121    години след ОСВОБОЖДЕНИЕТО БЪЛГАРИНЪТ НЕ Е СВОБОДЕН

- Проф. Генчев, как схващате присъствието на датата 3 март 1878 г.  в националната ни история?

-          Денят на Освобождението – 3 март 1878 г. – е едно голямо историческо събитие. Мен като историк-специалист ме интересува главно смисъла на това събитие. Ние трябва да се върнем 121 години, след като то е отминало, и да видим голямото присъствие на тази дата в националната ни история. Преди всичко трябва да установим, че българите през Възраждането, макар и да постигнаха огромни резултати в духовно, социално и икономическо развитие, не успяха да съберат достатъчно сили сами да решат тук, на този невралгичен пункт, националния въпрос, българското освобождение. Освобождението се извърши от великите сили, които бяха кръстосали своите интереси на Балканския полуостров в така наречения Източен въпрос. След Освобождението България беше разделена на пет части. Само една малка част от нея получи статута на княжество, на свободна държава, другите части бяха пръснати в границите на различни балкански страни. Така на Балканския полуостров започнаха да съществуват противоречия – много малки държави, изпълнени с езикови, географски и други спорове.  Тъкмо това беше идеята на великата политика – да създаде такъв неспокоен район, за даможе да доминира в него. Западните държави и Русия се страхуваха да се формира тук една голяма държава, за да не се противопоставя тя на техните стремежи.

                  Ние все още  продължаваме да отричаме по един или друг недостоен начин датата 3 март, а това е най-голямото събитие в новата българска история, което слага край на петвековното турско владичество  по нашите земи. По този начин България успя да излез е отново на европейската политическа сцена. Връщайки се към това събитие, ние трябва заслужено да го оценим по достойнство и да видим облясъците му върх новата българска история Поради разделението на обществото на русофили  и русофоби датата 3 март е възвеличавана или отричана.

-          Някои наши колеги пишат и говорят за османско присъствие по българските земи, а други за черно робство. Вие как определяте този период?

-    Опитът за преоценки на османското господство в миналото е свързан пак с политически противоречия и с надигането на една силна протурска партия у нас. Това дали е присъствие или робство, за мен не е важно, защото аз го наричам турско господство, което се отразява абсолютно негативно върху националното ни развитие. Османското нашествие унищожи българската държава, църква и редица важни институции, както и българските културни традиции. По този начин се определи едно дълговечно развитие на българското общество вън от руслото на европейската политика. В резултат на това господство българите изостанаха и не успяха да станат след Освобождениет могъща и голяма държава на Балканите. И в това се състои и нашето нещастие. 13 вековната ни история, от които 7 века под чуждо господство, изразява робското състояние на духа неговата ограниченост и потиснатост – да не чувства света свободно и да не се изразява както иска.

В близкото минало за това пречеше и тоталитарния режим у нас. Съвременната действителност в България е такава, че човек е поставен в крайно унизително положение. Той не може да се храни, не може за удовлетворява най-насъщните  си нужди, не са защитени неговите граждански права, неговата свобода за труд и действие. При това положение той се доближава до робското положение, в което се е намирала личността преди 121 години.

-          Вие намирате състоянието на българина преди Освобождението аналогично на състоянието на потомците му днес?

-          Аз и друг път съм казвал, този опит да се извърши преход в българската история е много несполучлив. Той се осъществи от долнопробни сили на българското общество, които ликвидираха българската държавност и създадоха условия да се разграи всичко, което беше създадено в България до този момент. Това формира атмосфера на корупция, на насилие  и престъпност, която доведе българина до мицерно съществуване. Срутването на материалното положение на българина е налице. Ние не сме водили война, но според статистиците за последните десет години сме обеднели десет пъти. По този начин водим безпощадна война срещу себе си, срещу нашата държавност, националност и общи интереси. Това даде възможност да се засилят отрицателните рефлекси в душата на българина. Той проявява в момента най-лошото, което е имал, а не своята сдържаност и умност, желанието си да сътвори своето отечество по нов начин.

-          Като историк защо се насочихте към епохата на Българското възраждане?

-          За мене това е най-паметното време. През Възраждането България се измъква от робството, възстановява своята цялост и авторитет в Европейския югоизток, създава своя интелигенция и поема пътя на модерното развитие на обществото. Този период е и време на най - голям материал, духовен и психически подем. Раждат се Раковски, Ботев, Левски, раждат се най-големите даровяния на българската нация. Тогава се поставят онези жалони за историческото ни развитие, които следва следосвобожденска България.

-          Кои исторически личности през този период привличат най-силно вниманието ви?

-          Стефан Стамболов, когато участва в борбата, другарува с Ботев и издава стихосбирка Песни и стихотворения. Той е който изиграва огромна роля и в най-новата ни държава. Стамболов е един от големите държавници у нас в края на ХІХ век, но и той не успя да се ориентира в джунглата на балканските противоречия. Аз съм историк и нямам право да бъда – ист, стамболовист и т.н., но за мен Стамболов е фигура от европейски мащаб. И точно той беше заклан на една централна софийска улициа като реакция на желанието му д анаправи от свободното си отечество модерна и просперираща държава. Другата личност е Левски. Неслучайно той е канонизиран в народното съзнание като герой и великомъченик на националната ни история. Дякона е избран от народното съзнание и е издигнат на пиедестал от народа за пръв национален герой.

-          Влияе ли митът  за Левски върху съвременния българин?

-          Изглежда нашата ценностна система не е много добре построена и регулирана, след като не се влияем от такъв мит като Левски. А е знайно, че всеки народ се нуждае от галерията митологизирани свои герои. Те са необходими като примери за подражание и като ориентири. Незачитане то им води до поява на крайности в качествата на българското общество. В условията на тоя хаос ценностната ни система е разрушена, а е налице духовното обедняване и културнта нездравина на българина. От възрожденците ни остана идеята за защита на българската държавност, остана желанието да се регулират балканските отношения с оглед интересите на Балканите и свързване с европейските културни традиции. От тях фактически остана това, което можеше да създаде една независима  и силна България.

-          Беше ли национализмът основен идеал на предосвобожденските дейци?

-          Техен основен идеал беше възраждането на българската нация. Премиерът Иван Костов, както и други политици наскоро изтъкнаха пред медиите, че е настъпил краят на българския национализъм. За мене те употребяват понятия, от които нямат никаква представа. Национализмът е едно велико чувство на народите, което се ражда, когато се създават националностите и се гради националната култура, когато се извършват великите възродителни процеси в човешката история. Толкова късно беше включен в политическия арсенал за разглеждане. Оттам обвиненията в национализъм бяха използвани от комунистическата партия след 9 септември. Цялата буржоазия и цялата стара политика беше обвинена като националистическа. Оказа се, че има  ясно определени национални интереси  идеали – национална култура и национално свотоусещане, които се не могат да се подминават така леко и да се препуска пред тях, както препуска диво стадо животни. Национализъм е едно  понятие, което се е използвало с крайни политически цели и затова в него се влага различен политически заряд. Ще посоча например Македония. Съгласно Берлинския договор тя е оставена в състава на Турската империя. И тъй като тя е исторически изконна българска земя, където векове с ее творила българска история, ние в своите освободителни тежнения след 3 март залагахме много за освобождението на Македония и Тракия и за приобщаването им към родината. За съжаление нашата национална политика в края на ХІХ и ХХ век не постигна успехи в това отношение. Това е загуба.

-          Съд или учител е историята?

-          Историята е и съд, и учител. Един съд, който съди безкомпромисно, безапелативно. На всеки следващ етап тя тегли решението за миналото по един доста категоричен начин. Историята е учител на народите, който показва  кривите и правите пътища, по които те са вървели, и къде те трябва да се насочат. Интересно е, че  и в двата случая – като съд,  и ка то учител – общо взето историята не  е достатъчно изявена и призната от хората. Ние стигнахме в руините на една цивилизация, която векове наред беше блестяща и която днес създаде едно общество, която не  знае утре дали ще живее, дали няма да загине от бомби или от катаклизми, или от екологични катастрофи. Фактически, когато оценяваме целия период от ХV до ХІХ век в  европейската история, то може д асе каже, че нашите възторзи пред определени личности и събития да са били фалшиви. Обществото да навлезе във фаза, след която не би могло да съществува повече. Живеем във време, в което се засилва насилието и незачитането интересите на другите. Все неща, които утре могат да доведат до крупни социални сътресения. Обществото ни не може да регулира отношенията си с природата и я поставя пред гробовни обстоятелства.

-          Вие чувствате ли се свободен човек?

-          След Освобождението България за един век се оказа в катастрофално икономическо състояние. Свободата е едно велико понятие в човешката история  и в човешкото светоусещане. Тя невинаги е добре разбрана. Много често свободата се използва  и за нечовешки цели. Фактически правото на свобода, което е задължително за всеки човек, не може да бъде постигнато днес у  нас, защото човек е поставен в условия, при които той не удовлетворява напълно своите материални интереси и духовни потребности. Не може да се чувства така, че да не е ангажиран с милиони задължения към този  или онзи. Новата история на България е едно непрекъснато движение към наклонена плоскост. Днес каква свобода има българинът – да бъде ограбван, убиван, изтерзаван, изнудван, да бъде рекетиран финансово....Може  ли в такава обстановка да се говори за свободни хора – не може естествено! Сто и двадесет и една години след Освобождението българинът не  есвободен!

Интервю на Галина Минчева,

Пари, №50, 2 март 1999, с.6

121    години след ОСВОБОЖДЕНИЕТО БЪЛГАРИНЪТ НЕ Е СВОБОДЕН

- Проф. Генчев, как схващате присъствието на датата 3 март 1878 г.  в националната ни история?

-          Денят на Освобождението – 3 март 1878 г. – е едно голямо историческо събитие. Мен като историк-специалист ме интересува главно смисъла на това събитие. Ние трябва да се върнем 121 години, след като то е отминало, и да видим голямото присъствие на тази дата в националната ни история. Преди всичко трябва да установим, че българите през Възраждането, макар и да постигнаха огромни резултати в духовно, социално и икономическо развитие, не успяха да съберат достатъчно сили сами да решат тук, на този невралгичен пункт, националния въпрос, българското освобождение. Освобождението се извърши от великите сили, които бяха кръстосали своите интереси на Балканския полуостров в така наречения Източен въпрос. След Освобождението България беше разделена на пет части. Само една малка част от нея получи статута на княжество, на свободна държава, другите части бяха пръснати в границите на различни балкански страни. Така на Балканския полуостров започнаха да съществуват противоречия – много малки държави, изпълнени с езикови, географски и други спорове.  Тъкмо това беше идеята на великата политика – да създаде такъв неспокоен район, за даможе да доминира в него. Западните държави и Русия се страхуваха да се формира тук една голяма държава, за да не се противопоставя тя на техните стремежи.

                  Ние все още  продължаваме да отричаме по един или друг недостоен начин датата 3 март, а това е най-голямото събитие в новата българска история, което слага край на петвековното турско владичество  по нашите земи. По този начин България успя да излез е отново на европейската политическа сцена. Връщайки се към това събитие, ние трябва заслужено да го оценим по достойнство и да видим облясъците му върх новата българска история Поради разделението на обществото на русофили  и русофоби датата 3 март е възвеличавана или отричана.

-          Някои наши колеги пишат и говорят за османско присъствие по българските земи, а други за черно робство. Вие как определяте този период?

-    Опитът за преоценки на османското господство в миналото е свързан пак с политически противоречия и с надигането на една силна протурска партия у нас. Това дали е присъствие или робство, за мен не е важно, защото аз го наричам турско господство, което се отразява абсолютно негативно върху националното ни развитие. Османското нашествие унищожи българската държава, църква и редица важни институции, както и българските културни традиции. По този начин се определи едно дълговечно развитие на българското общество вън от руслото на европейската политика. В резултат на това господство българите изостанаха и не успяха да станат след Освобождениет могъща и голяма държава на Балканите. И в това се състои и нашето нещастие. 13 вековната ни история, от които 7 века под чуждо господство, изразява робското състояние на духа неговата ограниченост и потиснатост – да не чувства света свободно и да не се изразява както иска.

В близкото минало за това пречеше и тоталитарния режим у нас. Съвременната действителност в България е такава, че човек е поставен в крайно унизително положение. Той не може да се храни, не може за удовлетворява най-насъщните  си нужди, не са защитени неговите граждански права, неговата свобода за труд и действие. При това положение той се доближава до робското положение, в което се е намирала личността преди 121 години.

-          Вие намирате състоянието на българина преди Освобождението аналогично на състоянието на потомците му днес?

-          Аз и друг път съм казвал, този опит да се извърши преход в българската история е много несполучлив. Той се осъществи от долнопробни сили на българското общество, които ликвидираха българската държавност и създадоха условия да се разграи всичко, което беше създадено в България до този момент. Това формира атмосфера на корупция, на насилие  и престъпност, която доведе българина до мицерно съществуване. Срутването на материалното положение на българина е налице. Ние не сме водили война, но според статистиците за последните десет години сме обеднели десет пъти. По този начин водим безпощадна война срещу себе си, срещу нашата държавност, националност и общи интереси. Това даде възможност да се засилят отрицателните рефлекси в душата на българина. Той проявява в момента най-лошото, което е имал, а не своята сдържаност и умност, желанието си да сътвори своето отечество по нов начин.

-          Като историк защо се насочихте към епохата на Българското възраждане?

-          За мене това е най-паметното време. През Възраждането България се                     

     измъква от робството, възстановява своята цялост и авторитет в Европейския югоизток, създава своя интелигенция и поема пътя на модерното развитие на обществото. Този период е и време на най - голям материал, духовен и психически подем. Раждат се Раковски, Ботев, Левски, раждат се най-големите даровяния на българската нация. Тогава се поставят онези жалони за историческото ни развитие, които следва следосвобожденска България.

-          Кои исторически личности през този период привличат най-силно вниманието ви?

-          Стефан Стамболов, когато участва в борбата, другарува с Ботев и издава стихосбирка Песни и стихотворения. Той е който изиграва огромна роля и в най-новата ни държава. Стамболов е един от големите държавници у нас в края на ХІХ век, но и той не успя да се ориентира в джунглата на балканските противоречия. Аз съм историк и нямам право да бъда – ист, стамболовист и т.н., но за мен Стамболов е фигура от европейски мащаб. И точно той беше заклан на една централна софийска улициа като реакция на желанието му д анаправи от свободното си отечество модерна и просперираща държава. Другата личност е Левски. Неслучайно той е канонизиран в народното съзнание като герой и великомъченик на националната ни история. Дякона е избран от народното съзнание и е издигнат на пиедестал от народа за пръв национален герой.

-          Влияе ли митът  за Левски върху съвременния българин?

-          Изглежда нашата ценностна система не е много добре построена и регулирана, след като не се влияем от такъв мит като Левски. А е знайно, че всеки народ се нуждае от галерията митологизирани свои герои. Те са необходими като примери за подражание и като ориентири. Незачитане то им води до поява на крайности в качествата на българското общество. В условията на тоя хаос ценностната ни система е разрушена, а е налице духовното обедняване и културнта нездравина на българина. От възрожденците ни остана идеята за защита на българската държавност, остана желанието да се регулират балканските отношения с оглед интересите на Балканите и свързване с европейските културни традиции. От тях фактически остана това, което можеше да създаде една независима  и силна България.

-          Беше ли национализмът основен идеал на предосвобожденските дейци?

-          Техен основен идеал беше възраждането на българската нация. Премиерът Иван Костов, както и други политици наскоро изтъкнаха пред медиите, че е настъпил краят на българския национализъм. За мене те употребяват понятия, от които нямат никаква представа. Национализмът е едно велико чувство на народите, което се ражда, когато се създават националностите и се гради националната култура, когато се извършват великите възродителни процеси в човешката история. Толкова късно беше включен в политическия арсенал за разглеждане. Оттам обвиненията в национализъм бяха използвани от комунистическата партия след 9 септември. Цялата буржоазия и цялата стара политика беше обвинена като националистическа. Оказа се, че има  ясно определени национални интереси  идеали – национална култура и национално свотоусещане, които се не могат да се подминават така леко и да се препуска пред тях, както препуска диво стадо животни. Национализъм е едно  понятие, което се е използвало с крайни политически цели и затова в него се влага различен политически заряд. Ще посоча например Македония. Съгласно Берлинския договор тя е оставена в състава на Турската империя. И тъй като тя е исторически изконна българска земя, където векове с ее творила българска история, ние в своите освободителни тежнения след 3 март залагахме много за освобождението на Македония и Тракия и за приобщаването им към родината. За съжаление нашата национална политика в края на ХІХ и ХХ век не постигна успехи в това отношение. Това е загуба.

-          Съд или учител е историята?

-          Историята е и съд, и учител. Един съд, който съди безкомпромисно, безапелативно. На всеки следващ етап тя тегли решението за миналото по един доста категоричен начин. Историята е учител на народите, който показва  кривите и правите пътища, по които те са вървели, и къде те трябва да се насочат. Интересно е, че  и в двата случая – като съд,  и ка то учител – общо взето историята не  е достатъчно изявена и призната от хората. Ние стигнахме в руините на една цивилизация, която векове наред беше блестяща и която днес създаде едно общество, която не  знае утре дали ще живее, дали няма да загине от бомби или от катаклизми, или от екологични катастрофи. Фактически, когато оценяваме целия период от ХV до ХІХ век в  европейската история, то може д асе каже, че нашите възторзи пред определени личности и събития да са били фалшиви. Обществото да навлезе във фаза, след която не би могло да съществува повече. Живеем във време, в което се засилва насилието и незачитането интересите на другите. Все неща, които утре могат да доведат до крупни социални сътресения. Обществото ни не може да регулира отношенията си с природата и я поставя пред гробовни обстоятелства.

-          Вие чувствате ли се свободен човек?

-          След Освобождението България за един век се оказа в катастрофално икономическо състояние. Свободата е едно велико понятие в човешката история  и в човешкото светоусещане. Тя невинаги е добре разбрана. Много често свободата се използва  и за нечовешки цели. Фактически правото на свобода, което е задължително за всеки човек, не може да бъде постигнато днес у  нас, защото човек е поставен в условия, при които той не удовлетворява напълно своите материални интереси и духовни потребности. Не може да се чувства така, че да не е ангажиран с милиони задължения към този  или онзи. Новата история на България е едно непрекъснато движение към наклонена плоскост. Днес каква свобода има българинът – да бъде ограбван, убиван, изтерзаван, изнудван, да бъде рекетиран финансово....Може  ли в такава обстановка да се говори за свободни хора – не може естествено! Сто и двадесет и една години след Освобождението българинът не  есвободен!

Интервю на Галина Минчева,

Пари, №50, 2 март 1999, с.6