Семейство Кунчеви. Иван и Гина Кунчеви се сдобили с рожба Яна през 1835 година. Сестрата е с две години по-голяма от Васил. Тя се омъжва за Андрей Начов, надживява братята си, дочаква свободата и умира в преклонна възраст. Другите им братя, Христо (р. 1840) и Петър (р. 1844) са по-малки. Последният член на семейството, Марийка умира още като дете.  Христо прави постъпки да бъде приет във Втората легия при брат си Васил. Заминава за Букурещ и води живот на емигрант. Умира на 9 април 1870 година. По-малкият брат, Петър постъпва във Втората легия на Раковски, но след нейното разпускане се насочва към Румъния. Включва се в четата на Христо Ботев. Подписва се Петър Иванов – Левски. По време на Освободителната война той  е в редовете на българското опълчение. В боевете на Шипка показва голяма храброст, но получава и тежка рана. Дочакал освобождението на България, Петър се разболява от туберкулоза и умира през 1881 година. През 1844 г. бащата Иван Кунчев става поръчител на съдружника си и помеа всичките му задължения. Напълно ослепял и през 1851 година починал. През  1850 година  празникът на светите братя кирли  иметодий, установен в Пловдив през 1851 година най-тържствено отпразнуван от учениците и гражданите в Карлово. Годината 1850  според архимандрит Горазд е била година  на Игтатиевото задячване, както по народному се нарича посвещението в дяконски чин.  Смелата постъпка на Иларион макариополски на Великден, 1869 година отекнала ив Карлово. Петнадесет свещеници от околият намазали с катран писмото на Цариградския патриарх, с което анатемосвал всички българи, които се солидализирали с постъпката на Иларион макариополски и публично го подпалили.След смъртта на съпруга си Гина Кунчева поверява сина си Васил на своя брат хаджи Василий. Така през 1862 г. синът на Гина, Васил става послушник при вуйчо си и се  премества да живее при него в метоха на Хилендарския манастир, който се намирал в двора на църквата „Св. Богородица”.  Учител на Васил Кунчев става  Райно Попович. Преместен на служба в Стара Загора хаджи Василий записва Васил в тригодишното местно класно училище. Завършвайки втори клас, Васил е преместен в новоучреденото училище за свещеници в Стара Загора. През 1958 г. хаджи Василий се завръща отново в Карлово. Пострижението на Васил е извършено в деня на св. Екатерина на 24 ноември 1858 г. в Сопотския манастир „Св. Спас”, при което Васил Иванов Кунчев приема монашеското име Игнатий. На следващата 1859 г., при посещението си в Карлово, Пловдивският митрополит Паисий възвел в архимандритско звание хаджи Василий и в йеродяконски чин монаха Игнатий. Всички гореизложени данни намираме  у следните автори : Иван Унджиев, „Съчинения”, Иван Панчовски в Сборника Априлското въстание  и БПЦ, издаден през 1977 г.  Захари Стоянов в своите съчинения описва възвеждането в йеродяконски чин на монаха Игнатий. Архимандрит Горазд пише в сп. Духовна култура през 1981 година : „На 7 декември 1859 г. в манастира „Св. Спас” при Сопот, Левски приема пострижение и безукорно спазва дадените монашески обети за послушание, целомъдрие и нестижание, на Великден, 1864 г. на поляната Алтън чаир, западно то Карлово, йеродякон Игнатий моли приятелите си Христо Василев Пулев и хаджи Георги поп Христов да отрежат косата му, защото от този ден ще се посвети на националното дело”                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    . Възрастта на Дякон Игнатий е двадесет и четири години. В писмо до Анастас п. Хинов от 25 август 1872 година, Васил Левски пише : „Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 1861 – во лято да  му служа  иработя по народната воля”.  През нощта на 3 март 1862 година Васил Левски напуска метоха прицърквата „Св. Богородица” в Карлово. Пристигав Ниш при своя приятел  Генадий, дякон на светогорския изповедник  архимандрит Виктор. И двамата постъпват веднага в първата легия на Г. С. Раковски. Васил Левски е с прочутият Панайот Хитов, храбрият Стефан Караджа, дядо Ильо войвода, Васил Друмев (бъдещият митрополит Климент), д-р Павлович, Иван Касабов. Завърнал с епрез 1863 година от Белград в Карлово, Левски пома служението си като дякон в църквата.  За своите действия и организаторска дейност в легията разбират младежите на Карлово. Всички по-будни и жадни за свободен живот са около дякон Игнатий в карловския храм. Дякон Игнатий е задържан от местните власти, откаран в Пловдивския затвор. След три месеца е освободен по застъпничеството на пловдивски първенци.  През есента на 1863 година Левски заминава за Пловдив и постъпва в училището на Йоаким Груев. Тези сведения намираме у Иван Унджиев. В събота срещу Велкден на 1864 г. дякон Игнатий взема участие в последната си тържествена пасхална служба в Карлово. Заедно със свои верни приятели излиза извън града в местността „Алтън чаир”, като сваля расото и отрязва косата си, която грижливо завива в кърпа и слага н пазвата си. Така е записал Иван Унджиев в своите съчинения през 1945 година. Завърнал се в къщи, изважда кърпата с косата, подавя я на майка си Гина Кунчева.  На Второ Възкресение Васил Левски присъства в църквата и частва в богослужението, но само като певец, облечен в цивилни дрехи.  На връх Гергьовден 1864 г. се улавя за учител  и църковен певец. Това свидетелства неговият приятел Петър Попов. Записал ги е Захараи Стоянов. През пролетта на 1866 година Левски емигрира в Румъния. На път за Румъния се среща се в село Конгас със свещеник (поп) Харитон. Запознава се с тревненския зограф Цаньо Захариев, който заедно с баща си му помогнал да бъде назначен  за учител в с. Еникьой (Добруджа).  През пролетта на 1867 г. Васил Левски се озовава в Румъния и по препоръка на Раковски, Панайот Хитов назначава Левски за свой знаменосец. Така през нощта на 28 април четата преминава Дунава при Тутракан, помеа път през Балкана и след многократни схватки с турски потери на 4 август 1867 г. преминава в  Сърбия. Влиза в втората българска легия и се запознава с Аннгел Кънчев. Търсейки помощта на Найден Геров да напусне легията, Левски желае да премине в българска територия с малка чета. Идеята му не се осъществява поради здравословни проблеми. В Блеград, Левски е опиреран и остава на лечение.  На 8 октомври 1867 година умира Г. С. Раковски. Следва и преминаване н ачетата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в българските земи. Димитър Ценович, касиер на „Българското бощество” в Букурещ предоставя на Васил Левски 30 турски лири и той предприема първата си  проучвателна  обиколка на 11 декември 1868 г. из България, която завършва на 24 февруари 1869 година.  Добродетелните дружини в Букурещ , чиито членове били българи разполагали с много пари, през 1867 г. дали на българските чети за издръжка и въоръжаване 160 лири. Още известните чорбаджии в Троян Нено и Минко Пеновски дават по 10 и 5 лири за комитетската каса. Отец Пахомий, игумен на малкия Дряновски манастир дава 70 лири, а 100 лири дава отец Даскал Аверкий, игумен на манастира „Св. Йоакив Осоговски”. В Букурещ, Левски заедно с Иван Касабов, редактор на в-к „Народност” съставя и отпечатва прокламация „Към българския народ”, подписва я от името на „Привременното правителство”, което щяло да бъде основано и я скрепя с неговия печат. Втората обиколка на Васил Левски из България  е с начална дата1 май 1869 година. Създават се  основите на революционната организация из цяла България. На 26 август отново се завръща в Букурещ. Така до 26 май 1870 година Васил Левски полага усилия да убеди емиграцията да възприеме неговите планове и да обедени своите революционни сили в единен център за общи планови действия в името на свободата. Създаден е БРК (1870 г.). На 27 май 1870 г. Васил Левски навлиза в България. За център на организацията Левски избира гр. Ловеч, чието географско местоположение го прави удобен и сигурен стратегически пункт по пътя от Тракия за Северна България  и Румъния.  През втората половина на 1870 година и първата половина на 1871 година Левски изработва проектоустава на т.н. „Нареда на работниците за освобождение на българския народ”. За втори път Левски посещава българите в Цариград в края на лятото на 1871 година. През коледните пости, 1871 година Васил левски дошъл в СтараЗагора. Свещеник Минчо Войводата (Кънчев) описва имената на организационните комитети  по градове : Търново- Асен, Русе- Кубрат, Сливен – Славомир, Лясковец 0 Аспарух, Варна- Иреремия, Котел – Софрония, Стара Загора – Атил, Разград – Мирослав,  Траян – Боян, Шумен – Крум, Плевен – Любомир, Ловеч – Иван Шишман, Пазарджик – Докум, Пловдив – Дилян, Сопот – Самуил, Ряхово – Нотов, Никопол – Стомир, Лом - Паланка (Амасия), Тулча – Рашомир, Етрополе – Драко, Враца – Борис, София - Роман, Орхание – Сарсаул, Тетевен – Кардан, Свищов – Алцеко, Габрово – Перун, Одрин – Гръмник, Хасково – Цоко, Арабаджиево – Попово. Поучавайки в Стара Загора, Левски насърчава хората, че центъра на комитетскит есъбития трябва да се преместив с. Арабаджиево.  Това пише свещеник Минчо в своята „Видрица”. Пловдивският митрополит Максим е бил верен сътрудник на йеродякон Игнатий в революционното дело. Митрополит Максим пише, че  в началото на 1872 годино Дякон Игнатий пожела да се причасти. Това става в Сопотският девически манастир, гдето с екриеше Апостолът – Дякон, в зимника на килията на монахиня Христина, негова леля. В нейната килия се шееше революционното знаме. Сестра на майка му Гина. Свещеник Енчо намира Дякона да чете причастните молитви пред иконата при запалено кандило и две вощеници. Аз – дякон снех от рамото си  орара и го подадох на Левски, който, облечен в расото на леля си Христина, го постави на рамото си  и с епричасти, като дякот от светия потир. След това тайнодействие ние със свещеник Енча се върнахме вв храма за „Со страхом Божиим”. Това беше последното ми виждане с Левски, мише митрополит Методий, Пловдивски. Уместно е да се отбележи, че в Карлово Дякон Левски е имал моралната и материална подкрепа на семейство д-р Киро Попови и на брата на Киро Попов – Константин, бъдещият Врачански митрополит Константин. Левски подготвя и работи за свикването на Общо събрание на революционните дейци от България и чужбина, което било проведено от 29 април до 4 май 1872 година в Букурещ. То изработва програма на БРЦК, разглежда и приема  подготвения от Левски и обсъден вчастните комитети проектоустав, избира Любен Каравелов за председател на БРЦК, а Левски за Главен апостол н ацяла България, Тракия и Македония. На 22 септември 1872 година, без знанието на Апостола и Ловчанския комитет, Димитър Общи организирал обир на държавната хазна в Арабаконашкия проход. Димитър Общи направил опит да тури ръка на около 125,000 гроша равни на 105 златни лири.  След залавянето на Димитър Общи, Левски се среща с Константин, който му дава подробни сведения по залавянето на комитетските хора и на Димитър Общи и го е посъветвал да не отива в Ловеч и Троян, а да замине за Цариград, а оттам за Румъния. По предание на Константин  същата вечер Левски остава при дякон богослов и дядо Рафаил игумен на сопотския манастир „Св. Спас”. На 25 декември 1872 година Левски успява да влезе в град Ловеч и остава в дома на Николчо Сирков. Двамата зашиват комитетската архива в самара на коня. На 27 декември 1872 година на път за Търново, придружен от Никола Цветков пренощуват в Къкринското ханче. Където е арестуван.  На 6 февруари 1873 година Васил Левски е обесен.  На 7 ноември 1866 година, в едно писмо написано в главния град на Молдова – Яш, изпратено до Георги С. Раковски в Бкурещ, Васил Левски се подписва : „Дякон Игнатий Левски”.  Свещеник Минчо Кънчев в своят а”Видрица” дава описание за изповедта на Дякон Левски на 5 февруари 1873 година. Васил Левски завършил думите н асвоята изповед пред свещеник Тодор Така : „Отче, поменувайме в молитвите си, йеродякон Игнатий”.  

  175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ.