателно отношение към иконите оказали павликянството, които имали голям брой почитатели в Мала Азия.
Историческите документи дават основание да се приеме, че организирано движение иконоборство възникнало и се оформило във Византия в първите десетилетия на VІІІ век. Негов държавен идеолог бил византийския император Лъв ІІІ Исавриец (717 – 741). Синът на Лъв ІІІ – император константин V Копроним (741-775), свикал църковен събор против иконопочитанието. Съборът отхвърлил иконопочитанието като ерес и анатемосал главните му защитници. Той изработил богословската основа на иконоборството, което по това време достигнало връхната си точка на развитие. Константин V си поставил за цел да приведе в изпълнение решенията на събора. Последовало масово унищожение на икони, фрески и книги в защита на иконите. Подобно било положението и при приемниците на Константин V. В такава обстановка Църквата по право и задължително реагирала не само чрез свои представители, но и съборно да реши спорния въпрос, като дефинира ясно своето учение. При създалите се благоприятни условия по времето на империатрицац Ирина и на нейния сив Константин VІ (780 – 797) бил свикан Седмия вселенски събор на 24 септември 787 г. в храма „Света София”. Провели се осем заседания, от които последното се състояло на 23 октомври 787 г. (започнати заседания в Никея но завършили в Константинопол) в присъствиято на императорското семейство. Председател на събора бил Константинополският патриарх Тарасий.
По този пово Л. Успенски в статията си „Седмия вселенски събор и догмата за иконопочитанието” публикуван в ЖМП през 50 – те години на ХХ век казва, че на живописеца принадлежи техническото изпъление, а самото установяване на иконописта е дело църковно.
Иконописта като едно от преданията на Църквата е изначало съществуващ начин за изразяване на Преданието, с помощта на който н исе предава Божественото Откровение. Това значи, че човешкото действие при напаравата на иконата се вдъхновява и направлява от Св. Дух, Който живее в Църквата. [4]
И още Преданието живее в иконата по същия начин, както живее в богослужебните текстове. Дух Свети, Който е вдъхновявал учението на апостолите и на светите отци, е вдъхновител и на иконописанието. И в двата случая Източникът на вдъхновение е един и и същ. Различна е само човешката изразна форма. Следователно приемаме иконата е богословие в образи наравно с богословието в слова. Отците на събора изповядват, че иконопочитанието не е измислено от живописците, то е одобрено законоположение и предание на Вселенската църква.
Формулирайки окончателно учението за иконопочитанието, отците на Седмия вселенски събор се позовали на Божественото Откровение Свещеното Писание е възможно само в Църквата Христова. Още на Петдесетница. Като тяло Христово, като богочовешки организъм в нея действат два фактора : божествен и човешки. Първият, без да обезличава втория, го вдъхновява и насочва. Участниците на Апостолския събор в 51 г. завършват дейността си с думите : „Угодно бе на Светаго Духа (божествения фактор) и нам (човешкият фактор). По същия начин, със съдействието на Светия Дух отците на Седмия вселенски събор формулирали своето определение, изхождайки от Свещеното Предание, което отразява практиката на Древната църква, и не само практиката, но и учението, върху което се гради практиката.
Чрез позоваването си на „Преданието на Вселенската църква” съборът подчертава, че наличието на икони и почитта към тях се базира преди всичко на Свещеното Предание, което, исторически погледнато, предшества Свещеното Писание, и съществува в Църквата до днес.
А. Кузнецов разглежда вътрешния живот на Църквата, както и Свещеното Предание, има различни прояви, които намират външен израз в църковната литература, в писмените, литератургическите и други паметници. По този повод Кузнецов изразява становището, че цялостния живот на Църквата в нейното историческо съществвуване, отразен в различните паметници, съставлява църковно предание.[5]
2.Понятие за икона
Понятието икона се заключава отликата между образа и неговия първообраз. Иконата е подобие на първообраза, негово отражение; по своята същност обче тя е различна от него. Около 750 година св. Йоан Дамаскин пише преди Седмия Вселенски събор :”Иконата е подобие, изображение на нещо... Не във всичко тя е подобна на първообраза; едно е иконата, а друго първообразът...Синът, бидейки естествен образ на бащата, има нещо отлично от него, затова той е син, а не баща.”[6] Друг автор св. Теодор Студит каззва : „Както там (при Св. Троица), Син се отличава от ОТца по ипостас, така тук ( при иконата) Христос се отличава от Своето собствено изображение по същност”. И в същото време изображението на Христа носи Неговото име, както изображението на светеца носи името на светеца. И властта не се разсича и славата не се разделя, но принадлежи на този, който е изобразен. Ето защо почитта, оказвана на иконата, се отнася към нейния първообраз, оттук към Бога, Който е Първообраз на всичко: и обратно, хуленето на иконата означава поругаване на първообраза и отричане на Бога (ср. Бит. 1 : 27. 1 Кор. 11 : 7. 1 Йоан 2 : 9 – 11)
3. Изобразяване на Христос върху иконите
На иканата ну су езабрязьвя прерадя, а личност, изобразява се външния вид, външния облик. Изобразявайки Христос, ние не изобразяваме неговата божествена или човешка природа, а изобразяваме неговата личност (външния Му лик), в която тези две природи са съединени, според Л. Успенски; изобразяваме личността, защото иконата е само личен, ипостасен образ. Тя донякъде е съучастник на първообраза, открива възможност за встъпване в общение с него, способства за неговото познаване. Иконата носи името на своя първообраз, чието отражение е тя. С това се подчертава отношението, което съществува между предмета и неговата идея, според философската система на Платон.
Авторитетни апологети като Г. Остроговский, А. Кузнецов, В.В. Болотов и други изразяват становище, че щом като Иисус Христос като личност е изобразим, логически следва, че и Майката Божия, и апостолите, и всички светии са изобразими. Всички те са отобразявали в живота си Христа, носили са Го в себе си. С живота и делата си те ни подбуждат да им подражаваме (ср. Евр. 13 : 7). Ето и за нас, доколкото пък ние и нашия живот им подражаваме, ние също отобразяваме в себе си Христос, без да отъждествяваме тях или себе си с Него.
„Иконата за него е само средство, което му дава възможност с помощта на сетивното възприяатие да се въздигне към трансцедентната реалност, тя е само символ, който указва на определена трансцедентна реалност и разкрива нейните черти.”[7]
По въпроса за иконата като сетивно средство или символ за въздигване към трансцедентната реалност е същевременно и средство за поучаване, духовно възвисяване и активиране на чувството и волята. Този елемент се заключава в д умите : „Тези, които гледат иконите, биват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги п очитат с целуване и благоговейно поклонение.”[8]
Следователно иконата е носителка и последница на божествената благодат и на чудотворната сила Божия; в действителност тя е едно благодатно средство, а не само символ, който указва на определена трансцедентна реалност. Едно изображение се приема за икона само тогава, когато то е осветено от Църкавата. Рли освещаването на иконата Православната църква се моли Бог да изведе благодатта над освещаваната икона и чрез това да и придаде чудотворна сила.
Иканата сама по себе си е нещо тайнствено, то нейната направа, те.е. иконографията в Православната църква е сакрален акт. Истинският иконограф преди да започне работата си над дадена икона се подготвя чрез пост и молитва, чрез вътрешно вглъбяване.
Във връзка с почитта към иконите вероопределението на събора съдържа още един елемент. На иконите трябва да се въздава „такава почит каквато ние въздаваме на изображението на честния и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други светини.” Иконоборческата ерес е принудила Църквата да излезе с догматически и да утвърди тези постановки както самото съществуване на иконите, така и почитта към тях, което тя и сторила. Почитайки иконите наравно с Евангелието и Кръста, Църквата санкционирала тяхното място и значение в живота на християните.
Разкриването на сотирологическите и антропологическите измерения на проблема за иконите в светлината на учението за сътворението на човека по Божи образ (Бит.1 : 27), з асъединението на двете природи (божествена и човешка) в личността на Иисуса Христа и за последиците от това съединение. Бог може да бъде изобразяван в човешки образ, защото самият човек е образ Божи. Свещенослужителят по време на богослужение кади вярващите така, както кади и иконите. Това е израз на почитта към образа Божи, какъвто е всеки човек. Православието живее и с едвижи в духа на вселенските събори, а дефинираните от тях истини на вярата са дух и живот. (Йоан 6 : 63) Те са спасителен път. Тази истина еистината за иконопочитанието, формулирана на Седмия вселенски събор.
Старозаветните указания за неизобразимост на Бога е свързано, пише Л. Успенски с цялостната съдба на израилския народ. Ролята на избрания народ ебила да служи на истинския Бог. Тахна е била мисията да приготвят и предизобразят това, което е щяло да се яви в Новия Завет. Ето защо в Стария Завет е могло да има само символни предобрази, откровения за бъдещето.
„Самият закон също не е бил образ, по думите н асв. Йоан Дамаскин, но тай е бил като стена, скриваща образа.” Същото казва и апостол Павел : „Законът, като има сянка на бъдещите блага, а не самия образ на нещата” (Евр. 10 : 1) Или по обикновено казано Новия Завет е верният „образ на нещата”. [9]
4. Първите икони на Христос
Православната църква назовава първата икона на Христос Неръкотворен образ. Произхода на първия образ на Христос идва до нас преди всичко от тескста на службата в чест на празника Пренасяне на неръкотворния образ на Господ Иисус Христос (16 август). В стихирата на глас VІІІ на вечернята се казва :
„Като си изобразил Твоя пречист образ, пратил си го на верния Авгар, който желаеше да зърне Тебе, Който и за херувимите си невидим”.
Л. Успенски дава обяснение за Авгар V Ухама, княз на малка държавница между Тигър и Ефрат със столица Едеса (днес Орфу или Рогаис). В хрониките на града се споменава за съществуването н ахристиянска църква, която дори през 1201 г., когато е била разрушена от наводнение, е наречена „древна”. Едеското царство е първата държава в света, приела официално християнството (между 170 и 214 г., при управлението на Авгар ІХ). Интересно е изложението за произхода на Неръкотворния образ в минея за месец август : Цар Авгар, болен от проказа, изпраща при Христос свояь хронист ханнан (Ананий) с писмо, в което Го моли, да дойде в Едеса и да го излекува. Ананний бил художник и в случай че христос не може да дойде, той е трябвало да направи портрет на Господа и д аго донесе на Авгар. Ананий намира Христос заобиколен он тълпата, качва се на един камък, откъдето е могъл да вижда христос по-добре. Опитва се да нарисува портрет, но не успавяв „поради неописуемата слава на лицето Му, променяща се поради благодатта”. Виждайки желанието на Ананий, Христос поисква вода, измива се и изтрива лицето Си с кърпа, на която се отпечатва образът Му.. Той дава кърпата на Ананий да я занесе заедно с писмо за изпратилия го. В писмото Си Христос отказва да посети в момента Едеса, но обещава на Авгар да му изпрати един от учениците Си, след като завърши мисията Му. Получавайки христовия портрет, авгар се изцелява от болестта си, въпреки че остават белези на лицето му. След петдесетница Тадей, един от седемдесеттте ученици Христови, посещава Едеса, където съвършенно излекува Авгар и го обръща в християнството. Авгар премахва един идол от градските порти и поставя на негово масто Христовия Неръкотворен образ, прикрепен върху дъска. Негов правнук се връща към езичеството и иска да унищожи образа. Епископът зазижда изображението заедно с горящо пред него кандило. С времето това място е забравено, но е отново открито по времето на хозрой, цар на персите, който обсажда града през 544 или 545. Намират кандилото все още горящо. Не само че образът бил непокътнат, но той даже се отпечатал върху вътрешната страна на плочата, поставена върху него, за да го скрива. В памет на това събитие днес имаме два вида икони, посветени на севтия Неръкотворен образ – лицето на Спаситля изобразено върху плат и другият вид – без убрус, където изображението е върху плоча, на руски чрепье. Единственото което се знае за тази икона върху плоча е, че открита в Йерапол, Сирия. Смята се, че император никифор Фока (963 – 969) я пренася в Константинопол през 965 или 968 г.
Да прочетем стихирата на утренята на глас ІV : „Изпратил си нарисувано с божествената Си ръка на този, който се молеше за спасение и здраве, което с Твоя божествен образ му се придаде”. Хравмовете, посветени на Неръкотворния образ, често се срещат позования на историята с Авгар, включени в посеветните на празника служби. Но богослужебните текстове само споменават за събитието без подробности за произхода на образа.
За първи път се споменава за Неръкотворния образ през V век в книжовен паметник, наречен Учението на Аддаи. Аддаи е бил епископ на Едеса (+541), който в произведението си (ако е автентично) несъмнено с епозовава на местно предание или документи, за които не знаем. Най – древният неоспорван автор, който говори за неръкотворния образ, изпратен от Христос на Авгар, е Евагрий от VІ век в своята Църковна история.[10] Той нарича този образ „икона сътворена от Бога”.
По въпросаза оргиналната кърпа „убрус”), върху която се е отпечатало лицето на Христос, се е пазила в Едеса дълго време като най- ценното съкровище на града. Била е позната и тачена от целия Изток; през VІІІ век християните, подражавайки на Едеса чествали на много места празника на Пречистия неръкотворен Христов образ.
По горе описаната глава за иконоборството допълвам сведението на Л. Успенски, че преподобния Йоан Дамаскин споменал неръкотворния образ, а през 787 г. отците на седмия вселенски събор неведнъж се позовават на него. Четеца на катедралната църква „Св. София” в Константинопол, Лъв присъствал на Седмия вселенски събор, съобщил как и той самият се е поклонил на светия образ по време на престоя си в Едеса. В 944 г. византийският император Константин Багреноридни и Роман І купили Неръкотворния образ от Едеса. Той бил пренесен в Константинопол с голяма тържественост и поставен в храма „Св. Богородица Фароска”. Император Константин сам съставил в чест на Образа проповед, в която го възхвалил като пазител на империята. Вероятно богослужебното отпразнуване на Пренасянето на Неръкотворния образ на 16 август датира от това време. След разгрома на Константинопол от кръстоносците през 1204 г., всички следи на иконата се губят.
Успенски разглежда значението на израза „неръкотворен образ”в светлината на Евангелието на Марк (14 7 58); този образ е преди всичко Сам Христос – Въплътеното Слово Божие, станало видимо в „храма на тялото Си” (Йоан 2 : 21). От този момент нататък Моисеевият закон, забраняващ изображенията, вече губи смисъл и иконите на Христос стават неопровержими свидетели на Христовото въплъщение. Това не е образ създаден според човешкото разбиране, казва Успенски, а истинското лице на Сина Божий, Който стана човек. Според Преданието на Църквата, този образ идва от прякото съприкосновение с Неговото живо лице. В деня на неръкотворния образ църквата почита първата икона на бога, станал Човек.
Богослужебните текстове, и цитираните по-горе стихири падчертават историческия произход на този образ. Църковната история е история на действителността и точно във Веруюто е казано : „и бе разпнат за нас при Понтия Пилата”. Християните не възприемат Христос като универсален образ, олицитворение на високи морални качества, Той ните е с абстрактни позиции, а е символ на някаква възвишена идея. Иисус е конкретна историческа Личност, живяла на определено място, в точно определено време :
„Спасил си Адама, - слушаме стихирата на празника – Спасителят, неописуем по природа, живя на земята между човеци, видим и осезаем”(втора стихира на глас І от Малкото повечерие).
Църквата разбира старозаветната забрана на образите и значението и целта на новозаветните изображения посредством произведенията на св. Йоан Дамаскин.
Иконата на Христос, казва Успенски е основа на цялата християнска иконография – възпроизвежда чертите на Бога, станал човек, то иконата на Божията майка изобразява първото човешко същество, което осъществява целта на въплъщението : обожението на човека. В Стария Завет изповядването на истинския Бог и отсъствието на образа Му са най-съществените условия, за да могат хората да влязат в обетованата земя и да я притежават. На свой ред в Новия Завет изповядването на Христос и образа Му, изповядването на нашата вяра в този образ е необходимото условие да се влезе в Църквата, и чрез Църквата в Царството Божие, в горния Йерусалим, към който ни води Църквата. Този евангелски откъс се чете в деня на Неръкотворния образ. Сам Христос води апостолите към Йерусалим, но неговия образ ни води към небесния Йерусалим където се казва :
„Славим Те, Человеколюбче, гледайки образа Ти, понеже чрез него си ни обещал, Спасе наш, да влезем без пречка в Едем” (стихира на глас VІ)
5. Заключение
5. Заключение
Осъзнаването на образа като израз на нашата вяра е преди всичко осъзнаване на самото Православие, на даденото в Христа църковно единство. Като израз на общата вяра и живот на Църквата иконата стои на олтара, на стените в храмовете, в нашите домове и на работното място, а сега и в интернет и изобщо в живота и дейността на православните. Догматът за иконопочитанието и въвеждането на иконата вече в интернет и масмедиите предполага православно повествование и подканящо хората към православно изповедание на домостроителството на Светия Дух, а следователно и православната еклезиология.
Православна икона на всички Светии и икони на Иисус Христос
„Иконата е трезво, мирно, основано на духовен опит и лишено от екзалтация пренасяне на определена духовна реалност. Ако благодатта просветлява целия човек така, че цялото му духовно-телесно същество се изпълва с молитва и пребивава в божествена светлина, то иконата видимо „отпечатва този човек, станал жива икона, истинско Божие подобие. Иконата не изобразява Божество : тя по-скоро посочва съпричастието на човека в божествения живот.”
Леонид Успенски
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Коев, Тотю Вероопределението на седмия вселенски събор (съдържание и значение), сп. Духовна култура, кн.11, 1987
2. Цоневски, Илия Патрология, синодално издателство, С. 1986
3. Успенски, Илия Богословие на иконата, изд. Омофор, 2001
ВЪВ ВРЪЗКА С 170 годишнината от Рождението на ВАСИЛ ЛЕВСКИ ПРЕДЛАГАМ НА ВНИМАНИЕТО НА УЧЕНИЦИТЕ ОТ ОУ”ХАДЖИ ДИМИТЪР” – ВАРНА И УЧАСТНИЦИТЕ В ЛЯТНАТА АКАДЕМИЯ ПО ИСТОРИЯ, КЛУБ МЛАД ИСТОРИК И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ „ ПРОФ. НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ” ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА “АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА”
от МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ
На българския
народ,
който ми даде
повече
отколкото мога
да му се отблагодаря.
ПЪРВА ГЛАВА
“Тук на света са и раят, и пъкълът"
НАРОДНА ПОГОВОРКА
Високо, върху бялата апсида на църквата „Св. Богородица" в Карлово, един майстор е изваял човешка ръка, която сочи на север с една-единствена дума за пояснение: „ЗРИ". Напразно погледът се рее там, накъдето сочи неподвижният пръст: това, което така настойчиво насочва вниманието, остава загадка, която дразни любопитството и примамва въображението !
Ако набожният .майстор е искал да възхвали съвършенството на божието творение, той не би могъл да намери по-подходящо място за това. Прочут с градините си и кичестите си орехови дървета, ;малкият градец Карлово се гуши в полите на Стара планина, всред несравнимата хубост на Розовата долина — сърцето на България. От юг меко възвисяващите се конични върхове на Средна гора отделят долината от знойните поля на Трамия с нейните оризища и градини, където зреят ябълки, праскови и смокини, а от север могъщата гръд на Балкана я закриля от свирепите набези на зимата. Тук сякаш въздухът е по-мек и небето — по-дълбоко откъдето и да било в България. Тук самата природа е сътворила градина, напоявана от хладни рекички и планински потоци, окръжена от зелени ливади. В нея растат хубави плодни дървета: орехи, сладки кестени, ябълки, бадеми, череши, круши, сливи. Дори нивите приличат повече на цветни градини, отколкото на обработваема земя, а малките градчета с червени покриви — Сопот, Карлово, Калофер и Казанлък — са нанизани като кехлибарени зърна на огромна броеница всред море от слънчогледови ниви, лозя, лавандула, мента и приказната маслодайна роза, намерила тук най-благодатната почва иа света!
Но може би майсторът, изваял ръката, се е вълнувал не толкова от розите, колкото от „тръните" — страхът и безмерната мъка, които правили от този естествен рай една задушаваща пре-изподня, излята в единствената дума — турци. Турците живеели в северната част на града, накъдето сочи ръката, но дори и под сянката на „Св. Богородица" се е чувствувала унизителната атмосфера на робството. Векове наред господарското племе забранявало строенето на църкви и българите извършвали богослужението зад високите стени на тайно построени, вкопани в земята храмове, замаскирани като обикновени къщи- По времето, когато е строена и осветена „Са. Богородица", шумно обявените, но слабо осъществени реформи, известни като „Гюлхански ха-тишвриф" и „Хатмхумаюн", са дали някакви права на християнското население. Ала българите, навикнали да се крият от очите на поробителя, продължавали да строят църквите все настрана от централните площади, като архитектурата им била такава, че да не бие на очи. „Св. Богородица" нямала нито кубета, нито камбанария, докато белите минарета на карловските джамии се извисявали високо над морето от зелени корони на орехите, което недвусмислено говорело на пътника, че приближава селище от царството на исляма.
Дори самото име Карлово е турско, увековечило паметта на Карлъзаде Гаази Лала бей, на когото султан Баязид II милостиво подарил околните землища. През 1485 година Карлъзаде Али бей построил в новото си владение Куршум джамия. Когато навлязъл в преклонна възраст, той се завърнал в родния си Анадол и в израз на благочестие завещал на джамията дохода от земите си за вечни времена. През робството била достатъчна само една искрица, за да възпламени мюсюлманския фанатизъм, който като разтопена лава помитал всичко по пътя си, оставяйки зад себе си диря от пепел и сълзи. Ничий живот и имот не бил в безопасност. Човешки писъци внезапно ще разкъсат тишината на нощта и никой не ще се осмели да види откъде идват. Нечий дюкян изневиделица ще лумне в пламъци, малко след като собственикът е имал дързостта да подаде оплакване срещу някой турчин- Едно почукване на вратата по никое време и повикване в конака ще дойде като гръм от ясно небе. Понякога то ще завърши със сладка приказка с каймакамина на чашка сладко-горчйво кафе, понякога — с изтезание н дълго мъчително пътуване до черната тъмница на Диарбекир в далечните диви планини на Мала Азия.
Народните песни из цяла България възпяват не само любовта между младите и радостите и скърбите на ежедневието, но пеят и за ужасите — така просто и обикновено, че и днес, когато ги слуша човек, сърцето му се свива от болка и кръвта замръзва в жилите. В тях се разказва за похитени жени и деца, отвлечени в робство с вериги на нозете, за открадване на любимата, за насилствено потурчване, за измъчване, за тъмници, за бесилки.
В самия град къщите сякаш са обърнали гръб на калдъръмените улици. Прелестните градинки са скрити зад триметровите зидове, покрити с червени керемиди. Турското потисничество принуждавало българите да се затварят в себе ш — зад високите зидове всяко семейство се стараело да си създаде свой оазис от удобство и спокойствие всред страданията и несигурността наоколо. Високите бели сгради изглеждат на случайния минувач чужди и непристъпни като стените на крепост или манастир, но озове ли се веднъж човек зад дебелите, оковани с гвоздеи порти, пред очите му се открива един миниатюрен рай, създаден от човешка ръка, с почти субтропично изобилие на багри, от който лъха уют й гостоприемство. Дворовете били настлани с каменни плочи, старателно подредени в геометрични фигури. В по-богатите къщи фрески и барелефи красели стените. Клематиси и глицинии се виели по балюстрадите, а саксии със свежи бегонии и мушкато пъстрели чардаците. Цветя и всякакви градински дървета — от срамежливите теменужки до екзотичните олеандри и алените нарове — изпълвали дворовете с аромат и великолепие, криели прохлада под шарените си сенки. Пред къщата обикновено ще има асма, която през лятото служела като допълнително помещение. Тук мъжете четели вестници и разисквали своите проблеми над чашка димящо кафе. Тук жените, седнали на ниски столчета, предели и си разменяли местните клюки, а през прохладните летни вечери около кръглата софра се събирало цялото семейство. Улицата принадлежала на поробителя и била опасна. Карловци предпочитали да не излизат на нея без нужда. Ако трябвало да отидат у съседа, те минавали през комшулуци като мишки, които шарят под дъсчения под, без да смеят да излязат на открито.
На север, зад турския квартал, възправя снага Балкана. Полите му се спускат почти отвесно към долината. Най-долната част е обрасла с шубраци, акации и тук-там тъмнолисти ели. По-на-горе са пасищата, където пасели стадата и овчарите свирели тъжни песни на медените си кавали и дялали красиви хурки за своите любими. Още по-нагоре са сивите скали, често забулени в облаци, и величествените върхове — Амбарица, Купен, Юмрукчал и Марагидик, от чиито плещи снежната мантия не пада дори когато розите заливат долината с аромата си. Балкана е закрилник на долината. Той пречупва силата на северния вятър с широкия си гръб и в неговите пазви цъфтят розите, карловки отглеждат в дворовете си лимонови дръвчета. Плодородие се излива от големия водопад Су-чурум („Летяща вода"), чиито води бликат от един скален просек, хвърлят се стремглаво върху бялата канара и ту тичат надолу като пенливи потоци, ту се спират да си починат като бистри зелени вирове, за да изтекат най-сетне през Карлово като Стара река. Карловци отбивали във вади вода от реката и я пускали през дворищата, така че дори и през летния зной там било прохладно и зелено и ромоленето на течащата вода напевно се носело из въздуха. Балкана е свързан с всяка карловска къща не -само чрез водите на Стара река. Той се виждал дори и през високите дувари, съградени от населението, за да се изолира от враждебния външен свят. От своите прикътани дворчета, единствено място, където са могли да запазят донякъде човешкото си достойнство и самоуважение, те са гледали гордите върхове, където недостъпен цъфтял еделвайсът и волно се виели орли на шеметна височина. И неизбежно е да има такива, които биха изтълкували жеста на ръката върху апсидата не като химн на възхвала, нито като плач за (робството във Вавилон, а като зов за бунт.
Векове наред планината е била убежище за онези, чието мъжество се « бунтувало срещу отоманската тирания и които не са могли смирено да гледат как бащините им огнища биват грабени, как сестрите им — изнасилвани. Всяка пролет, щом снегът си отиде и се разлисти гората, младежи напускали своите домове и ставали хайдути. С войводата начело те слизали нощем от планината и убивали своите мъчители, палели хамбарите им и отвеждали техния добитък. Животът на хайдутина бил пълен с опасности и лишения. Ако някой от тях бивал залавян, убивали го жестоко чрез бавно измъчване, набучвали го на кол, а главата му показвали из селата като предупреждение към онези, които биха могли да помислят за Балкана.
Рисковете и трудностите обаче са носили и награда. В планинските орлови гнезда хайдутите са могли да усетят възторга от свободата, горчивия трепет на отмъщението и романтиката на развените байраци, на бунтовните песни край хайдушкия огън. Малките села и градчета от двете страни на Балкана са родили много синове с орлови сърца, предпочели да разбият главите си в решетките на затворническите килии, вместо да се предадат в унизително робство. По всяко време — ако човек забрави за турците — има нещо вълшебно в тихите улици и дворове на Карлово. Но долината е най-красива през късния май и началото на юни, когато разцъфнат розите и въздухът натежи от техния аромат. Преди да се зазори, когато славеят още пее песента си сред кичестите дървета, хората тръгват за розовите градини, за да събират още росни цветове, за да получат от тях скъпоценно масло, което струва повече от злато. Вести за красотата на долината пропътуват турската империя и достигат сините води на Босфора и прохладните сараи, надвесили се над Златния рог. Тук се събужда любопитството на наместника на аллаха на земята — султан Махмуд II. През май 1837 година негово императорско величество посещава лично Казанлък, за да предвкуси от прелестите на рая, където според корана правоверните, облечени в дрехи от зелена коприна, ще се забавляват с бисерооки хурии1 на вечен пир с екзотични плодове, всред реки от мед, от мляко и от вино, докато неверниците, оковани във вериги и с железни халки на шиите, ще пият вряща вода и ще се мъчат в море от пламъци.
През същото лято, когато наместникът на аллаха на земята удостоява с присъствието си Казанлък, само на няколко километра оттам една млада българка на име Гина очаква втората си рожба. По това време не е могло да се мисли за някаква съотносимост между двете събития. Ражданията са нещо естествено както сред гяурите, така и сред правоверните. Гина остава незабелязана измежду поданиците на Махмуд, както някога Мария от Назарет не била забелязана сред поданиците на Ирод, когато пътувала бременна към Витлеем. Историята обаче „ ... свали силните от престолите им и въздигна смирените..."
Днес султаните вече ги няма. Карлъзаде Али бей е почти забравен, а хиляди посетители идват в Карлово да разглеждат с гордост и почуда родното място на Гининия син.
ВТОРА ГЛАВА
„Къщата не стои на земята, а на жената."
„Мъжът е в къщи глава, а жената — душа."
НАРОДНИ ПОГОВОРКИ
Гина била дъщеря на занаятчия, майстор на чешми и каменни настилки — един от най-преуспяващите и уважавани хора в Карлово. Казвал се Иван Тахчиев, но понеже бил необикновено мургав, бил известен най-вече като Кара Иван. Тъй прякорът му преминал на неговото потомство от четири момчета и пет момичета. Генчо Караиванов, най-големият син, бил търговец и занаятчия и държал Караивановия хан в покрайнините на Карлово. Вторият син, хаджи Василий, бил монах в Хилендарския манастир. Той представял манастира в Карлово и събирал за него милостиня от близките селища. Гина минавала за красавица в очите на съгражданите си — като баща си мургава, с черни очи като бадеми под извити черни вежди. Тя била интелигентно, сериозно момиче, позната с решителния си характер и работливост, със своето сладкодумие и певчески дар.Омъжила се за Иван Кунчев, син на търговец на вълна и добитък, който понякога работел и бояджилък и който умрял от рани, нанесени му от шайка турци някъде извън града. Иван Кунчев взел неговия занаят и станал изкусен бояджия. Главните си доходи обаче получавал от правенето на гайтан. Бил рядко приятен човек, среден на ръст, здравеняк и смелчага. За разлика от жена си той имал руса коса и сини очи — цвят, типичен за древните славяни, но сравнително рядко срещан измежду съвременните българи. Бил щедър, състрадателен и винаги готов да помогне на изпадналия в нужда. Но най-известен бил с честния си характер и чувството си за справедливост, поради което съседи и хора от по-далеч идвали при него да урежда споровете им.
Гина родила на Иван Кунчев пет деца — първо едно момиче Яна, после три момчета — Васил, Христо и Петър, и накрая — едно момиче Марийка. Васил се родил през паметното лято на 1837 г. на 6 юли (нов стил 18 юли). От майка си той наследил формата на лицето и твърдата, решителна линия на устните. С това свършвала външната прилика с Караивановци, защото косата му била златиста като бащината, а големите му ясни очи — сини. Бил стройно, красиво момче — „яко като абанос, леко като пеперуда и пъргаво като съриа", затова му дали име „фъркалото"........
Проф. Николай Генчев съдеше, поучаваше, окуражаваше и болееше за българската нация както никой друг
 |
| Снимка: Архив "Монитор" |
Роден на 2 ноември 1931 г. в с.Николаево, Старозагорско, Николай Генчев завършва мъжката гимназия във Велико Търново и история в СУ "Климент Охридски". Научната му кариера започва през 1959 г. в Катедрата по история при проф.Александър Бурмов. През 1974 г. той самият е вече професор, а през 1978 г. – и доктор на историческите науки. През 1989 г. става член-кореспондент на БАН. От 1976 е декан на Историческия факултет при СУ, през 1991-1993г. е ректор на Софийския университет, а от 1998 г. е председател на Съюза на университетските преподаватели в България. Той е основател и председател на Националния демократичен съюз, на движението Български конституционен форум. Забележителен изследовател на българското културно и политическо Възраждане и на следосвобожденския период. Автор на множество монографии, повече от 100 студии и статии, автор на изследванията "Българско възраждане", "Българската възрожденска интелигенция", "Руско-български културни общувания през Възраждането", Българската култура през 15-19 век", "Левски, революцията и бъдещия свят", "Краткосмешна история на България", "Социалнопсихологически типове в българската история" и др. Съавтор е на 9 книги.
Проф. Генчев е носител на Международна Хердерова награда за принос в европейската наука.
| "Разчитам на изключителната стабилност на народа, на неговата способност да преживее най-кризисните ситуации, най-кървавите сблъсъци, най-големи икономически, социални и духовни страдания и да се запази като цяло.. Именно на този полуостров той си е създал рефлекс за нагаждане, който го е извеждал от много трагични ситуации. След като от 13 века, 7 е бил под чужда власт, но не е загинал, означава, че има вътрешно сцепление. Този народ може да намери хора, които имат историческа решителност."
"През целия си живот никога не съм се съобразявал с властимеющите и това ми е помагало да казвам част от истината, която е полезна за обществото. Не се обвинявам, но съжалявам, че не написах още книги, не написах още по-хубави книги". |
Милена Бойчева
Почина големият български историк и родолюбец проф.Николай Генчев. Обществото така и не разбра боледува ли, дълго ли страда или си отиде изведнъж. Електронните медии, които следят сърдечните ритми и мускулния тонус на Арнолд Шварценегер и тревожно възвестяват щом някоя нечленоразделна рокпевица хремяса, не проявиха никакъв интерес към здравословното състояние на най-оригиналната личност в българската историческа наука – Николай Генчев. А той беше не само преподавател по история на студентите, но и духовен учител на цялото българско общество. Защото освен великолепен учен, беше и образец на добър гражданин. Понеже нямаше страх от властта, нито влечение към парите, което превърна не един български интелигент в конформист и чуждопоклонник. Със загубата на проф. Генчев нашето общество губи част от своята автентичност, част от живото съзнание, че ние, българите не сме случайно явление, балканска популация, а горд народ с велико минало, който не заслужава днешните си съдбини и няма как да не устрои бъдещето си.
Оценките на професор Генчев за миналото и настоящето бяха безпощадни и точни. Неговото народопсихологическо портретуване не българската нация не приличаше на ничие друго. Дори когато правеше най-нелицеприятни изводи, той ги поднасяше така, че нямаше и сянка от отровния нихилизъм, който многобройните чираци на атлантизма така успешно практикуват.
Професор Генчев не се съобразяваше с политическата конюнктура. И понеже вземаше често думата нелепостите и глупостите бяха своевременно изобличавани и усмивани.
Когато домораслите геополитици решиха да обърнат на 180 градуса историята, обслужвайки антибългарски Николай Генчев даде лаконичен отпор, който направи жалки тирадите на лакейската псевдонаука. Той обяви, че опитът за преоценка на османското господство у нас е свързан с надигането на една силна протурска партия у нас. Обясни, че няма значение дали се нарича присъствие или робство, а че се е отразило абсолютно негативно върху националното ни развитие, че османското нашествие е унищожило българската държава, църква и редица важни институции, както и българските културни традиции.
И в това се състои голямото ни нещастие, а не в това как се нарича онова, което ни е съсипвало.
Той остро реагира срещу опитите да се демитологизирана българската история, да се взриви галерията с осветените образи на националните герои. Тяхното незачитане, казваше проф.Генчев води до крайности в качествата на българското общество, разрушаване на ценностната система, което води до духовно обедняване и културната нездравина на българина. За него българското Възраждане беше най- вдъхновителният за съвремието период в нашата история. Защото тогава укрепва идеята за защита на българската националност,
за възстановяване и укрепване на българската държавност. Оттогава остава и желанието да се регулират балканските отношения с оглед интересите на Балканите и запазване на техните културни традиции. Неслучайно тъкмо професорът пръв възропта, когато българският премиер Иван Костов изрече в парламента срамните слова: Настъпи краят на българския национализъм!
"Българските политици, възмути се проф.Генчев, употребяват понятия, от които нямат никаква представа. Национализмът е едно велико чувство на народите, което се ражда, когато се създават националностите и се гради националната култура, когато се извършват великите възродителни процеси в човешката история. Цялата буржоазия и цялата стара политика беше обвинена като националистическа. Защото, оказа се, че тя има ясно определени национални интереси и идеали – национална култура и национално светоусещане, които не могат да се подминават така лесно и да се препуска пред тях, както препуска диво стадо животни."
Така професорът обясни, че който пледира за буржоазни ценности и капиталистическо стопанство, не може да елиминира националното самосъзнание.
Доказа го т.нар. преходен период. Че без национално самосъзнание и национална ценностна система е невъзможно каквото и да било развитие – нито материално, нито духовно.
Затова и едно от най-точните описания на днешната ситуация даде пак историкът Николай Генчев. "Започналият преди 10 години преход рухна. Той беше организиран съвършено ефимерно и несериозно, и имаше две главни задачи. Първо трябваше да остави страната без власт, за да бъде тя окончателно разграбена и унищожена икономически. Другата цел бе да се осигури управление, което да бъде гарантирано от някаква международна
сила, която няма интерес да спасява България.
Дошло е време политиката както на червените, така и на сините, да бъде коренно преразгледана. Защото те провеждат политика на разруха, която е неспособна да се справи с огромните недостатъци в обществения живот през последните 10 години като престъпност, корупция, разхищение, разграбване, безработица, мизерия. Очевидно България има нужда от нова дума, дело и акт за нейното спасяване. Защото страната загива, както морално, така и физически. Нацията се изчерпва, намаляват нейните биологически, психически и морални възможности. Липсва реална държавна власт, която да сложи ред в нещата. Продължават да действат тъмните неорганизирани сили, които никой не спира."
Описвайки безобразната действителност проф.Генчев беше далеч от черногледството. Беше уверен, че пасивната съпротива е историческа характерна черта на обществото ни. То не се ангажира с активни действия на обществената сцена, но затова пък бавно, системно и методично оказва пасивна съпротива на управляващите.
Онова, което тревожеше историка беше не дали народът ще роди своята нова, родолюбива политическа класа, която да го спаси от катастрофата, а да не би гладът и мизерията да преминат предела, който води до недемократични действия. Защото, предупреждаваше професорът, в тази обстановка, в тази духовна атмосфера и политически климат не може да се появи завършен политик. Не може обществото да е болно, а този, който стои начело да е здравеняк и веселяк.
Неговата висока взискателност беше съпроводена със снизходителност. Понеже като голям учен той знаеше дълбоката историческа и психологическа мотивация на съвремието, а като честен гражданин не можеше да не го поднесе по съответния педагогичен начин – чрез строгост и милост едновременно. Той не се умори да повтаря, че безпътицата, несигурността и унинието са преходни. Че и най-тъмните периоди отминават. Отривистата жизненост беше толкова силна съставка в характера на Николай Генчев, колкото и мрачния сарказъм. Същевременно носеше всички характеристики на свободния дух, при чиято поява околните усещат как неведома сила ги повдига над земята и ги пренася в един свят извън гравитацията на посредствеността, страха и съобразяването. Тази негова волна природа се съчетаваше с вътрешен максимализъм, който мотивира не само цялото му творчество, но и себеоценките му: "В решителни моменти не намерих достатъчно сила на гласа, за да бъда чут. Защото стотици пъти съм предупреждала за опасностите, които грозят страната. Но полза от това няма." Защото гражданинът Генчев, какъвто би следвало да бъдат всички български интелигенти, желае не само свободата да се изкаже, не само да бъде чут, но и да бъде послушан. Иначе от приказките файда няма.
Професор Генчев не беше кабинетен учен. Той беше бохем. В него имаше някаква жизнерадостна безпощадност. Както безпощадно съдеше глупостта и дивотията, така безпощадно се отнасяше и към себе си. Пиеше, пушеше и неуморно се трудеше като машина. Не беше обикновен пушач, а верижен. Едната пали другата. Не беше обикновен пияница, а апологет на алкохола. Онова, което при обикновения човек е порок, при него беше проява на бляскав артистизъм. Затова винаги го съпровождаше свита Ганимедовци, които му сипваха и се възхищаваха от вдъхновените превъплъщения на необикновения му ум – бърз, реактивен, проникновен, наведнъж забавен и печален.
Професор Генчев почина тихо в болницата "Света Ана". От рак, а не от инфаркт, както очакваше. До последния си дъх беше убеден, че ще оздравее и ще напише останалите си книги. За неговия престол в българската историческа наука навярно ще се яви приемник, но мястото на личността, на гражданина, на голямото национално явление Николай Генчев ще остане завинаги празно.
Варна
Учредяване на ученически изследователки клуб „Млад историк и изследовател” на името на видния български историк Николай ГЕНЧЕВ с участието на възпитаниците от VІ „а” и VІ „б” клас, изучаващи според държавните образователни изисквания българска история..
Изграждането на модерното обучение по история днес, в началото на третото хилядолетие е свързнано с един по – различен поглед към методологическото ни наследство. Създадената устойчива традиция в българската образователна система съпътства предметът история от 1879 година до днес. Познаването и осмислянето на измеренията на българската история от 1879 година, Българското възраждане и проблематика на обучение по история в шести клас наложително поставят въпроса за извънкласна дейност и вливането на технологични новости по предмета история като 7 изграждане на клуб Млад историк на името на българския историк, изследовател и голям европейски учен Николай Генчев. Клуб Млад историк ще осъществява характеристиката на въздействието, което оказва предмета история върху историческата осведоменост и върху разбирането за историята и насочеността на учебното съдържание по всеобща история към близката и в този смисъл актуална история.
Пресечните точки на историческото и гражданското учение се проявяват особено при дефинирането на целите на преподаването им в българското училище.
Предлагането на учениците и участието им в изследователския клуб Млад историк на името на проф. Н. Генчев е новост, която има за цел да положи корените на този преходен период на който сме свидетели и членството ни в ЕС и НАТО.
Българското училище осъществява спрямо утвърдилата се след Освобождението 1878 / 1979 г. пракктика съставянето на учебници със синхронно съдържание по всеобща и българска история. За учениците в началното училище кръгът от знания продължава една устойчива традиция – да се дава много пространнна представа за съседите ни. Тя се гради основно върху географски знания и очертава характеристиките на стопанския им живот.
Независимо от начините на тяхното групиране балансът на темите в синхронните учебници е в полза на националното минало. Похватът, чрез който се постига допълнително подсилване на акцента върху българското минало при това паралелно представяне на „великото у другите народи е великото у нас”, е въвеждането на преговор върху родната история и очертаването на задачите, които бъдешето поставя пред българите.
По- същество това е отговорът, който българската образователна политика дава на лансираните от Обществото на народите идеи за европейско сътрудничество в интелектуалната сфера.
Учителите по история още в началните десетилетия на ХХ век и по- конкретно в Първа Софийска девическа гимназия:
- преподавателя Петър Ценов продължава традицията на доста свободното използване на първоизточници, преплита я с високата професионална компетентност и практически опит и създава :
- начин на мислене, историческо мислине, научно мислене, свързване със съвременността, изграждане на мироглед, понятия и категории, видове исторически факти, закономерности, самодейност на учениците, работа с документи.
Членството ни в Европейския съюз и НАТО изискват значително да се повиши ролята на историята в националното възпитание на младото поколение. Националните беди предпоставят съзнателното извеждане на преден план на историята. Водещите цели изместват центъра на тежестта си от национална идея към европейската идея. В тази връзка клуба на Младия историк и изследовател ще „възложи” още по- силно да раз0палва „любовта към върховната идея на нацията” и да стимулира „сближаването на великото у други народи с великото у нас”.
Българското образование има европейски проекции по линията на езиковата подготовка и на изучаваните учебни предмети. В тези планове е кодирано послание за „повдигане” на общото културно равнище на гражданите на страната, на нейния стопански просперитет с лоста на образованието. При нашата южна съседка Гърция часовете по история в VІІ, VІІІ клас са по два учебни часа седмично. Следва да се отчете, че в тази страна по силата на нейната конституция религята е основен предмет от първата до последната учебна година. Австрия, чийто учебен план подобно на Гърция поставя религията задължително като учебен предмет с два часа седмичен хорариум, определен за история и социални науки съответно три учебни часа за шестата учебна година и по два часа за всички следващи години до ХІІ клас. Във френски колеж, равнозначен на българските VІ, VІІ, VІІІ, ІХ клас седмичния хорариум на предмета история – география е 2,30 часа.
Клубът на Младия историк „Проф. Николай Генчев” при ОУ „Хаджи Димитър”- гр. Варана ще ориентира учениците в общите цели и на образователните изисквания по история към постигане на гражданска образованост.
-. изграждането на национална и гражданска идентичност
- разбирането на съвременния свят, в който живеят учениците
- постигането на гражданска интеграция
- умения за социална комуникация
- възприемането на обществени и на индивидуални ценности
- важно е да се подчертае още, че смисълът на обучението по история се свързва с приноса му за стимулиране участието на младите граждани на Република България като граждани в съвременното демократично общество.
За ученицето от шестите класове умението да се дебатира е умение да се мисли, да се аргументира и да се разбират и уважават другите. Това е в основата на клуба Млад историк и зследовател. В крайна сметка това е пътят към тяхната идентичност. Чрез изследователската дейност на клуба Млад историк ще се разнообразят методите на учениците и ще се стимулират за комуникация в средата, в която живеят и за решаване на проблеми, пред които те самите реално са изправени. Историка Плутарх извежда на преден план, че „детската душа не е съд, който трябва да се напълни, а огнище, което трябва да стопли”.
Историята и народната памет на българите е тема от Следосвобожденска България 1978 / 1879 г., която ни дава представа последователно да изучим интересни названия на местности и на селища при предварително проучване на историческата карта която ни поднася сведения за манастирите, за църквите, за къщите където са родени революционери и други деятели, възрожденци, държавници и културно-пресветни дейци.
Клуб Млад Историк „Проф. Н. Генчев” ще положи първоначалната цел на всеки преподавател да подпомогне учениците да осмислят и овладеят определени начини на действие и съответните изисквания към тях, а след това да се създадат предпоставки за прилагането им като познавателен инструмент.
ОСНОВНИ ПРАВИЛА на клуб Млад Историк :
- структуриране на информацията : основно събитие, последователност, хронологични опори, имена, понятия, тълкувания.
- Възприемане на групи : дати с имена, дати със събития, дати с места, имена с идеи, имена с понятия, събития с понятия
- Водене на записки : доброто поддържанен на тетрадкате е твърдед съществено за развиването на тези умения и поради това тя е проверявана ритмично. В нея се отделя място за понятия, хронологии, резюмета, биографични бележки, отговори на въпроси.
- Утвърждаване да се развият умения за използването на научния стил при описанието на събития и исторически личности в навечерието на 24 май Денят на Св. св. Кирил и Методий, Първи ноември – ден на Народните будители както и Денят на Св. Климент Охридски – 25 ноември.
- Усвояване на писмени задания, които най- често са срещани в практиката и преди всичко до подпомагането им за съставянето на разказ, да се направи описание, да се подберат примери, да се приведат доказателства, да се обяснят причини, обусловеност, следствия, да се обяснят оценки.
- Примерна задача бе съставянето на исторически разказ Последният потомък на Хаджи Димитър сравнено с методиката на обучение по история с „Последния потомък на Аспарух” от Валентин Пламенов. Клуб Млад историк ще продължава тази традиция с примерни задачи, при които се изисква съставянето на исторически разказ : Ролята, значението и приносът на четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър в национално-осовободителното движение. И още Преминаването на Дунав от четата на Христо Ботев, Защитата на Дряновския манастир (Перущица) по време на Априлското въстание; Българското опълчение,
Примери за историческо описание : Средновековният български град Варна; Възрожденският град Варна; Българската средновековна твърдина; Средновековната българска православна църква; Самарското знаме и др.
- Примери за други видове задачи : Обяснение – защо важна опора на обединителния стремеж на българския народ стават султанският ферман от 1870 г. за независимост н абългарската църква и решенията на Цариградската конференция за създаване на дев автономни области на българите.
- Разаработване на характеристики на хайдутството по българските земи, като използваме следните опори : как възникнало, как били организирани хайдутите, в кой период от годината действали, кога са споменати за първи път в писмен извор, какви действия предприемала османската империя срещу тях, коя е най- голямата антиосманска проява на хайдути през ХVІІІ в.
- Вйзрождзенско движение за просвета и култура :
Възрожденското движение за просвета и култура не стъпва на празно място. Назад във вековете преди него стои например дългата история на старобългарската книжовнност.
Как я виждал и разглеждал академик Петър Динеков :
„Когато правим обща характеристика на старобългарската литература не бива да забравяме, че религиозната образност и символика често пъти се явяват само една външна обвивка една неизбежна абстрактна изразна система от традиционни формули. Отстраняването на тая обвивка ни дава възможност да разкрием истинското съдържание на творбите да видим тяхната актуалност връзката им живота със съдбата човека. Такива са например едно от най – ярките публицистични и светски съчинения на нашето средновековие „За азбуката” от Черноризец Храбър, „Пространните жития на Кирил и Методий”, „ Похвалното слово на Климент за Кирил”, „Азбучна молитва „ и „Прогласа към Евангелието” „Житията на софийските книжовници” поп Пейо и Матей Граматик и други. Ако погледнем така на множество произведения, ако разчупум религиозната черупка която ги обвива, пред нас старобългарската литература ще се яви по – богата и по - разнообразна не така абстрактна и отъсната от живота както на пръв поглед изглежда. Тя отразява не само тесните интелектуални интереси на една ограничена черковна среда а се превръща в огледало на търсения и стремежи страдания и болки, мечти и пориви, философски и научни размисли. Зад религиозната кора, която в някои случаи е много тънка, у други е проникнала дълбоко в тъкънта на самите произведения се крият и светски сюжети и големи политически въпроси и интимни вълнения на сърцето. Това личи преди всичко много добре в белетристиката в творби като „Александрията”, „Троянската причта”, „Кръчмарката Теофана”, „Соломон и жена му ” и т.н. То се проявява в историческите произведения, летописните разкази и приписки в естествено научните съчинения и философски трактати. Това важи дори и за такъв типично чековен жанр като житията в тях често срещаме интересно описание на бита, психологически детайли, разкриване на отделни индивидуални черти на героите, разказ на историческите събития в редица случаи житията се превръщат в мемоарни произведения. Заслужава внимание още един интересен момент от развитието на старата българска литература касее се за така наречените първобългарски каменни надписи на гръцки език. Досега са намерени около 80 надписа. Те са възникнали в България още преди покръстването и делото на Кирил и Методий. Отразяват българската обществена действителност свързани са с един период кагато гръцкият е официалният канцеларски език на българската държава. Това са паметници със светско съдържание. Те са част от историята на нашата литература. Като се вземат предвид най - разнообразните прояви на българската литература в средновековието вижда се че жанровата картина нито е тъй бедно нито е тъй закостеняла както често се мисли. Тъкмо за това могат да се посочат редица елементи на приемственост между стара и нова литература. Литературното творчество през Възраждането макар и де се развива върху нова качествена основа се свързва със здрави нишки със средновековната литературна традиция. Това е твърде важен момент който ни сбилжава с творческия свят на старобългарския писател. Това сближаване върви обаче не само чрез посредството на възрожденската литература но и направо. В произведенията на старобългарските писатели съвременния читател намира ред моменти на правдиво отражение на живота на народносттно и патриотично виждане на искрени творчески пориви на художествено майсторство. Тези моменти действат непосредно и без уговорка. Вълнуват като трайни постижения на словесното политическо изкуство тук се е появил великят творчески гений на народа. Старобългарската литература представя богата съкровишница на нашата култура и нашия език. Още по важното е тя през цялото средновековие тя задоволява не само вътрешни национални нужди и други народи руси, сърби, румъни дори и западните народи чрез преведените богомилски произведения. Оттук и нейното общославянско и международно значение. Възникнала като първа най- стара славянска литература тя играе изключително историческа роля, упражнява своето въздействие не само с оргиналните си произведения, но и с многобройните преводи, а също и с езика си давайки значителен тласък за развитето на литературните езици на другите славянски народи. Погълнала в себе си византийската образованост, а чрез нея много от богатствата на античният гръкоримски свят и на изтока, старобългарската литература се превръща в могъщ културен и художествен посредник с това още повече се увеличава нейното значение като ценно и голямо културно наследство на нашият народ.
Източния въпрос :
Този сложен източен въпрос налага изучаването му за да може учениците да се ориентират и е наложително да се ориентират от : състояанието на българското общество, от състоянието на османската империя, от европейската политическа конюнктюра и трите фактора се менят непрекъснато.
За първи път понятието комитет започва да се използва от представителите Добродетелната дружина от около 1860, 1861, 1862 година това е времето когато политическата обстановка на Балканите видимо започва да се променя.
Да научим учениците да мислят исторически. Какво значи това ? Значи като изграждат сегашния си живот винаги да знаят да помнят това което е било в миналото за да вървят по вярна посока.Иначе може да се сбърка посоката. Историята не само дава познания но тя помага на хората изобщо в техния конкретен, реален живот да създават по верни съвършенни обществени отношения. Прави впечатления, че у нас има хора, намират се и такива които не се отнасят с нужното отношение към историческата наука. И все още нашият народ се нуждае от по- задълбочено познаване на нашата собствена национална история и историята на другите народи. Тъй като до истината може да се стигне и по пътя на сравненията. Което е било у нас а какво е било другаде. Защо у нас се е тръгнало по един път, а другаде по друг път. Къде са по- големи резултатите, къде са допущани грешки? Всичко това дава историята. Историята е социология на миналото. Макар и някои да не дооценяват историята като наука и тя често пъти да е жертва на известно любителство тя е достъпна и често пъти не може да се сложи границата между науката история и любителския подход към историята. Всеки който може да пише горе долу смята, че може да бъде историк. А това не е така. Историята изисква много сериозна подготовка. И общо теоретическа и конкретно фактологическа . И най - главно човек трябва да познава обществото, обществения живот за да съди за него задълбочено. Иначе може всеки да опише някои исторически факти да направи една библиографска справка за дадено лице. Но да създава наука за обществото за миналото в неговото развитие в широки рамки, общонародни, общонационални рамки за това се иска голяма професионална подготовка. Историка е длъжен е не само да ги опише фактите да ги обясни, да търси причинната връзка това е високата степен на научното разнитие на изследователя, а и като ги обясни той трябва да даде оценка. Тука е голямата трудност. Историята отговаря на една социална потребност за сегашното общество с оглед на бъдещето. Свързани са минало, настояще и бъдеще. И затова казват : който иска да изгражда правилно бъдещето той трабва добре да познава миналото. Тъй като връзката винаги съществува в живота на хората. И тя е толкова по – по-силна колкото е по - развит един народ в интелектуално отношение, културно отношение, колкото има по- богата душевност. Тъй като виждате, че нито театър, нито киното нито който и да е друг бранш на културния живот на обществото не може без история. Но е хубаво да се работи по – линията на засилването на историческото мислене на нашия народ. Тъй като някои хора се увличат от сегашното от настоящото главно по линията на материалното благополучие, а пък материалното благополучие ако не е свързано с духовен ръст явно стига се до едно изкривяване. Историята е също такава наука каквато наука са другите науки. Тъй като тя си има своя теория, методология, описва го, обеснява го и го оценява. Но винаги трябва да се изхожда от документалната власт тоест от историческите извори.
Кое наложи ученици да посоча за патрон на нашия изследователски клуб Млад историк името на големия поззнавач на Възрожденската ни история Николай Генчев. Чуйте интервюто от Златния фонд на БНР взето преди десет години от доц. Елка Дроснева.
1997 г. и професор Николай Генчев „За... бъдещият свят на Апостола - Васил Левски” :
„Напоследък много ме интересува този въпрос и във връзка с честването на Левски подготвям един доклад озаглавен „Васил Левски един порутен идеал в българската история”. Много любопитно е, че Левски беше канонизиран като светец и като мъченик на българската истроия за да бъде запазен вечно в нашето национално съзнание. Но всички негови политически, социални, национални прогнози бяха провалени от новата история на България. Фактически нито една негова идея за бъдещето устройство и развитие на България не беше осъществена. И затуй новата история на България се срути. И в такъв смисъл, мен много ме интересува това двойствено положение на този великан на националното движетие. Как той остава в националното съзнание като един вечен образ на българската история и в същото време как неговите идеи са компроментирани до такава степен, че България се оказа в това жалко положение в което е наблюдаваме днеска.”
Въпрос на Елка Дроснева : „. Това не е ли обичайната съдба на идеите на светците ?”
Проф. Н. Генчев : „Може би има нещо такова, че често идеите на светците се изостават от историята тъй като историята е един жесток съдник и творец на времето и на епохите. Тя не се съобразява много често с най-доброто и най – умното което са достигнали най – добрите умове на човечеството и най - добрите светци на Църквата. Тя подминава това и прави една средна фаза едно средно устройство, което не кореспондира на добрите умствени постижения на миналото.”
Елка Дроснева : „Не е ли това опит да избегнем неудобните идеи на Левски? И за реализация те са много тежки!”
Проф. Николай Генчев : „У Левски има много доста неудобни идеи но почти всичките му идеи са много пълноценни. Много отговарят на нуждите на човека, на гражданина на българина, на българското общество, на българското отечество. Само, че те са много трудно реализилуеми тъй като те се поставят в една обстановка в които действат два противодействащи фактора: геополитическата нестабилност и зависимост на местото в което живеем и второ : безкрайната непоследователност на българския народ в неговото историческо поведение.”
Елка Дроснева : На българския народ или на неговите политици имате пред вид?
Проф. Генчев : „Според мене народа е този който отговаря за миналото, настоящето и за бъдещето? Политиците които той слага са негови представители. Той подбира тези които смята, че най - добре отговарят на неговите интереси. И много често както и по-рано така и сега той се оказа дълбоко по погрешка.
Проф. Николай Генчев :
Той го (Васил Левски) избра като свой идол като желание да се устреми към нещо възвищено голямо и трайно. Като желание да се раздели с несигурното, с трагичното в своето минало в свояата история, като едно упование. И като такова упование той го запази. Независимо от опитите на голяма част българските интелектуалци, политици и общественици да анулират Левски от националнто съзнание. Нито един не успя и няма да успее. Но за съжаление българската политика и българското национално поведение като цяло анулираха политическите завети и идеали на Апостола.
Проф. Николай Генчев : „ Това повишава извънредно много отговорността на бъдещите поколения, които действително трябва да се върнат към голямото и доброто което той е ( Васил Левски) оставил да го осмислят в новата обстановка да го съобразят с новите възможности на света и България и да потърсят пътища да го реализират.
Век и четвърт след гибелта на Апостола : Днешния ден не е подготвен да реализира идеите на Апостола.
Проф. Николай Генчев : ” Мисля, че днешния ден когато България изпитва такава остра криза, преди всичко психологическа и национална криза след това политическа и социална и стопанска няма достатъчно сили и морални и материални да се ревизират идеите на Левски. Важното е тези идеи да не бъдат поругани да не бъдат изхвърлени от българския пантеон да не бъдат забравени. Предполагам ще се намерят пет поколения по – добри, по - талантливи, по – даровити, по – силни, по – сближени с духа на Апостола, които ще се опитат да реализират тези идеи.”
Ученици във вас виждам първото поколение, което е търсил проф. Николай Генчев : по- добри, по – талантливи, по – даровити, по – силни, по – сближени с духа на Апостола, на приносът на Хаджи Димитър и други видни радетели и участници в национално – революционните и църковни свободи на България, които ще се опитат да реализират тези идеи.
Честитя на всички патронния празник на основно училище „Хаджи Димитър” и учредяването на клуб Млад историк и изследоватeл „Проф. Николай Генчев”. На всички ученици пожелавам здраве и успешно овладяване на новите знания, горди че са възпитаници на българската образователна система.
Петко Симеонов – преподавател по история
10 април 2007 г.
гр. Варна
2. ДА БЪДЕМ РАВНИ С ДРУГИТЕ ЕВРОПЕЙСКИ НАРОДИ ЗАВИСИ ОТ НАШИТЕ СОБСТВЕНИ ЗАДРУЖНИ СИЛИ” (В. ЛЕВСКИ)
3. "Учителят може да бъде истински, само ако остане верен на наукта и човещината, това са неговите безпорни ориентири, ако ги напусне - той е загубен." - проф. Николай ГЕНЧЕВ
