Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.02.2009 23:11 - Трябва да имеме надежди
Автор: pavrenski Категория: Други   
Прочетен: 1443 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 08.02.2009 23:12


Трябва да имеме надежди

 


imageimage

 


Трябва да имеме надежди



Интервю на Соня Димитрова

Стандарт, № 2283, 10 февруари 1999, с.7

 

 

-         Проф. Генчев, нашият парламент навърши 120 години. Какво е значението на парламентаризма в българската история?

-         Историята и психологията на българския парламентаризъм дават отговор на разрухата на България през ХХ век. Фактически нашият парламент води началото си от Оборище по време на Априлското въстание. Хората, които са присъствали там, по думите на Захари Стоянов, сай най-чистите и възвишени личности и най-верните народни представители, които България едва ли някога ще има. Тази оценка на Захари Стоянов се оправдава напълно. След Освобождението, когато руският царизъм наложи една либерална конституция, която обяви България за парламентарна монархия  парламентът се оказа основната политическа сила и власт в страната в края на ХІХ и началото на  ХХ век. И в тази си роля той успя да създаде основите на нова България – подготви законите за нейното буржоазно-демократично развитие, за институциите на новобългарската култура и правата на отделните социални групи. За съжаление този период беше много кратък и продължи едва три десетилетия. По време н аличния режим н ацар Фердинанд парламентът бе поставен под натиск и с измененията на Търновската конституция в полза на правата на царя Народното събрание бе превърнато в оръдие на реално господстващи сили извън парламента. И така се стигна до редица решения и проекти, които доведоха до провала на България.

-         Ще споменете ли по- важните от тях?

-         Например създаването на Балканския съюз – едно несмислено и неосигурено от международна гледна точка обединение, което въвлече България вМеждусъюзническата война и тя отиде да бие турската армия на изток, а остави българите в Македония и Тракия под ръководството на Сърбия и Гърция. В резултат се стигна до записването на първия акт  на национална капитулация и България се раздели с огромни части от своята земя  и своя народ. Тя остана една малка, незначителна държава с второстепенна роля. Така беше анулирана историческата мисия на българите като най-масоваата национална група на Балканския полуостров. Или да вземем въвличането на страната ни в Първата световна война, завършила с Ньойския договор – реквиема на българския национализъм, края на България като могъща държава и разпръсването на българскат анация в границите на съседните балкански държави.

Между двете световни войни парламентът се опитва да възсатнови своите функции и права. Но наличието на силни тоталитарни тенденции – комунистическа  и фашистка, в българската политика и стремежът на цар Борис ІІІ еднолично да направлява политическите ходове навън и вътре в страната доведоха до един парламент, който не можеше да защити българските интереси в навечерието на войната. След Втората световна война в условията на  комунистическия режим българският парламент бе лишен от неговите автентични исторически качества и не бе нищо повече от оръдие на диктатурата на пролетариата и комунистическия елит. И отново чрез него се прокараха чужди политически интереси.

-         Може ли да се каже, че след промените през 1989 г. парламентът възвърна най-добрите си демократични традиции?

-         По-точно е да се каже, че беше направен опит да се възстанови парламентарният живот в буржоазнодемократичен порядък. И този опит завърши катастрофално. В праламента влязоха хора, предварително си бяха осигурили икономическа власт чрез заграбване на националните богатства на страната. В политическите партии, които се нароиха близо до две хиляди, проникна огромна маса хора, които се очевидно сметнаха, че сега е времето да се краде и да се уреждат лични и котерийни цели и  интереси. С една дума парламентарният режим не беше възстановен в духа на най-добрите традиции. Българската република с парламентарен характер не успя да се  развие и главно на това се дължи и неуспехът на българския преход.

-         Десетилетието на преход дали въобще ще бъде забелязано  от историята и с какво?

-         Историята забелязва  и доброто, и лошото. Демокрацията в новата българска история е много оскъдна и кратковременна. И когато говорим за българския парламентаризъм, ние се позоваваме на скромно наследство. Колкото до последното десетилетие, мисля, че то ще остане в историята като време на рухване н анационалните институции и разграбването на България, на създаването на една олигархия, кото наложи своята власт и доведе обществото ни до дълбокия трап, на мизерията и унижението. Нашето олщество се разпада, в него доминират лошите сили и то не е способно да определи категорично бъдещето си.

-         Все търсим оправдания в историята или обясняваме чужди сили и собствени управници за съдбата на страната ни, а ние самите като народ не носим ли вина?

-         Носим, разбир асе. Народът ние е виновен за всичко добро или лошо, което се случва в неговата история, в настоящото което предстои. Един народ, който не успява да уреди обществото си и да се съхрани нормално, не може да смята себе си за много умен народ. Той винаги е бил разединяван и противопоставян срещу част от себе си.

-         Те  и политиците ни през всичките тези години не проумяха, че само заедно могат да решат проблемите на страната....

-         Не, те достатъчно добре разбраха, че заедно могат да се възползват и да я ограбят. А това, което излиза на повърхността в митинги, речи, заклинания – няма никаква случайност. Така че те никога няма да се съберат заедно, докато има какво да се дели и преразпределя  от националното богатство.

-         Защо в днешния ни политически елит отсъстват големи личности от рода на възрожденците ни?

-         Българското възраждане е велика епоха на огромен национален и духовен подем.  Тогава българия се връща към славата на нейното минало, към своята европейска същност. В такова време се раждат големи личности – политици, мислители, които прозират дълбоко в бъдещето.Сега това мизерно време не може да роди велики мъже. То създава само мизерни хора –далавераджии, изнудвачи. И така е било винаги в историята – не може една нещастна епоха, десетилетия на разруха и падение да изградят големи, ярки личности. Но българскат адържавност, духът и културата са неща, които съществуват вън и независимо от политиката, макар и в отделни периоди да се съприкосновяват с нея. Тъкмо тези сили, които изразяват интересите на главното, ще изтикат тази мътилка, която движи българското общество към упадък. Убеден съм в това.

-         А интелигенцията, чиито корени са изследвани в дена от вашите книги – какво място й е отредено днес в общестевния живот?

-         Поставена да изплати злините, които свърши българското общество през ХХ век и за това, че не успя да изпълни своята национална мисия. Още в своя зародиш тя бе политически разнебитена. В опита си да догонва напредналия свят по образованост тя се раздели на русофили, франкофони, англофони, туркофони и т.н. И в това разделение лежат големите причини, които доведоха до разпада на нова България. Днес интелигенцията ни ев дълбока покруса, тя е изхвърлена от социалния живот. Част от нея попълва каталога на таксиметровите шофьори, друг ис ана уличните търгове и дотам стигат поривите й за възход. В огромнат аси част нашата интелигенция е слабо платена, липсват средства за развитие  на науката, културата  изкуството. Но най-опасното в  този преходе, ако позволим да рухне националното ни образование. Тогава България не може да продължи нормалното си развитие по-нататък и да създаде онзи елит, който утре ще трябва да се яви на фона на историята  и да каже своята дума.

-         След тези мрачни размишления каква перспектива виждате пред странта ни?

-         Трябва да имаме надежди, колкото и да е трудно в момента. Надежди, че нашият народ, живял 13 века на този невралгичен пункт – Балканите, успя да се съхрани като народ. Не бе унищожен нито от седемвековните чужди робства, нито от огромния натиск на източни и западни сили да го разпилеят, да го откъснат от православието. По българските земи са шествали варвари, диваци, кръстоносци и какви ли не, които искатда ликвидират България. Нашата страна се намира на място, където се държи ключът на световните дела, и затова и собствената ни история е толкова трудна. Този рефлекс на историческа издържливост, на съобразяване с мястото, на което живеем, източник на вяра, че България ще се запази и в бъдеще. Погледната в по-глобален план, в края на ХХ век под въпрос е  и съдбата на земната цивилизация. Тя  е изправена пред остри вътрешни противоречия, живее над такива смъртоносни оръжия, че никой не знае дали утре една криза ням ад апердизвика гибелта на човечеството.

-         Особено ако живее на Балканите...

-         Балканите отново са едно котило, място на вражди и кръвопролития. Това същ одопринася за безкрайно трудните условия за развитие на българското общество.

-         Предстои парламентът да ратифицира Рамковата конвенция за защита на малцинствата. Със или без декларация, по-важното не е  ли д ас егарантират правата на всички български граждани, а също и да се  изключат всякакви евентуални сепаратистки амбиции. Какво мислите по този въпрос?

-         Правата на българските граждани от чужд произпод винаги са били гарантирани. Българите са едни от малкото народи на Балканите и в света, който  не проявява краен национализъм или крайна фобия. След пет века робство ние сме живели тук с огромни турски маси, чиито интереси не са били засегнати в нито един момент. Те са имали училища, джамии, финансова подкреп, привилегии. Национално малцинство е странно понятие. За такова не може да бъде определено население, което е било оставено тук вследствие на война или завоевателство. И това изрично е упоменато в международнит еконвенции. Следователно турците у нас не могат да претендират за правото на национално малцинство. А от другите общности не може да с еочаква опасност, затова сме  и толкова толерантни към тях.

-         Най-важният въпрос за вас като историк?

-         Да се създава национална културна среда, която да отгледа истински историци, и те да отразяват точно и обективно българскот оминало. За да се спре с това вечно нагаждане на историята като политически инструмент, тази политико-публицистична изплезица на българското развитие, която е вредна за нашето духовно съвземане.

 

Интервю на Соня Димитрова

Стандарт, № 2283, 10 февруари 1999, с.7

 

 

 



Тагове:   надежди,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pavrenski
Категория: Други
Прочетен: 209758
Постинги: 67
Коментари: 17
Гласове: 30
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031